Мариса Мейър
Уинтър (14)

Глава четиринадесета

Каи изчака, докато корабът на Трън се превърна в малка светлинка в далечината, сетне извади портскрийна, който му даде Синдер. Без законния идентификационен чип, който да потвърди самоличността му, съобщението до кралския съветник Кон Торин бе засечено от главния компютър в двореца. Появи се лицето на млада стажантка.

— Дворецът в Ню Бейджин. Какво обичате… — Жената ококори очи.

Каи се усмихна.

— Император Каито до кралския съветник Кон Торин, моля.

— Д-да, Ваше Величество. Разбира се. На часа. — Страните й пламнаха, докато тя се засуети да прехвърли връзката. Скоро се появи лицето на Торин.

— Ваше Величество! Нима… вие ли… Един момент да изляза от срещата с кабинета. Добре ли сте?

— Добре съм, Торин. И съм готов да се завърна у дома.

Той чу щракването на вратата.

— Къде сте? Грози ли ви опасност? Имате ли нужда…

— Ще ти кажа всичко, когато се върна. В момента се намирам в нашата тайна квартира на терасите в Тайханг. Извести охраната на двореца…

— Веднага, Ваше Величество. Тръгваме още сега.

Торин поиска да държат линията отворена. Страхуваше се, че някой друг може да отвлече Каи, преди собствената му охрана да стигне при него. Синдер го увери, че портскрийнът не може да бъде проследен, но линията не беше пригодена за пряка връзка и беше възможно лунитяните да ги подслушват. Но загубвайки Крес, Каи знаеше, че Луната е загубила и най-добрия си човек в разузнаването, затова настоя, че е добре и нищо лошо няма да му се случи, а сетне прекъсна връзката.

Искаше да помисли на спокойствие, преди цялата галактика отново да излезе от контрол.

Каи закачи порта на колана си и се покатери на една от големите скали с изглед към долината. Скръсти крака и се удиви на обзелото го спокойствие при вида на терасите и платата, които се къдреха около тучните планини, а в подножието им се виеше примамливо блещукащата река. Можеше да изчака в къщата, но времето беше топло, бризът носеше аромат на жасмин и много време беше минало, откакто за последен път се бе любувал на красивата си родина.

След седмиците на борда на „Рампион“ с рециклиран въздух и преработена вода, той беше щастлив, че пак си е у дома.

Каи никога не беше виждал Луната, нито нейните биокуполи, пълни с изкуствени гори и езера, направени от човека, но внезапно му стана ясно защо Левана иска да забие хищните си нокти в Земята.

Не беше минало много време, когато Каи дочу бученето на моторите. Вперил поглед в хоризонта, той зачака корабите. Когато пристигнаха, всъщност пристигна цял взвод — няколко военни кораби наобиколиха къщата. Оръдията им бяха извадени, а войниците оглеждаха периметъра за някаква опасност.

Каи присви очи срещу слънцето и отметна косата от челото си. В това време най-големият кораб кацна в близост до къщата. Военните се изсипаха навън, разпръснаха се в кръг и започнаха да сканират пейзажа за живи същества наоколо. Всички бърбореха в слушалките си и държаха в готовност страшните си оръжия.

— Ваше Императорско Величество — викна сивокос мъж, който водеше отряд от четирима мъже към Каи. — Радваме се да ви видим, сър. Позволете ни да ви сканираме.

Каи се изправи и подаде портскрийна на един от войниците, който го прибра в торбичка като доказателство. Той протегна ръцете си напред. Друг войник прекара по тялото му скенер, който беше прикрепен към портскрийна му.

— Всичко е чисто. Добре дошъл у дома, Ваше Величество.

— Благодаря ви. Къде е Кон…

Чу се трясък. Неколцина войници се извъртяха към къщата, развикаха се и насочиха оръжията си към вратата на избата, която се беше отворила гръмко.

Отвътре изхвръкна Кон Торин, по-измъчен, отколкото Каи го беше виждал.

— Кралски съветник Кон Торин — изрева той и вдигна ръце. Плъзна поглед по оръжията, сетне отправи взор към Каи, който стоеше в края на платото. Раменете му се отпуснаха от облекчение и още щом един от войниците сканира китката му и потвърди самоличността му, той направи нещо, което никога не бе правил.

Втурна се към Каи и го прегърна.

Прегръдката беше колкото кратка, толкова и неочаквана. Когато се отдръпна, Торин задържа Каи и хубаво го огледа. Каи с удивление откри, че е малко по-висок от Торин. Едва ли беше пораснал през тези няколко седмици. Може би от месеци насам е бил по-висок, но така и не беше забелязал. Той познаваше Торин от дете и сега му беше трудно да приеме промяната.

