Мариса Мейър
Уинтър (57)

Глава петдесет и седма

Мъжът, който се обади, хвана най-близкия войник за врата и го запрати в центъра на кръга. Неколцина се катурнаха под тежестта на другаря си и викове на изненада и гняв се надигнаха сред насъбралите се войници. Само след секунди настана суматоха — размахваха се юмруци, тракаха челюсти. Един мъж одра онзи, който пръв забеляза Скарлет и Уинтър, и по гърдите му останаха кървави дири от острите нокти. Миг по-късно той също беше запратен в мелето.

— Дръжте се прилично! — извика някой тъй силно, че гласът му разтърси стените и на Уинтър й се стори, че куполът от лава се срива върху тях. Отначало стените потреперват, после се посипва пепел и камъчета, пещерата се разцепва от край до край, дупката зейва и…

— В компанията на дами сме — рече мутантът, който пръв ги видя. Носът му се сбърчи при думата дами.

Стоте хибридни войници се втренчиха в Уинтър и Скарлет. Вирнали вежди, мъжете оглеждаха внимателно двете момичета и съвсем забравиха разправията си. След малко се наредиха в полукръг около тях. Гъвкави, мускулести тела се промъкваха сред безпорядъка от уреди с мъчително търпение. Зъбите им потракваха.

Космите по врата на Уинтър настръхнаха и тя се закова на пода, уплашена от внезапната тишина.

Щом войниците се разпръснаха, тя осъзна, че всъщност бяха гледали бой между двама от тях. Облени в кръв и с подути лица, те се хилеха точно толкова заинтригувани, колкото и останалите. Невъзможно беше да се прецени кой е имал надмощие, преди да пристигнат.

Телата на всички мъже бяха в белези и избледнели синини, от което можеше да се предположи, че подобни свади не са рядкост. Начин да минава времето, докато чакат да ги пратят на Земята, за да вземат участие във войната на Левана.

Уинтър усети как страхът пулсира в нея. Ами ако беше сгрешила?

— Здравейте, хубавици — рече един от войниците и потърка косматата си челюст. — Да не би да сте се изгубили?

Уинтър се присламчи по-близо до Скарлет, но Скарлет пристъпи напред да ги пресрещне. Тя беше смелата, тя беше издръжливата и го доказа, като вирна глава с престорено безстрашие.

— Кой е главният тук? — попита тя и сложи юмруци на кръста си. — Искаме да говорим с някой от алфите.

Тих кикот се разнесе сред мъжете.

— Кой от всичките? — попита първият мутант. — Единадесет глутници, единадесет алфи.

— Най-силният — рече Скарлет и го прониза с най-свирепия си поглед, който Уинтър някога бе виждала. — Ако не сте сигурни кой е, ще почакаме това да се реши в бой.

— А не искаш ли сама да си избереш, хубавице? — попита един, който се бе промъкнал зад тях, отрязвайки всеки опит за бягство — не че Уинтър хранеше надежда, че могат да избягат. Мъжете се опитваха да ги сплашат и тя с цялото си същество усещаше, че успяват. — Всеки от нас с радост ще задоволи всичките ви нужди.

Скарлет го изгледа кръвнишки с крайчеца на окото си.

— Аз вече си имам алфа, който задоволява нуждите ми и би могъл да убие всеки от вас.

Мъжът излая, а останалите се избухнаха в смях.

Първият войник пристъпи към Скарлет и на лицето му отново се изписа любопитство.

— Истината казва — рече той и смехът секна. — Цялата мирише на него. Един от нас. — Очите му се присвиха. — Или… от специалните?

— Алфа Зеев Кесли. Чувал ли си за него?

Миг мълчание. Подсмихване.

— Не.

Скарлет цъкна с език.

— Лошо. Но от пръв поглед виждам, че той е два пъти повече мъж и два пъти повече вълк от вас. Би могъл да ви научи на едно-две неща.

Мъжът се разсмя весело.

— Не знаех, че позволяват на братята ни да си вземат жени от Земята. Още една причина да чакаме с нетърпение разпределението си.

