Мариса Мейър
Уинтър (76)

Глава седемдесет и пета

В шкафа стана топло. Единият крак на Крес изтръпна от лошото кръвообращение и тя едва успя да помръдне. Не че искаше. Колкото и да й беше неудобно тук, поне беше в безопасност, а и смяташе, че ако мръдне, някой ще я застреля.

Разбира се, Крес не можеше да остане тук завинаги, пък и времето нямаше да спре, за да може да си възвърне куража. Избърса носа си с пеперуденото крило и открехна вратата.

Лампата в коридора я заслепи и тя се дръпна назад, скривайки очите си с ръка. Беше напълно изтощена, когато се измъкна от шкафа, и се огледа.

Петно от кръв привлече погледа й недалеч от мястото, където се криеше. Трън! Тя замръзна на място и се опита да прогони гледката от съзнанието си, преди да я парализира напълно.

Крес раздвижи крака си и бавно се изправи. Ослуша се, но чу единствено далечния шум на машини и бученето на отоплителната и водопроводната система в стените.

Провери дали чипът е в пазвата й, сетне вдигна пистолета. Антените пак бяха паднали и тя ги остави в шкафа.

Стомахът й се бе свил, сърцето й беше разбито, но тя успя да стигне до коридора, за който Трън й беше казал. На ъгъла спря, подаде глава и отново се скри с разтуптяно сърце.

Там имаше страж.

Трябваше да го очаква. Дали всички асансьори бяха под охрана? Ами стълбищата?

Отчаяние се промъкна в бездруго обърканите й мисли. Търсеха я, а без Трън тя беше уязвима и нямаше план.

Нищо нямаше да излезе. Сама нямаше да може да се справи. Щяха да я заловят, да я хвърлят в затвора, да я убият. И Трън щяха да убият, Синдер нямаше да успее и те всички…

Крес притисна юмруци в очите си и след малко усети как страхът отминава.

Дръж се храбро, беше й казал Трън.

И тя трябваше да се държи храбро.

Сдържайки дъха си от страх да не я чуят, тя се опита да измисли друг начин да стигне до четвъртия етаж.

Тогава чу приближаването на стъпки. Скри се зад една статуя без ръка и се сви на кълбо.

Дръж се храбро.

Трябваше да се съсредоточи. Да помисли.

Коронацията щеше да започне скоро. Значи трябваше да стигне в контролния център, преди да приключи.

Когато стражът отмина и Крес се увери, че няма да й прилошее, вдигна глава и надникна иззад статуята. Коридорът не беше широк, но бе натъпкан с какви ли не вещи — шкафове, картини, навити килими, кофи.

Тогава й хрумна идея. Тя се опря на стената, стана и се отдалечи от статуята. После се засили и я блъсна с все сила.

Подхлъзна се и падна на коляно. Стисна зъби, за да не изохка. Статуята се заклати. Назад. Напред. Назад…

Крес вдигна ръце, статуята се наклони към нея, удари я по бедрото и се разби на пода. Тя захапа юмрука си, за да не извика, но бързо закуцука към асансьора и се скри зад куп навити килими.

Не след дълго стражът се стрелна край скривалището й.

Крес преглътна болката в коляното и бедрото си и се измъкна иззад килимите. Хукна към изоставените асансьори. Застигна я вик от изненада. Тя се блъсна в стената и натисна бутона за повикване. Вратите се плъзнаха встрани.

Качи се.

— Врати, затворете се! — и вратите се затвориха.

Проехтя изстрел. Крес изпищя. Куршумът се заби в стената зад нея. Друг рикошира във вратите точно преди да се затворят.

Тя се подпря на стената и изстена. Кракът я болеше и сигурно щеше да посинее.

Асансьорът започна да се изкачва и след миг си даде сметка, че не е избрала етажа. Но и без това стражът долу щеше да следи къде ще слезе.

Трябваше да действа обмислено. Да мисли като престъпник.

Крес се опита да се подготви за онова, което щеше да я посрещне, когато вратите се отвореха. Още безкрайни коридори, още места, на които да се крие.

Затвори очи и си представи картата на двореца, която бе разучила в къщата. В средата се намираше тронната зала, чиято тераса се издаваше над езерото. Останалите неща постепенно дойдоха на мястото си. Частните покои на чародеите и двора. Банкетната зала. Залите за развлечения и стаите на администрацията. Музикалният салон. Библиотеката.

И контролният център на кралицата, включително апаратните, в които се записваха пропагандните послания — удобно и безопасно.

Асансьорът спря на третия етаж. Разтреперана, Крес скри пистолета в гънките на полата си. Вратите се отвориха.

Тълпа непознати стоеше насреща й. Крес извика. Едва се сдържа да не побегне, мозъкът й пищеше да се скрие, но нямаше къде. Мъжете и жените я изгледаха с погнуса и подозрение. Тези, които бяха най-близо до асансьора, се поколебаха дали да не изчакат другия. Но в този миг някой изрече нещо неясно, влезе и останалите го последваха.

