Мариса Мейър
Уинтър (31)

Глава тридесет и първа

Уинтър гледаше като омагьосана как ръцете на Скарлет уверено се движат по бутоните на таблото. Огромни железни врати се тръшнаха зад капсулата и те се озоваха с няколко други кораба в херметически затворената зала, където чакаха да ги пуснат от подземния порт на Артемизия. Уинтър откъсна очи от Скарлет и примигващите инструменти и хвърли поглед през рамо към автоматичните плътни врати — тъй стари, сякаш стояха тук отпреди колонизацията на Луната.

Сега те я деляха от аеродрумите, града, двореца.

И Хиацинт.

Скарлет представляваше кълбо от нерви и непрекъснато почукваше с пръсти по инструментите.

— Колко време ще чакаме?

— Не знам. Излизала съм от Артемизия единствено с влака маглев.

— Просто трябва да затворят херметически две-три врати, какво толкова? — Скарлет натисна няколко бутона над главата си. Лампите в кораба постепенно угаснаха. — Някой може да надникне и да те познае. Като нищо ще си помислят, че съм те отвлякла.

— В известен смисъл е точно така.

— Не е! Аз те спасявам от побърканата ти мащеха. Има огромна разлика.

Уинтър премести поглед от вратите към съседните кораби. Повечето приличаха на товарни. Тя се почуди колко ли са тези, които пренасяха боеприпаси и нови войници за сраженията на Земята. И все пак повечето караха доставки към външните сектори или отиваха натам, за да ги натоварят със стоки, които да докарат обратно в столицата. С корабите пътуването през половината Луна беше по-бързо, отколкото с влак маглев.

— На Земята ли отиваме?

Скарлет се намръщи.

— Хиацинт каза, че този кораб няма да може да стигне дотам. Каза да отидем в сектор РМ-9.

Хиацинт. Смелият Хиацинт. Който вечно бдеше над нея.

А тя го беше изоставила.

Скарлет издърпа една от връзките на якето си, чийто край беше мръсен и раздърпан.

— Хиацинт каза, че Вълка е израснал в този сектор. Семейството му може би още живее там.

Уинтър прокара пръсти по предпазните колани и запя на себе си:

– Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият. Аааауууууууу…

— Трябва ни помощ. Някой, на когото можем да имаме доверие. Може би ще успея да убедя родителите на Вълка да ни подслонят. Да ни скрият, докато измислим по-хубав план, а в името на всички звезди, защо толкова много се бавим?

— Ааууууу? — Уинтър примигна насреща й.

Скарлет изсумтя.

— Съсредоточи се. Трябва да си намерим място, където да се скрием от кралицата.

— Тя ще ни намери, където и да отидем. Никъде няма да бъдем в безопасност.

— Не говори така. Хората те обичат, нали? Те ще те защитят. Нас де.

— Не искам да ги излагам на опасност.

— Трябва да се откажеш от този начин на мислене веднага. Той е срещу нас, Уинтър. Отсега нататък искам да мислиш като сървайвър.

Уинтър въздъхна на пресекулки и завидя на Скарлет за живите въглени, които горяха в очите й. В себе си усети единствено празнота и студ. И чупливост.

Скарлет пъхна в устата си една от вървите на якето си и задъвка пластмасовия край.

— РМ-9 — промърмори тя на себе си. — Какво означава това?

— Сектор „Реголитни мини“ 9. Опасен сектор.

— Опасен ли? Защо ще е опасен?

— Заради реголитната болест. Смъртоносна е.

Скарлет изви уста.

— Прилича ми на място, където Левана надали ще те потърси. — Скарлет натисна един екран и отвори карта. — Отлично.

Следващата двойка масивни врати започнаха да се отварят и бавно се плъзнаха в черните каменни стени. Вътре се разля слаба светлина.

— Скарлет?

— Какво? — Скарлет вдигна глава и възкликна: — Най-сетне!

