Мариса Мейър
Уинтър (21)

Глава двадесет и първа

По някое време сред хаоса, последвал пристигането на император Каито, Хиацинт беше застанал пред Уинтър — вечният й защитник, — а тя се беше вкопчила в ризата му. Присъствието му й носеше донякъде утеха, но същевременно я дразнеше. От него нищо не можеше да види.

Но изгледът пред нея беше ясен като утринна зора, когато четири фигури се стрелнаха през изхода, който водеше към влаковете маглев. Вратите се затръшнаха под залп от огнестрелни оръжия. Бяха твърде далеч, за да ги види ясно, но все пак беше сигурна, че една от тях е Лин Синдер.

Скъпата й изчезнала братовчедка, принцеса Селена.

— След тях! — изкрещя Левана. Само след секунди на изхода пристигнаха и мъжете, изпратени да претърсят кораба на императора. Опитаха се да отворят вратите, но те не помръднаха.

Левана се завъртя с лице към сър Джерико Солис.

— Изпратете един отряд през двореца до входовете край езерото и още един през града. Опитайте се да им отрежете пътя на перона.

Джерико удари юмрук в ръката си, събра още осем стражи и потегли.

— Еймъри — ревна Левана. — Погрижи се всички влакове, които заминават от Артемизия, да бъда спрени. Претърсете ги във всички тунели и перони. Не бива да им позволяваме да се измъкнат от града. И разбери как са успели да минат през вратите!

Еймъри се поклони.

— Вече повиках техника. Ще блокираме цялата система.

С разширени от гняв ноздри, Левана изпъна гръб и се обърна към императора. Той стоеше най-отзад в малката им групичка — сам с неколцина свои стражи и съветника си. Но по лицето му не се четеше страх. Уинтър си помисли, че би трябвало да го е страх, но устните му бяха стиснати от крайното усилие да не се усмихне.

Уинтър наклони глава и започна да го разглежда. Видя й се изпълнен с гордост. На ръба на самодоволството. Тя се почувства виновна, задето се бе пошегувала с него по-рано.

— Незаконни пътници — рече той, щом Левана го погледна. Сви рамене с безразличие. — Каква неочаквана изненада.

Лицето на кралицата излъчваше свирепа, жестока красота, от която дъхът секваше.

— Довели сте враг в сърцето на страната ми. Във време на взаимно примирие вие извършихте предателство.

Каи не трепна.

— Аз съм предан на Източната република и на Земята. Но не и на Луната, и категорично не на вас.

Левана присви очи.

— Откъде сте сигурен, че няма да ви убия за тези думи?

— Няма — отвърна императорът с голяма самоувереност, както мащехата й бе доловила. Уинтър бе обзета от съчувствие. — Поне не засега — поправи се Каи.

Съвършено изписаните вежди се вдигнаха.

— Прав сте — рече Левана. — Може би вместо вас ще убия съветника ви. Той със сигурност е знаел за това безочливо предателство.

— Правете с мен каквото намерите за добре — обади се съветникът твърдо като Каи. — Аз съм предан единствено на моя император.

Бузата на Каи потръпна.

— Ако някой от гостите от Земята пострада, за да ме накажете или сплашите, аз ще се откажа от сватбата.

— В такъв случай няма причина да ви оставя жив.

— Знам, но убиете ли ме, няма да станете императрица.

Погледите им се сблъскаха войнствено, а Уинтър, Хиацинт и другите стражи ги наблюдаваха. Сърцето на Уинтър туптеше като лудо от вълнение и тя чакаше да чуе заповедта на кралицата да убият император Каито заради неговото нахалство, както и за това, че е довел в Артемизия Лин Синдер.

Вратите към двореца се отвориха и оттам излезе страж, който придружаваше техника.

— Кралице моя, викали сте ме.

Еймъри излезе напред.

— Издадохме строга заповед вратите към порта да бъдат заключени, но изглежда, нещо не е в ред. Нейно Величество желае да научи каква е повредата и да получи уверенията ви, че това няма да се повтори.

Техникът се поклони и забърза покрай платформата към контролното табло, което регулираше изходите и огромната зала, в която зад вратите към порта стояха корабите.

Уинтър го наблюдаваше, когато някакво движение привлече вниманието й. Тя се намръщи. Беше сигурна, че видя как някой се скри между сандъците от Земята. Или поне толкова сигурна, колкото беше за всяко нещо, което виждаше, тоест никак.

Мащехата й отново се нахвърли върху императора и замахна с ръка, раздразнена от присъствието му.

— Отведете земляните в апартаментите им — нареди тя — и не ги пускайте оттам!

Стражите ги подкараха с повече сила, отколкото беше необходимо, но Каи и антуражът му не оказаха съпротива. Императорът не погледна Уинтър, но когато мина край нея, тя видя, че той вече не крие широката си усмивка. Беше станал затворник на кралицата, но беше ясно, че смята това за победа.

Тежките стъпки на стражата бяха заглъхнали, когато техникът се провикна:

— Кралице! — Пръстите му танцуваха по екраните, а по лицето му се четеше ужас. Левана хукна към него. Антуражът й я последва. Хиацинт понечи да остане пред Уинтър, но тя го заобиколи и заприпка напред, без да обръща внимание на тихото му мърморене. Момичето отново огледа сандъците и багажа, но от мистериозната фигура, която й се привидя, нямаше и следа.

— Какво? — сопна се Левана.