Торин бе споменал на Синдер за втория чип за проследяване на Каи, а тя беше казала на императора. Кой знае, може би Торин беше пълен с далеч повече изненади, отколкото Каи си мислеше.

— Лицето ви! — възкликна Торин. — Какво са ви направили? Тя ми обеща…

— Добре съм — рече Каи и стисна ръката му. — Синина, нищо повече. Не мисли за нея. Не мисли…!

— Ваше Величество — прекъсна го посивелият мъж, — ако се върнете през проходите на къщата, ще избегнете медиите. Ще пратим отряд да ви придружи.

Каи хвърли поглед наоколо. Няколко дворцови стражи се бяха присъединили към тълпящите се военни.

— Ако знаех, че може да се мине оттам, щях да избегна цялата тази патърдия.

Офицерът не отвърна.

— Добре. Благодаря ви за усърдието. Да вървим.

Торин закрачи до него, а след тях тръгнаха куп стражи и ги поведоха към вратата на избата.

— Наинси ще ви чака с топъл чай, а на готвачите наредих да приготвят закуска за завръщането ви — рече Торин. — Прессекретарят подготвя изявлението за медиите, но преди да пуснем каквото и да е, накратко ще бъдете информиран за официалната позиция на двореца относно пробива в системата за сигурност и отвличането.

На влизане в мазето на къщата Каи приведе глава. Вътре беше чисто и спретнато въпреки паяжините по ъглите. А когато тръгнаха по тунелите под планината към подземията на двореца, коридорите станаха по-светли и чисти.

— Какво е положението в двореца? — поинтересува се Каи.

— Вражеските войници засега не са прехвърлили стените. Нашите тактически анализатори смятат, че ако нахлуят в двореца и установят, че вътре няма жива душа, ще се преместят на ново място. От видяното дотук съдим, че тези войници нито грабят, нито рушат, а само убиват.

— Освен ако Левана използва двореца със скрита цел. Превземането му би означавало победа за нея.

— Възможно е.

Те завиха зад един ъгъл и в далечината Каи дочу говор, стъпки и бученето на машини. Целият му екип беше натъпкан в този лабиринт от помещения и проходи. Почти му се прииска да беше останал на терасата.

— Торин, какво става със семействата на всички тези хора? В безопасност ли са?

— Да, сър. Семействата на всички министри бяха преместени в двореца още преди да са изминали четиридесет и осем часа от първите нападения. Всички са тук.

— Ами хората, които не са част от правителството? Готвачите? Икономите?

— Боя се, че няма място за всички. Иначе бихме довели тук целия град.

Стомахът на Каи се сви. Той би довел тук целия си народ, ако можеше.

— Да, вярно — рече той и с усилие на волята си наложи да не мисли за неща, които не можеше да промени. — Разполагам ли с кабинет тук? Искам Наинси да насрочи среща. За този следобед.

— Да, Ваше Величество. В подземието има стаи за кралската фамилия. Наредих да ги подготвят за вас.

— След като няма друг, освен мен, ще ми трябва само една стая. На другите ще им намерим по-добро приложение.

— Разбира се. С кого да се свърже Наинси за срещата?

Той си пое дълбоко дъх.

— С годеницата ми.

Торин забави крачка и Каи си каза, че всеки миг ще спре съвсем, но изпъна рамене и продължи по коридора. Един от стражите пред тях отново се развика:

— Дръпнете се от пътя! Дръпнете се от пътя! — А в това време любопитните чиновници и министри надничаха от стаите. Слухът се бе разнесъл бързо и Каи виждаше радост и облекчение по лицата на хората, които срещаше.

Той преглътна. Странно беше колко много хора се тревожеха за съдбата му — не бяха само тези, с които се срещаше ежедневно. Всички в Републиката чакаха да чуят дали похитителите ще върнат императора им жив и здрав, без дори да подозират, че Лин Синдер е последният човек на света, който би отнел живота му. Гризеше го съвестта, задето тъй много се бе радвал на времето, прекарано на „Рампион“.

— Ваше Величество — рече Торин с нисък глас, щом пак го настигна, — моят съвет е да премислите уговорките с кралица Левана. Поне да обсъдим най-добрата стратегия, преди да вземаме прибързани решения.

Каи погледна косо съветника си.

— Правителството няма друго толкова голямо бомбоубежище, а лунните мутанти блъскат по вратите на двореца ми. Не вземам прибързани решения. Правя това, което трябва да се направи.

— Но какво ще си помислят хората, когато чуят, че смятате да се ожените за жената, на чиято съвест лежи смъртта на стотици хиляди души?