Процепът между вратите се разшири и Уинтър видя, че се намират в пещера, вградена в кратер. Отвъд ръба му се стелеше каменистата лунна пустош. Назъбените скали и надупчената повърхност изглеждаха неприветливи като черна дупка.

— Хиацинт спаси живота и на двете ни — прошепна тя и усети болка в гърдите.

Скарлет се покашля и насочи кораба след другите. Най-отпред бяха ускорителите на корабите, които в близост до изхода пламнаха и ги изстреляха в безвъздушното пространство.

— Можеше да бъде малко по-щедър с информацията, но, да, напомни ми да му благодаря някой ден.

— Левана ще го убие. — Уинтър погледна надолу. Под ноктите й имаше засъхнала кръв, кървави петна имаше по роклята й, а пантофките й бяха подгизнали. Тя примигна и кървавите петна започнаха да се просмукват през плата, да се разстилат.

Уинтър въздъхна уплашена. Това е халюцинация, принцесо.

— Сигурна съм, че има причина да остане в двореца. Сигурно има план.

Корабът им излезе най-отпред на опашката и пред тях се разкри цялата галактика. Дръзка усмивка изви устните на Скарлет.

— Потегляме.

Пръстите й затанцуваха по бутоните и корабът забръмча. Уинтър хвърли последен поглед назад. Корабът подскочи. Стомахът й се преобърна и в следващия миг те отлетяха. Скарлет се разсмя, а кристалният купол, под който се бе скътала Артемизия, остана далеч под тях и все повече и повече се смаляваше…

От устата на Уинтър се изтръгна ридание и тя затисна уста.

— Хей, да ги нямаме такива — рече Скарлет, без да се опитва да прикрие собствения си възторг. — Успяхме, Уинтър. Хиацинт ще се оправи. Вижда ми се издръжлив мъж.

Уинтър стоеше извита на седалката, вратът я заболя, но тя не пожела да откъсне поглед от Артемизия дори когато дворецът и сградите се размиха в едно, светлините съвсем угаснаха и се скриха под купола.

— Тя ще го убие.

— Разбирам, че се тревожиш, но чуй. Ние сме извън този забравен от звездите град. Живи сме, свободни сме, затова спри да униваш.

Уинтър се отпусна на облегалката на седалката. Сълзи напираха в очите й, но тя ги възпря. Вместо това се съсредоточи върху неравномерното си дишане.

Дълго мълчаха и накрая тя усети ръката на Скарлет върху своята.

— Съжалявам. Не беше честно. Знам, че го харесваш.

Уинтър преглътна.

— Обичам го така, както обичам фабриката си за тромбоцити.

— Твоята какво?

— Не знам и аз. Сърцето ми. Тялото ми. Обичам го, всяка частица от него.

— Добре де, обичаш го. Но, Уинтър, на мен той ми прилича на човек, който знае какво върши.

— Той ме закриля — прошепна принцесата. — Винаги ме е закрилял. — Тя се сепна от неочаквания мирис на кръв, който я блъсна в носа. Погледна към скута си и ахна.

— Какво? Какво има?

Уинтър отдръпна роклята от корема си. Кръвта беше попила през ефирния бял плат и той беше станал тъмночервен. Дори покривката беше изцапана с кръв. Зловонието беше тъй силно, че усещаше вкуса му в устата си.

— Уинтър?

— Ннищо, нищо няма — заекна тя и се опита да си представи как кръвта изчезва. Тя обаче закапа надолу по краката й.

— Имаш халюцинации, нали?

Уинтър се облегна назад. Обгърна с пръсти предпазните ремъци. Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Това са халюцинации.

— Добре съм. Скоро ще свършат.

— Защо не използваш обаянието си? — тросна й се Скарлет. — Защо трябва да се побъркваш така?

— Няма. — Уинтър с мъка си пое въздух отново.

— Това го разбрах, но защо?

— Това е жестока дарба. Да не бях се раждала с нея по-добре.

— Е, да, но си се родила с нея. Виж се Уинтър, на какво приличаш само. Защо не… знам ли и аз, не ме накараш да повярвам, че косата ти е оранжева? Нещо безобидно?