Крес се дръпна до стената, но въпреки че асансьорът беше претъпкан, всички гледаха да стоят по-настрана от нея.

Тревогата й започна да отминава. Тези хора не бяха лунитяни. Бяха гости от Земята и ако се съдеше по официалното им облекло, отиваха на коронацията.

Последното нещо, което Крес искаше, бе тълпата да я повлече към церемонията.

Вратите започнаха да се затварят и Крес се покашля.

— Извинете, но искам да сляза тук.

Тя се провря между хората и смачканата й пола се закачи тук-там за изящните рокли и костюми. Мнозина й хвърлиха свъсени погледи, но все пак с удоволствие й сториха път.

Защото си мислеха, че е лунитяка. Истинска лунитянка, която може да ги манипулира.

— Благодаря ви — измърмори Крес на човека, който попречи на вратите да се затворят. Тя се изниза навън с разтуптяно сърце.

Още един красив коридор. Още прекрасни гледки. Пиедестали със статуи и изрисувани вази над тях.

Крес жадуваше за семплата обстановка на „Рампион“.

Тя се притаи до стената и почака, докато асансьорът замина, а сетне повика друг. Трябваше да се качи още един етаж нагоре. Трябваше да намери стълбището или да се върне обратно в коридорите на прислугата. Смяташе, че тук е прекалено открита. Всеки можеше да я види.

Звънът оповести пристигането на другия асансьор и, уплашена, Крес бързо се скри. Вратите се отвориха, отвътре се чу смях, а тя затаи дъх, докато се затворят.

Отляво се чуха гласове и Крес тръгна надясно. Подмина няколко черни врати, които ярко контрастираха с белите стени. Върху всяка имаше име и държава, изписани със златни букви. Молина, представител на Аржентина, Американска република. Варгас, президент на Американската република. Бромстад, министър-председател на Европейската федерация. Юзбек, представител на Южната руска провинция, Европейска федерация.

Отвори се врата и излезе жена със сиворуса коса и синя, дълга до пода рокля — Робин Глайб, говорител на австралийския парламент. Когато Крес работеше за Левана, часове наред трябваше да слуша речите на Глайб за търговските споразумения и трудовите спорове. Времето в тези часове се нижеше много бавно.

Глайб се спря, изненадана, че вижда Крес. Крес скри пистолета зад гърба си.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя и изгледа момичето с присвити, строги очи.

Естествено, Крес налетя на единствения земен дипломат, който не би се уплашил от едно хитро лунитянче, промъкващо се тайно в крилото, където беше нейният кабинет.

— Не — рече Крес и изви глава извинително. — Уплашихте ме, това е всичко. — Тя мина покрай жената със сведен поглед.

— Ти какво търсиш тук?

Крес хвърли колеблив поглед назад.

— Моля?

— Нейно Величество ни гарантира, че по време на престоя ни никой няма да ни досажда. Върви си.

— О, аз… трябва да доставя едно съобщение. Няма да се бавя. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Крес тръгна заднешком, но жената свъси изрисуваните си вежди, пристъпи напред и протегна ръка.

— За кого е съобщението? Аз ще се погрижа човекът да го получи.

Крес се вторачи в разтворената, нежна, набраздена длан.

— Ами… то е конфиденциално.

Жената стисна устни.

— Боя се, че ако веднага не си тръгнеш, ще повикам стражите, за да потвърдят твърдението ти. Обещаха ни спокойствие и аз не…

— Крес?

Сърцето й подскочи.

Каи.

Той стоеше насреща й и примигваше, сякаш му се струваше, че това е някакъв номер.

От облекчение Крес чак залитна и трябваше да се подпре на стената.

— Каи! — Макар и треперейки, побърза да се поправи. — Извинете, императоре… Ваше Величество — и смутено се поклони.

С вдигнати вежди Каи се обърна към жената:

— Глайб-дарен, вие още ли не сте слезли долу?

— Тъкмо тръгвах — отвърна тя и макар че Крес не я погледна в очите, долови недоверието й. — Но видях това момиче… както знаете, кралицата ни гарантира, че на този етаж никой няма да ни обезпокоява и според мен тя не бива…

— Всичко е наред — рече Каи. — Познавам момичето. Аз ще се погрижа.

Крес се бе втренчила в пода и слушаше шумоленето на тафтената рокля на Глайб.

— При цялото ми уважение, Ваше Величество, как бих могла да бъда сигурна, че тя не ви манипулира, за да вземете нейната страна?

— При цялото ми уважение — уморено отвърна Каи, — ако момичето искаше да манипулира някого, защо просто не ви накара да я оставите на мира?

Крес прехапа устни. Мигът се проточи. Най-сетне жената се поклони.

— Разбира се, вие знаете най-добре. Поздравления за предстоящата коронация.

И обувките на жената зачаткаха към асансьорите. Когато изчезна от поглед, Крес почака цели три секунди, сетне се хвърли в обятията на Каи и зарида.

Каи залитна стъписан, но я прегърна и я остави да се наплаче върху фината му копринена риза.

Съветникът му тихо възкликна и Крес с радост усети, че взема пистолета от ръката й.