Уинтър притисна потните си длани в тялото си и се благодари, че Скарлет е приковала вниманието им. Ако трябваше тя да говори, от устата й щяха да бликнат куп несвързани брътвежи и мъжете щяха да й се смеят, а в следния миг да забият зъбите си в нея. В крайниците й. Щяха да я разкъсат, да оглозгат кокалите й.

— Не сме дошли тук да обсъждаме нито моя любовен живот, нито вашия. Ти май си най-големият приказливец тук. Ти ли ще им бъдеш говорител?

Войникът наклони глава и напомни на Уинтър за Рийо, който понякога, когато чуеше горския да носи храната му, наостряше уши.

— Алфа Стром на вашите услуги. — Мъжът направи шеговит поклон. Той не беше по-едър от останалите, но се движеше с неприсъща грация. Като Вълка. Като Рийо. — И на услугите на хубавото момиче зад теб. Толкова си слаба, че като те гледаме, огладняваме, красавице. Чувам как стомасите на глутницата ми къркорят.

Един войник облиза долната си устна.

Скарлет се обърна и подкани с поглед Уинтър.

Разтреперана от глава до пети, Уинтър се подпря на нея, за да не падне.

Войниците се засмяха.

— Уинтър! — изсъска Скарлет.

— Страх ме е, Скарлет.

Скарлет я изгледа с каменно лице.

— Може би искаш да излезеш отвън, да се посъвземеш и да се върнеш по-късно — процеди тя през зъби.

Уинтър потрепери пред гнева й, макар да знаеше, че Скарлет има право да се гневи. Идеята да дойдат тук беше нейна. Ако и двете загинеха, вината щеше да бъде само нейна.

Но тя нямаше да позволи това да се случи. Това са хора, напомни си тя. Хора, които заслужаваха да живеят щастливо като всички други.

Тя се вкопчи здраво в тази мисъл и се отдели от Скарлет. Отдъхна си, когато замайването й намаля.

— Аз съм Уинтър Хейл-Блекбърн, лунната принцеса. — И сама чу колко слаб е гласът й. Изобщо не приличаше на гласа на Скарлет. — Имам нужда от помощта ви.

Очите й грейнаха от радост.

— В замяна ми се ще да ви помогна.

Веселие. Глад. По-малко любопитство, отколкото се бе надявала.

Уинтър преглътна.

— Кралица Левана, моята мащеха, се е отнесла с вас жестоко и несправедливо. Тя ви е отделила от семействата ви, сякаш сте научен експеримент. Заключила ви е в тези пещери с единствената цел да ви изпрати на Земята, за да се сражавате в нейната война. А какво ще получите в замяна? — Мъжете чакаха и наблюдаваха Уинтър със суровите си, блестящи очи, сякаш беше следобедната им закуска, която още се въртеше на шиша. Погледите им по нищо не се различаваха от онези, които я преследваха в двора на Левана.

— Нищо — рече тя и потисна страха си дълбоко в душата си. — Ако оживеете, ще се върнете тук и ще останете поробени в тези пещери до следващия път, когато кралицата ще има нужда от вас. Няма да ви позволят да се приберете при семействата си. Няма да се върнете в обществото и да заживеете живота, за който някога сте си мечтали, преди да се превърнете в… в…

— Чудовища? — предложи някой и се ухили.

— Аз смятам, че не сте чудовища. Знам, че не ви е била дадена друга възможност и понасяте последствията според силите си.

Алфа Стром изсумтя.

— Кой да мисли, че днес ще получим такава консултация от самата принцеса? Кажете ми, Ваше Красиво Височество… тази терапия върви ли със закуска?

— Вашата приятелка, може би? — обади се друг. — Мирише вкусно.

Скарлет скръсти ръце и впи пръсти в лактите си.

Уинтър изпъна рамене.