— Обаянието никога не е безобидно. — Коланите я стягаха. Започна да драска с нокти по ремъците.

— Ако аз притежавах дарбата — продължи Скарлет, без да забелязва как коланът почна да души принцесата, а кръвта бликаше наоколо им, — щях да им дам да се разберат на онези нахакани глупаци. Да видим на тях колко ще им хареса да ги правят на маймуни.

Ръцете на Уинтър лепнеха, хлъзгави, влажни.

— Моят дядо е бил лунитянин. Не съм го познавала, но знам, че е починал в лудница. Допускам, че е направил същия избор като теб. Но той е бил на Земята и се е опитвал да скрие кой е, тъй че може би е имал причина. Но ти? Защо си причиняваш тези мъчения? На кого помагаш така?

— На никого не вредя.

— На себе си вредиш. Защо не използваш дарбата… да правиш добрини?

Въпреки халюцинациите си Уинтър се разсмя.

— Те всички смятат, че правят добро. — Главата й клюмна и тя се вгледа в Скарлет с насълзените си очи. — Мащехата ми е могъща кралица не защото хората се боят от нея, а защото потрябва ли й, може да ги накара да я обичат. Човек си мисли, че ако избере да прави само добрини, това означава, че не може да бъде лош. Ние можем да направим хората щастливи. Можем да им дадем спокойствие, доволство, любов, а кой ще каже, че това са лоши неща. Само че не виждаме как привидността и заблудата се превръщат в своеобразна жестокост.

Корабът потрепери и те полетяха още по-бързо. Луната под тях се замъгли.

— Веднъж — продължи Уинтър, като с мъка изговаряше думите, — веднъж повярвах с цялото си сърце, че върша добро. Но се оказа, че греша.

Скарлет я стрелна с очи, после се обърна към пейзажа наоколо.

— Какво стана?

— Имаше една прислужница, която се опита да се самоубие. Аз й попречих. Насила я принудих да промени решението си. Бях тъй сигурна, че й помагам. — Тя се задъха, сякаш се задушаваше, но не спря да говори, като се надяваше, че халюцинациите ще преминат, ако не им обръща внимание достатъчно дълго време. — Но така само удължих мъченията, на които я подлагаше Еймъри. Нали разбираш, той беше доста привързан към нея.

Скарлет се умълча, но Уинтър не посмя да я погледне.

— Следващия път, когато се опита да отнеме живота си, момичето успя. Едва тогава проумях, че изобщо не съм й помогнала. — Тя преглътна с мъка. — В този ден дадох клетва никога вече да не манипулирам хората. Дори и да вярвам, че правя добро — защото коя съм аз, че да кажа кое е добро за другите?

Коланите отново я стегнаха през корема, впиха се в ребрата й. Кръвта се стичаше върху тях. Скоро щеше да плисне около глезените й. Коланите щяха да я прережат, да я накълцат на парчета с формата на момиче. Бодлива тел, която прерязва плътта й.

Уинтър стисна очи.

Не ме оставяй, принцесо.

След угнетителното мълчание Скарлет измърмори:

— Все трябва да има някакъв начин да превъзмогнеш… това нещо.

Коланите я стегнаха и Уинтър остана без въздух. Тя изплака и отметна глава назад, за да не притиснат трахеята й.

— Какво… Уинтър?

Зад клепачите й затанцуваха звезди. Дробовете й я изгаряха. От къдриците й капеше кръв и попиваше в коланите. Тя се предаде и отпусна тялото си напред. Коланите смазаха корема й, прекършиха ребрата й.

Скарлет изруга, но звукът стигна до нея приглушен и далечен.

Две ръце я заудряха така, като че бяха с дебели ръкавици, бутнаха я назад и опипаха гърлото й. Чу да я викат по име, но от много далеч, сякаш звукът стигаше до нея през цяло море от звезди и всичко бързо гаснеше…

Последваха няколко силни щраквания и коланите се вдигнаха към тавана на кораба.