Техникът не вдигаше очи от компютъра. На най-близкия екран Уинтър видя карта на влаковата система, а в ъгъла примигваше съобщение за грешка. До нея изникна Хиацинт и й хвърли хладен, но свиреп поглед, задето беше избягала от закрилата му. Тя не му обърна внимание.

— Тук… — започна техникът, после се обърна към друг екран.

— Най-добре да си върнете дар словото, преди да съм ви го отнела завинаги — заплаши го Левана.

Техникът потрепери и се обърна към тях, макар че ръцете му все така безпомощно се рееха над екраните.

— Системата…

Левана чакаше.

Уинтър се разтревожи за живота на мъжа.

— Нямам достъп до нея, кралице моя. Не мога… не мога да вляза в разписанието на влаковете, ръчното управление… дори входовете към главния перон са били заключени. С изключение на… на коридора, който го свързва с порта и който единствен е останал незасегнат.

Левана замълча, стиснала устни в тънка линия.

— Някой е проникнал в системата? — попита Еймъри.

— Д-да, така мисля. Ще отнеме часове да се сменят паролите за достъп… Аз не знам дори какво точно са направили.

— Искаш да ми кажеш, че дори не можеш да спреш влаковете, които заминават от града?

Техникът беше пребледнял.

— Ще продължа да опитвам, Ваше Величество. От контролната зала в двореца ще имам по-добър достъп до системата, затова ще…

— Имате ли помощници? — попита кралицата. — Или сътрудник в занаята?

Косъмчетата по врата на Уинтър настръхнаха.

Техникът запелтечи:

— Ттрима сме общо… тук в двореца… но аз съм най-опитният с над двайсет години предана служба и…

— Убийте го.

Един от стражите извади пистолета от кобура си. Уинтър извърна глава настрани и макар че беше дребнаво от нейна страна, помисли си с радост, че не Хиацинт е принуден да извърши убийството. А можеше да бъде той, ако все още беше страж на главния чародей.

— Моля ви, крали…

Изстрелът прокънтя в главата й и Уинтър подскочи. Последва звук, който й беше до болка познат. Хленчене. Идваше иззад една купчина сандъци.

Зад нея припукването на електрическите жици и строшената пластмаса подсказваше, че куршумът е улучил и един от екраните. Стражът прибра пистолета си.

Еймъри се обърна към кралицата:

— Ще се свържа с Джерико и отряда му, за да проверя дали са успели да стигнат до перона. Ще го известя, че пътят им може би ще е блокиран.

— Благодаря ти, Еймъри. Съобщи и на другите двама техници за проблема с влаковата система.

Еймъри извади портскрийна си и се отдели от групата в края на платформата. Под него се намираха натрупаните един върху друг сандъци и макар че той се бе втренчил в екрана, Уинтър търсеше там нов признак на живот.

Ето го! Крака, помисли си тя, присвити до големия куфар.

Уинтър ахна от удоволствие и сплете пръсти под брадичката си. Всички се обърнаха към нея, учудени от присъствието й, което не беше рядкост.

— Как мислите, втора майко, дали земляните са ни донесли подаръци?

И без да дочака отговор, тя повдигна полите на роклята си и затича към багажа, минавайки по купчините сандъци и куфари, докато стигна долното ниво.

— Уинтър — рязко извика Левана. — Какво правиш?

— Търся подаръци! — извика момичето в отговор и се засмя. Сянката на Хиацинт падна върху нея. Тя си представи изражението му чак до гневната бръчка между веждите му. Знаеше, че оттам, където беше застанал заедно с антуража на кралицата, не може да види това, което виждаха нейните очи.

Едно момиче с подрязана руса коса и уплашени сини очи се бе свило на кълбо. Бе притиснала гръб в един сандък и цялото й тяло трепереше.

Уинтър вдигна глава и се усмихна щастливо първо на Хиацинт, а сетне и на мащехата си, като по всякакъв начин гледаше да избягва кървавите пръски на отсрещната стена.

— Тук пише, че вътре има аржентинско вино! Сигурно е подарък от американците. Може да вдигнем тост за този паметен следобед.

Тя се наведе над треперещото момиче и с шумно щракване отвори сандъка. Вдигна капака.

— О, да му се не види! Сандъкът лъже. Вътре има само опаковъчна хартия. — Като задържа капака с една ръка, тя започна бързо да вади отвътре хартиените парченца, разпръсквайки ги по пода в краката си. Момичето я зяпаше недоумяващо.

Гласът на майка й се бе превърнал в лед:

— Сър Глина, моля ви отведете повереницата си оттук. Излага се.

Думите й бяха твърде тежки, но Уинтър не си направи труда да ги разшифрова. Беше се заела да побутва с крак момичето и да му прави знаци да влезе в сандъка.

Ботушите на Хиацинт затропаха по багажа, докато вървеше към нея. Уинтър сграбчи момичето за лакътя, дръпна я и я накара да действа. Крес се изправи на колене, улови се за ръба на сандъка, повдигна се и се преметна вътре. Шумът беше заглушен от Уинтър, която мачкаше хартията.

Без да изчака да види дали момичето се е наместило удобно, тя пусна капака и в този миг Хиацинт скочи до нея. Тя го погледна със сияеща усмивка.

— О, добре че дойде! Ще ми помогнеш да отнесем тази хартия в стаята ми. Какво ще кажеш? Прекрасен подарък от американците.

— Принцесо…

— Съгласна съм, Хиацинт. Сандък с хартия е малко странен подарък за сватба, но нека не се показваме неблагодарни. — Тя напълни ръцете си с хартия и заприпка към входа на двореца. И нито веднъж не посмя да се обърне назад.