— Дойдохме тук, за да ви дадем още една възможност. Народът на Луната замисля бунт. След два дни хората ще нахлуят в централния купол на Артемизия. Готвим се да смажем кралицата и приближените й и да сложим край на тиранията й. Аз ви моля да дойдете с нас. Да се биете на наша страна и да ни помогнете да премахнем управлението, което е съсипало живота ви и ви е превърнало във войници. Така ще бъдете сигурни, че никога вече няма да бъдете затворници, експеримент или… животни, създадени за забавлението на Левана.

Мъжете се умълчаха, сякаш чакаха да се уверят, че е свършила. Уинтър потърси някакъв знак, че я слушат.

Чувстваше се като агне в бърлогата им.

— Хубави думи каза.

Уинтър се обърна към гласа. Беше един от мъжете, който участваше в ръкопашния бой. Кръвта бе засъхнала по устната му.

Когато видя, че е привлякъл вниманието й, той притвори очи многозначително.

— Но не толкова хубави като лицето й.

— Само да не бяха белезите.

Тя подскочи и се обърна. Не беше забелязала кога войникът се бе приближил и сега се извисяваше над нея. Той прекара острия си нокът по бузата й.

— Откъде се сдоби с тези белези, хубавице?

Тя не можа да отвърне.

Една ръка я обгърна и я дръпна назад.

— Престани! — Скарлет бутна Уинтър зад гърба си, макар че нямаше смисъл. Бяха ги обградили. — Вие чухте ли я? Можете да се наричате войници, вълци или както си искате, но истината е, че сте роби. Уинтър ви предлага свобода. Дава ви избор, а това е повече от всичко, което някога сте видели от Левана. Ще ни помогнете ли?

— Ще ви изколят — прошепна някой в ухото на Уинтър.

Тя ахна и пак се обърна, залепвайки гръб в гърба на Скарлет. Войниците се приближиха полека. Хищници, които си играеха с жертвите си, предвкусвайки удоволствието от угощението си.

— Нима няколко жалки цивилни искат да се изправят срещу кралицата? — попита друг. — Погубени са, нямат шанс.

И друг:

— А знаете ли кого ще повика кралицата, за да спре бунтовниците, ако са твърде много, та да успее да ги манипулира?

— Нас — рече трети. — Нейната армия.

— Искаш да кажеш нейните кутрета? — рече Скарлет и макар тонът й да беше подигравателен, тя се притисна силно в Уинтър. — Нейните играчки?

Лицата на войниците трепнаха.

— Ако застанете на наша страна, ние можем да спечелим. Ние ще спечелим.

— А какво ще стане с нас, ако застанем на ваша страна и изгубите? — попита алфа Стром.

Един войник прекара пръст по шията на Уинтър. Сърцето на момичето подскочи.

— Ако вие сте с нас — рече тя с треперещ глас, — няма да изгубим. — От страх очите й се напълниха със сълзи. — А сега престанете. Изплашихте ни достатъчно. Аз знам, че вие не сте злите същества, за които се представяте, в които ви превръщат чрез тренировки, мъчения и генетични изменения. Вие сте хора. Граждани на Луната. Ако ми помогнете, ако се биете за мен… аз мога да ви помогна да се върнете към предишния си живот. Не ми казвайте, че не мечтаете за това!

Уинтър усещаше вече дъха им върху себе си. Виждаше цветните петънца в очите им. Надушваше потта и кръвта по кожата им. Единият от мъжете беше засмукал кокалчето на пръста си, сякаш нямаше търпение да вкуси плътта й.

Войниците бяха примка, която се затягаше все повече и повече.

С разтуптяно сърце Уинтър вдигна ръце към гърлото си, където войникът я бе докоснал. Точно там усещаше бодящото въже. То се пристягаше. Душеше я. Тя изпищя, опита да промуши пръстите си между въжето и врата си, но то вече беше твърде стегнато.

— Разглезена малка принцесо — изсъска един от войниците и се наведе така, че тя да усети дъха му по лицето си. Уинтър потрепери. Просълзените й очи гледаха умоляващо. — Ние не се бием за принцеси. Ние си играем с тях.

Алфа Стром се подсмихна.

— Готови ли сте да си поиграем?