Уинтър се свлече в ръцете на Скарлет. И двете се бяха превили на две над централната конзола. Скарлет с мъка повдигна главата й, освободи въздухопровода й, а в същото време гледаше да не се разбият в назъбения терен на Луната.

Въздухът нахлу в дробовете на Уинтър. Тя се задъха, взе да гълта жадно. Гърлото й още дращеше, но болката в гърдите й отшумяваше в чезнещите глъбини на халюцинациите. Закашля се и с усилие отвори очи. Кръвта се беше отдръпнала и единствено засъхналите следи от смъртта на Рийо зацапваха роклята й.

— Добре ли си? — изкрещя Скарлет на ръба на истерията.

Уинтър, все още замаяна от липсата на въздух, видя смущението, изписано на лицето й, и прошепна:

— Коланите се опитаха да ме убият.

Скарлет прекара ръка през косата си и се тръшна на пилотската седалка. В далечината през прозореца се виждаха куполи, чиито размери се увеличаваха — бавно, постепенно, а под тях лека-полека започваха да се виждат смътните очертания на сградите.

— Коланите не са виновни — изръмжа Скарлет. — Проблемът е в главата ти.

Уинтър се изкиска, но смехът й бързо бе прекъснат от ридания.

— Имаш право — заекна тя, чувайки гласа на Хиацинт.

Не ме оставяй, принцесо. Не ме оставяй…

Но тя вече беше далеч, далеч.

 

 

— Кралице, от няколко часа срещаме дребни проблеми със системата за наблюдение. Случайни спирания на камерите тук-там из целия дворец.

Левана стоеше пред панорамните прозорци на солара си и слушаше доклада на чародея от трета степен, но й липсваше обичайната съсредоточеност. Беше използвала всичките си налични възможности, а на охраната бе наредила да прегледа записите от външните сектори, но от Лин Синдер и приятелите й нямаше и следа. Подготовката за сватбата вървеше с пълна пара, но тя беше твърде гневна, за да се види с бъдещия си съпруг след пристигането му.

А сега и с Уинтър трябваше да се занимава. От деня, в който Левана се беше омъжила за баща й, неблагодарната, клета принцеса не спираше да я излага. Ако Хиацинт се справеше с поръчението си, никога повече нямаше да й се наложи да слуша безумните й брътвежи. Никога вече нямаше да се наложи да я защитава от присмеха на двора. Никога вече нямаше да се наложи да види копнеещите погледи да се обръщат след слабоумната глупачка по коридорите на двореца.

Левана искаше да се отърве от принцесата. Искаше да се отърве от обидата, която я тровеше толкова години наред. Животът й започваше начисто, най-накрая, и тя заслужаваше това ново начало без бремето, което представляваше доведената й дъщеря и което я теглеше надолу и й припомняше мъчителното минало.

Но ако Хиацинт не успееше…

Левана нямаше да понесе още един провал.

— Кралице?

Тя се обърна към чародея.

— Да?

— Техниците искат да знаят как ще пожелаете да действат. Според тях ще им бъде нужен час-два, за да определят причината за авариите и да възстановят първоначалните настройки. Но може би ще се наложи да спрат част от системата, докато работят по проблема.

— Това ще отвлече ли вниманието им от издирването на киборга?

— Да, Ваше Величество.

— Тогава авариите могат да почакат. Залавянето на киборга е главната ни цел.

Мъжът се поклони.

— Ще ви държим в течение, ако има промяна.

Еймъри посочи вратата.

— Това е всичко. Благодарим ви за доклада.

Чародеят побърза да излезе, но когато вратите на асансьора се отвориха, вътре стоеше друг човек.

При вида на Хиацинт Глина Левана се изпъна. На лицето му беше легнала сянка — ненавист, която обикновено той с голямо упорство прикриваше. Кралицата плъзна поглед към ръцете му. Те бяха изцапани с кръв. По панталона му имаше засъхнало черно петно.