— Успокой се. — Каи я погали по главата. — Всичко е наред.

Тя поклати глава.

— Заловиха Трън. Простреляха го и го заловиха, а аз не знам дали е жив и не знам… не знам какво ще правят с него.

Крес се предаде и отново се разрида неудържимо. После лека-полека се успокои. Вдигна глава и изтри пламналото си лице.

— Съжалявам. — Подсмръкна. — Съжалявам. Просто… наистина се радвам да те видя.

— Няма нищо — мило рече Каи и отдръпна Крес, за да види лицето й. — Започни от началото. Какво правиш тук?

Тя се опита да овладее бушуващите си чувства, но тогава съзря мокрото петно, което бе оставила на ризата на Каи.

— О, спатийо! Съжалявам. — И взе да го трие.

Каи я разтърси нежно.

— Всичко е наред, Крес. Погледни ме.

Крес го погледна и пак изтри очите си. Въпреки мокрото петно от сълзите й Каи беше много елегантен с кремавата си копринена туника, препасана със златен пояс в цветовете на флага на Източната република: морско зелено, синьо-зелено и оранжево като при залез-слънце. Ако поясът му беше червен, дрехите му щяха да бъдат точно копие на онези, с които беше облечен, когато със Синдер и приятелите й го отвлякоха.

Но не. Той беше женен мъж. Съпруг на кралица Левана, на път да бъде коронясан за крал на Луната.

Тя хвърли поглед встрани. Кралският съветник Кон Торин носеше черен смокинг и под привидното му хладнокръвие, Крес долови безпокойство. Той стискаше дръжката на пистолета с два пръста и точно като Крес сякаш нямаше търпение да се отърве от него.

— Крес? — повика я Каи.

Тя облиза устни.

— С Трън трябваше да се вмъкнем в контролния център, но го заловиха. Казаха, че ще го затворят в някаква килия. Аз се измъкнах, но сега…

— Защо сте искали да отидете в контролни център?

— За да пуснем записа на Синдер. На него се вижда кралицата… о! Ти може би не знаеш, че Синдер е жива!

За миг Каи застина, сетне отпусна глава назад и въздъхна. Погледна Кон Торин и очите му заискриха с нова светлина, ала съветникът му го наблюдаваше все тъй неспокойно.

— Синдер е жива — повтори Каи на себе си. — Къде е?

— С Ико и Хиацинт, и… дълга история. — Крес присви очи и усети как времето я притиска. И заговори по-бързо. — Хиацинт искаше да види дали ще успее да намери лекарството за летумозис и да го раздаде във външните сектори, защото много хора там са болни, включително принцеса Уинтър и Скарлет. О, Левана залови Вълка, но не знаем къде е, а сега хванаха и Трън… — Крес скри лице в ръцете си. Той я погали, но въпреки жеста на съчувствие тя усети, че мислите му са другаде.

Кон Торин се покашля. Подсмърчайки, Крес се озърна и видя, че й подава кърпичка отдалеч, сякаш се боеше, че ако приближи, тя ще заридае и на неговото рамо.

Крес пое кърпичката и издуха носа си.

— Благодаря ви.

— Какво трябва да се направи?

Тя погледна Каи.

— Да спасим Трън — рече, без да се замисля. Но после си спомни последните му думи. Дръж се храбро. Преглътна. — Не, трябва да стигна до контролния център и да пусна записа по системата за излъчване на Левана. Синдер разчита на него.

Каи прекара ръка през косата си и с един-единствен жест се превърна от спретнат император в загрижен младеж. Крес трепна. Виждаше нерешителността му. От една страна, отчаяно искаше да помогне, от друга, мислеше за кашата, в която щеше да забърка страната си.

Времето им изтичаше.

— Ваше Величество.

Каи кимна на съветника си.

— Знам. Ако скоро не сляза, ще пратят отряд да ме търси. Но трябва да помисля за… за минутка.

— Какво има да мислите? Попитахте това момиче какво й трябва и тя ви отговори кратко и ясно. Всички знаем, че ще й помогнете, затова няма защо да губим време да претегляте плюсовете и минусите на решението си.

Крес се заигра с ръкавиците си. Строг и същевременно мил, съветникът й подаде пистолета с дръжката напред.

Тя потрепери.

— Може да го задържите, ако искате.

— Не искам. Нито искам да участвам в неща, в които може и да поискам да участвам.

Примирена Крес въздъхна и взе пистолета. Чудеше се къде да го пъхне, но така и не намери място по дрехите си.

— Ето, заповядай. — Торин свали сакото си и й го подаде. Крес се поколеба, чувайки гласа на Ико — тези дрехи изобщо не си подхождат! — сетне отпъди гласа и остави съветника да й помогне да го облече. Сакото й беше голямо, но с него се чувстваше по-спокойна.

— Благодаря ви! — И с огромно облекчение пъхна пистолета във вътрешния джоб.

— След две минути Негово Величество трябва да се яви в голямата зала — рече Торин и погледна към смутения Каи. — Ще се опитам да отвлека вниманието им поне за петнадесет минути.