Мариса Мейър
Уинтър (49)

Глава четиридесет и девета

Синдер мушна отвертката на пръста си в стената до вратата на килията. Оттам се отчупи парче скала, голямо колкото нокът, и падна в краката й сред прахоляк. Скалата от лава беше твърда, но нейните титанови инструменти бяха по-твърди, а най-твърда от всичко беше решителността й.

Синдер беше ядосана. Беше раздразнена. Беше я страх.

Беше много разстроена от смъртта на Маха. Споменът за нея се въртеше в съзнанието й и тя едва се сдържаше да не забие отвертката в слепоочието си, за да го спре. Беше премислила нападението на РМ-9 от всички страни, измъчвайки себе си с безкрайни „ами ако“, невъзможни сценарии и напразни опити да върне Маха от мъртвите. Да освободи себе си и Вълка. Да защити приятелите си. Да надвие Левана.

Но знаеше колко напразни са мислите й.

Гадеше й се от вонята, която идваше от кофата в ъгъла. Яд я беше, че глупавите копои на Левана й отнеха най-доброто оръжие — кибернетичния й пръст с пистолета в него — и я затвориха при мащехата и доведената й сестра, които и дума не обелиха, откакто беше дошла.

Синдер разбираше, че няма начин да прокопае скалата, за да стигне до пантите на вратата, преди стражите да дойдат да я отведат. Разбираше, че се мори напразно като някой безумец. Но не можеше да се просне победена на земята.

Като тях.

Ново парче се откърти от скалата.

Синдер духна един кичур от лицето си, но той падна обратно.

Според часовника в главата й беше прекарала в килията повече от двадесет и четири часа. Без да мигне. Сватбата сигурно вече беше приключила.

От тази мисъл стомахът й се сви на топка.

Хрумна й, че ако се беше оставила Левана да я отведе от Ню Бейджин, пак тук щеше да свърши. Пак щяха да я екзекутират. Пак щеше да умре.

А тя се опита да избяга. Да се бори. А в замяна получи космически кораб с приятели, които сега повличаше към бездната със себе си.

— Той защо те нарече принцесо?

Синдер спря и изгледа ядно жалките драскотини, които бе оставила по скалата. Немощният глас, който наруши мълчанието за първи път от часове насам, беше на Пърл.

С потна длан тя отметна назад непокорната си коса и хвърли поглед на Пърл и Адри, като не си даде труд да скрие презрението си. Отдавна се беше калила срещу каквото и да било състрадание към тях. Всеки път, когато усещаше болка, си припомняше как Адри я караше да куца по цяла седмица без крак, за да й напомни, че тя „не е човек“. Или онзи път, когато Пърл изхвърли кутията с инструментите й насред пълната с народ улица и така съсипа копринените ръкавици, подарък от Каи.

Синдер не спираше да си повтаря, че каквато и участ да ги споходеше, те я заслужаваха.

Но от тази мисъл не се чувстваше по-добре. Всъщност я караше да проявява жестокост и дребнавост, а освен това й причиняваше главоболие.

Синдер се отърси от негативното чувство.

— Аз съм принцеса Селена — рече тя и се върна към работата си.

Пърл се изсмя — кратък, истеричен смях, който означаваше, че не й вярва.

Адри мълчеше.

Килията се изпълни с настойчивото стържене на Синдер: хрус-хрус, туп-хрус, хрус-туп. Бавно, трудно купчинката растеше камъче по камъче.

Никога нямаше да се измъкне оттук.

— Гаран знаеше — рече Адри обидена.

Синдер спря. Гаран беше съпругът на Адри, човекът, който реши да я осинови. Тя не го познаваше.

Раздразнена от собственото си любопитство, Синдер се обърна. Смени отвертката с фенерче и го насочи към мащехата си.

— Моля?

Адри се сви и обгърна с две ръце дъщеря си. Двете не се бяха поместили от ъгъла, в който седяха.

— Така и не ми каза, но когато го отведоха в изолатора, той ми заръча да се грижа за теб. Каза го, сякаш това беше най-важното нещо на света. — Жената се умълча, сякаш духът на мъртвия й съпруг беше надвиснал над тях.

— Брей, а ти изпълни заръката на смъртния му одър докрай, нали?

Адри присви очи. Погледът й беше пълен с отвращение, до болка познато на Синдер.

— Няма да търпя да ми говориш по този начин, когато моят съпруг…

— Няма да търпиш ли? — изкрещя Синдер. — Искаш ли да ти направя списък с нещата, които аз повече няма да търпя? Защото списъкът ще бъде дълъг.

Адри се дръпна назад. Май се бе уплашила — все пак Синдер беше лунитянка и престъпничка, която издирваха.

— Татко защо не ни е казал нищо? — попита Пърл.

— Може би е знаел, че при първа възможност ще ме размените срещу откуп.

Пърл все едно не я чу.

— А ако ти наистина си принцесата, защо си тук?

Синдер я изгледа кръвнишки. Почака. И видя, че на лицето на Пърл постепенно се изписа просветление.

— Тя иска да те убие, за да може да остане кралица.

— Браво на момичето! Заслужава награда.

— Но ние какво общо имаме с това? — Очите на Пърл се напълниха със сълзи. — Защо сме наказани? Нищо не сме сторили. Ние не знаехме.

Адреналинът и гневът на Синдер се стопиха, а на тяхно място пропълзя изтощението.

— Дадохте ми поканите за кралската сватба и така успях да отвлека Каи, а това докара Левана до лудост. Между другото благодаря ви.