Мъжът слезе от асансьора, но Джерико пресече пътя му с ръка на гърдите.

— Сър Глина? — попита кралицата.

— Сторено е. — Гласът му предаде целия ужас, който думите скриваха.

На устните на Левана трепна усмивка. Тя се обърна с гръб, за да я скрие — жест на щедрост.

— Знам, че за теб не е било лесно — рече тя, като се надяваше, че гласът й внушава състрадание. — Знам колко я обичаше, но ти избра правилното действие — да помогнеш на короната и на страната си.

Хиацинт мълчеше.

Когато успя да овладее израза на лицето си, Левана се обърна към него. Еймъри и Джерико стояха невъзмутими, но Хиацинт имаше вид на човек, който всеки миг ще изтръгне пулсиращото сърце на кралицата, стига да му се удаде възможност.

Тя изпита съчувствие към младия мъж и реши да прости непокорните му инстинкти. В края на краищата той обичаше момичето, нищо че беше трудно човек да проумее защо.

— Какво направи с тялото?

— Занесох го в пещта, където горят умрелите животни. — Докато разказваше, гневът му бе все тъй неукротим, но все пак не понечи да нападне Левана. Въпреки това Джерико стоеше нащрек. — Убих и белия вълк, за да прикрия кървавите следи, но оставих трупа му там. Горските ще си кажат, че нападението е било случайно.

Левана се начумери и радостта й помръкна:

— Не съм ти казала да унищожаваш тялото, сър Глина. Хората трябва да видят доказателство за смъртта й, след като тя вече не заплашва трона ми.

Хиацинт стисна зъби и изръмжа:

— Тя никога не е била заплаха за трона ви, а и аз не бих я оставил там, за да могат белите мършояди, които държите в менажерията, да ръфат месата й. Ще намерите друг начин да съобщите новината на народа.

В устата си Левана усети кисел вкус и стисна устни.

— Така и ще направя.

Хиацинт едва преглътна и възвърна част от самообладанието си.

— Дано нямате нищо против, че се отървах от още един свидетел, кралице. Реших, че ще попречи на целите ви, ако тръгне слух, че един кралски страж е убил принцесата. Хората могат да се усъмнят дали пък убийството не е било по ваше нареждане.

Левана се наежи.

— Какъв свидетел?

— Момичето от Земята. Не вярвам да липсва на някого.

— А, тя ли! — с лек присмех Левана махна с ръка. — Тя отдавна трябваше да умре. Направил си ми услуга, че си ме отървал от нея. — Тя наклони глава и започна до го оглежда. Беше й забавно да види колко е развълнуван, когато обикновено нищо не можеше да го извади от равновесие. — Надхвърли очакванията ми, сър Глина. — Тя сложи ръка на лицето му. Един мускул заигра под дланта й, но тя се опита да не обръща внимание на изпепеляващия му поглед. Гневът му можеше да се очаква, но той скоро сам щеше да разбере, че така е било най-добре.

А ако не го проумееше, тогава тя щеше да го принуди.

Мисълта, че никога вече няма да види доведената си дъщеря, сякаш даваше криле на Левана.

Тя свали ръката си и се понесе към прозорците. Отвъд купола се виждаше безплодният, пуст лунен пейзаж — бели кратери и скали на фона на черното небе.

— Това ли е всичко?

— Да.

Тя вдигна вежди.

— Бих искал да си подам оставката от кралската стража. Моля ви да ме преместите в сектора, в който преди години изпратихте баща ми. Дворецът пази прекалено много спомени за мен.

Лицето на Левана се смекчи.

— Сигурна съм, че казваш истината, Хиацинт. Съжалявам, че трябва да поискам това от теб. Но молбата ти е отхвърлена.

Ноздрите му се разшириха гневно.

— Ти доказа предаността си към мен и аз не мога с лека ръка да се лиша от нея. Вземи си почивка до края на деня като израз на моята благодарност, но утре ще се явиш, за да ти възложа нова задача. — Усмихна се широко. — Браво на теб, Хиацинт. Свободен си.