— Милиони. Тя носи отговорност за милиони погубени човешки живота. Но това нищо не променя. Ние все така се нуждаем от нейното лекарство за летумозиса и аз се надявам, че тя ще приеме условията за ново примирие, докато уговорим подробностите по съюза ни.

Единият от стражите посочи отворена врата.

— Кабинетът ви, Ваше Величество.

— Благодаря ви. Искам да остана насаме с Кондарен, но ако видите андроид, който носи чай, пуснете го.

— Тъй вярно, сър.

Той влезе в кабинета. Стаята не беше тъй разточително наредена, както кабинетът му в двореца, но беше уютна. При липсата на прозорци, помещението се обливаше в изкуствена светлина, но бамбуковите рогозки по стените му придаваха топлина и приглушаваха стъпките на Каи по циментовия под. Голямо писалище с нетскрийн и няколко стола заемаха останалото пространство.

Каи замръзна, когато погледна писалището. После се разсмя. В ъгъла стоеше малък изпоцапан крак за киборг.

— Ама че шега! — рече той и взе крака.

— Взех да мисля, че ни носи късмет — обясни Торин. — Макар че като се върна назад, не мога да си спомня кое ме е накарало да вярвам в това.

Развеселен, Каи остави на писалището захвърления крак на Синдер.

— Ваше Величество — продължи Торин, — какво искахте да кажете с това, че Левана вече е отговорна за смъртта на милиони хора?

Каи се подпря на писалището.

— Ние смятахме, че войната е започнала на 31 август, когато нейните спецчасти нападнаха първите петнадесет града, но сме сбъркали. Тази война е започнала с произвеждането на летумозиса в лабораториите на Луната и с донасянето му на Земята. През всичките тези години Левана е водила биологична война с нас, а ние дори не сме подозирали.

Торин умееше да прикрива чувствата си, но този път не можа да скрие растящия си ужас.

— Сигурен ли сте в това?

— Да. Кралицата е искала да отслаби населението и ресурсите ни, преди да ни нападне. Подозирам също, че замисълът й да ни предложи лекарството като разменна монета, е имал за цел да ни направи зависими от Луната веднага след нейното коронясване за кралица.

— Но вие не смятате, че това променя нещо? И въпреки че сте наясно, че това е хитър план, с който да ви принуди да влезете в съюз с нея, вие пак ще предприемете тази крачка? Ваше Величество, все трябва да има и друг изход. Някакво решение, което все още не ни е хрумнало. — Лицето на Торин се изопна. — Трябва да ви уведомя, че във ваше отсъствие събрахме екип, който започна да работи върху нов клас оръжия, способни да проникнат дори през биокуполите на Луната.

Каи задържа погледа му.

— Строим бомби.

— Да. Работата върви бавно. От края на Четвъртата световна война нито една армия на Земята не е произвеждала или укривала бомби, а и се налага да направим някои промени, с които да отслабим силата на Левана. Но смятаме, че поради ограничените възможности на Луната и нейната зависимост от куполите десетина бомби биха довели до бърз край на войната.

Каи сведе поглед към писалището си. Цялото население на Луната живееше под специално направени биокуполи, които им осигуряваха въздух, изкуствена гравитация и им даваха възможност да отглеждат дървета и посеви. Унищожаването на една от тези защитни бариери щеше да убие всичко живо вътре.

— Кога ще бъдат готови бомбите? — попита той.

— Флотилията от кораби, които трябва да ги транспортира, вече е готова. Самите бомби, надяваме се, ще бъдат завършени до четири месеца или половин година.

Каи направи гримаса.

— Нямаме толкова време. — Не му се щеше да си признае, но мисълта да превърнат лунните градове в отломки му беше противна. Той вече започваше да мисли за Луната като за планета, принадлежаща на Синдер, и не му се искаше да разрушат царството, което някой ден щеше да стане нейно. — Дръж ме в течение за всяка новост, а космическата флотилия да бъде готова за излитане във всеки момент. Но бомбите ще бъдат последният ни изход. Първо ще се опитаме да постигнем мирно решение. За зла участ, това започва с помиряване с Левана.

— Ваше Величество, помислете си. Ние не губим войната. Поне засега.

— Но и не я печелим. — Устните на Каи се извиха нагоре. — Пък и нещата вече не са същите. До този момент Левана беше тази, която водеше играта, но за първи път аз съм с една крачка пред нея.

Присвил очи, Торин се приближи към императора.

— Тук изобщо не става дума за съюз, нали?

— О, аз имам всички намерения да се съюзя с Луната. — Каи отново хвърли поглед на изкуствения крак. — Но преди това смятам да сложа на трона нова кралица.