— Как можеш да мислиш само за себе си в момент като този? — сопна се Адри. — Как можеш да бъдеш такава егоистка?

Синдер сви ръката си в юмрук.

— Ако аз сама не се погрижа за себе си, няма кой друг. Урок, който научих от дете благодарение на теб.

Адри притегли дъщеря си по-наблизо и поглади косата й. Пърл се отпусна в прегръдката й без съпротива. Може би, помисли си Синдер, и двете са в шок.

Тя се обърна пак към стената и изстърга едно С в камъка. Стените бяха изписани със стотици думи, имена, молби, обещания, заплахи. Помисли си дали да добави „+ К“, но от тази приумица й се прииска да разбие главата си в желязната врата.

— Ти си чудовище — прошепна Адри.

Синдер се изсмя, макар да не й беше смешно.

— Добре. Аз съм чудовище.

— Не можа дори да спасиш Пеони.

Щом чу да споменават името на по-малката й доведена сестра, Синдер усети как гневът избухва в нея като хиляди пукащи жици. Тя се извърна рязко.

— Мислиш ли, че не се опитах?

— Ти имаше лекарство! — Адри вече крещеше с обезумели очи, макар че все така стоеше надвесена над Пърл. — Знам, че си го дала на онова момче. То оживя! Чанг Сунто! — Тя изплю името като отрова. — И ти предпочете да спасиш него пред Пеони? Как можа? Подигра ли й се? Даде ли й лъжлива надежда, преди да я видиш как умира?

Синдер се взираше в мащехата си. Гневът й беше смекчен от неочакван прилив на съжаление. Тази жена беше тъй невежа, че тя почти си пожела да си остане такава. Адри виждаше това, което искаше, и вярваше във всичко, което подкрепяше ограничения й светоглед. Синдер още помнеше как бясно тичаше към изолаторите. Как отчаяно стискаше шишенцето с лекарството. Как се надяваше да спаси живота на Пеони и колко съкрушена беше, когато не успя.

Беше пристигнала твърде късно. И още не можеше да си прости докрай.

Адри никога нямаше да научи истината, да разбере. За нея Синдер беше просто машина, неспособна на друго, освен на жестокост.

Пет години живя с тази жена, а тя никога не успя да види истинската Синдер. Така, както я бе видял Каи, Трън, Ико и хората, които й вярваха. Всички, които я познаваха.

Тя поклати глава и подмина думите на мащехата си по-лесно, отколкото очакваше.

— Стига съм ви обяснявала. Вашето одобрение не ми трябва. Приключих с вас.

Тя ритна купчината от камъчета и заби отвертката в стената. В същия миг чу стъпки.

Стисна зъби. Часът й бе ударил. Синдер се обърна и с три дълги крачки се озова до Адри и Пърл, които се отдръпнаха назад.

Сграбчи Адри за ризата и я вдигна нагоре.

— Само да си казала, че кракът ми се сваля тъй лесно, както и пръста, ще те накарам да издереш с нокти собствените си очи, та ако ще, това да е последното нещо, което ще направя. Ясна ли съм?

Адри пребледня и кимна, разтреперана. Отвъд вратата се чу мъжки глас:

— Отворете.

Синдер пусна мащехата си и се обърна.

Вратата се отвори и килията се изпълни със светлината от коридора — един-единствен страж, чародея Еймъри Парк, плюс още четирима чародеи, облечени в червено и черно. Бяха петима. Каква чест.

— Нейно Величество пожела да й доставиш удоволствието с компанията си — рече Еймъри.

Синдер вдигна брадичка.

— Не мога да обещая, че компанията ми ще бъде тъй приятна, колкото тя очаква.

Тя закрачи към тях, за да им покаже, че не се бои, но изведнъж я блъснаха в стената. Болка прониза гърба й и я остави без въздух. Напомни й битките с Вълка на „Рампион“, но беше сто пъти по-зле, защото Вълка винаги след това се чувстваше виновен.

Стражът, който я блъсна, я хвана за гърлото. Синдер го изгледа мрачно, макар да знаеше, че истинският й нападател е някой от чародеите. Стражът на свой ред я погледна кръвнишки.

— Това беше първото ти предупреждение — обади се Еймъри. — Ако се опиташ да избягаш, ако се опиташ да се бориш, ако усетим, че се опитваш да използваш дарбата си, няма да си правим труда да ти отправяме второ.

Стражът я пусна и Синдер едва не падна. Тя потърка врата си, а миг след това вързаха ръцете й зад гърба.

Мъжът я подкара към вратата. В коридора чакаха още четирима стражи с извадени оръжия. За зла беда, те вече бяха под контрола на чародеите. Синдер не се надяваше да привлече някой от тях на своя страна.

Засега.

Но ако някой се разсееше, тя нямаше да си прави труда да ги предупреждава.

— Доведете и земляните — нареди Еймъри.

Адри и Пърл започнаха да хленчат, щом ги изправиха, но Синдер намали звука на аудиоинтерфейса си, за да не ги чува. Чудно й беше защо Левана искаше да види мащехата и сестра й, но ако си мислеше, че е привързана към тях, чакаше я разочарование.

— Къде отиваме? — попита Синдер, когато я подкараха по коридора.

Последва дълго мълчание, но най-накрая Еймъри отвърна:

— Ще бъдеш почетен гост на сватбеното пиршество на Нейно Величество.

Тя стисна зъби. Сватбено пиршество.

— Само че съм забравила балната си рокля на Земята.

Този път се изсмя една от жените чародеи.

— Не се тревожи. И бездруго щеше да я изцапаш в кръв.