Мариса Мейър
Уинтър (18)

Глава осемнадесета

Уинтър остави прислужницата да сплете горната половина на косата й в дебела плитка със сребърни и златни нишки в нея, а останалата част да пусне да се разпръсне по раменете й. Остави я да избере една светлосиня рокля, която като вода се допираше до кожата й, и наниз от кристали, които подчертаваха изяществото на шията й. Остави я да втрие в кожата й ароматни масла.

Но не й позволи да й сложи грим даже и за да прикрие белега. Момичето не спори дълго.

— Не ви трябва грим, Ваше Височество — рече тя и направи реверанс.

Уинтър знаеше, че притежава в известен смисъл забележителна красота, но досега никога не бе имала повод допълнително да я подчертава. Все едно какво правеше, хорските очи неизменно я следваха по коридорите. Все едно какво правеше, майка й неизменно ръмжеше гневно, опитвайки се да скрие злобата си.

Но откакто Хиацинт призна, че външността й не го оставя безучастен, тя жадуваше с нетърпение възможността да се премени в новата си рокля. Освен главозамайващата радост не очакваше нещо кой знае какво да излезе от това. Наивно беше да си мисли, че Хиацинт би проявил такава дързост, че да й се обясни в любов. Ако изобщо я обичаше. А тя беше сигурна, че я обича, беше длъжен да я обича след всичките тези години… и все пак, откакто стана кралски гвардеец, той се държеше с нея малко резервирано. Професионалното уважение, което демонстрираше, често я караше да копнее да го сграбчи за реверите и да го целуне само за да види колко време ще му трябва, за да се предаде.

Не, тя не очакваше нито признание, нито целувка и отлично знаеше, че за ухажване и дума не можеше да става. Искаше единствено една изпълнена с възхищение усмивка, един задъхан поглед, които да я крепят.

Веднага щом прислужницата си отиде, Уинтър надникна в коридора, където Хиацинт стоеше на пост.

— Сър Глина, ще ми кажете ли мнението си, преди да отидем на посрещането на земните гости?

Хиацинт си пое два пъти дъх и чак тогава отговори:

— На вашите услуги, Ваше Височество.

И остана така, впил поглед в стената на коридора.

Уинтър приглади полите си и се намести пред него.

— Исках да знам дали днес съм красива според вас?

Нова въздишка, този път по-шумна.

— Не е смешно, принцесо.

— Смешно ли? Това е съвсем искрен въпрос. — Тя изви устни. — Не съм сигурна, че синьото ми подхожда.

Хиацинт се намръщи и най-сетне я погледна.

— Да ме побъркаш ли се опитваш?

Тя се разсмя.

— Лудостта обича компания, сър Глина. Но така и не отговорихте на въпроса ми.

Той стисна зъби, отново вперил поглед някъде над главата й.

— Идете да си просите комплименти нейде другаде, принцесо. Аз съм на пост и работата ми е да ви пазя от неизвестни заплахи.

— И каква отлична работа вършиш само! — Уинтър се опита да скрие разочарованието си. Тя тръгна обратно към стаята си, но минавайки покрай Хиацинт, го потупа по гърдите. Усетил докосването й, той се вкопчи в полите й и я застопори до себе си. Сърцето й подскочи и въпреки цялото й перчене, пронизващият поглед на Хиацинт я накара да се почувства като малко разглезено дете.

— Моля те, стига вече — прошепна той, повече умолително, отколкото ядно. — Просто… престани.

Тя преглътна и си помисли да се престори, че не го разбира. Само че преструвките бяха за пред другите. Не за Хиацинт. Никога за Хиацинт.

— Това е ужасно — прошепна тя в отговор. — Мразя да се преструвам, че дори не те забелязвам.

Изразът на лицето му се смекчи.

— Но аз знам, че не е така. И само това има значение, нали?

Тя му кимна леко, макар че не беше сигурна дали е съгласна. Колко хубаво би било да живее в свят, в който не се налага да се преструва.

Хиацинт я пусна. Тя се мушна в стаята си и затвори вратата след себе си. С почуда усети, че главата й се замая. Сигурно бе затаила дъх, когато той я хвана, и сега…

Едва направила няколко крачки, Уинтър замръзна на място. Стомахът й се сви, усети металния дъх на кръв.

Навсякъде имаше кръв. По стените. Капеше от полилея. Попиваше в декоративните възглавнички на канапето.

Уинтър изскимтя.

Седмици бяха минали, откакто виденията не се бяха появявали. Това беше първото след завръщането на Хиацинт. Тя беше забравила съкрушителния ужас и страха, който свиваше стомаха й.

Уинтър стисна очи.

— Х-Хиацинт? — Нещо топло капна върху рамото й и изцапа красивата синя коприна. Тя отстъпи назад и почувства как килимът джвака под краката й. — Хиацинт!

Той влетя през вратата и въпреки че тя стискаше здраво очи, успя да си го представи зад нея с извадено оръжие.

— Принцесо, какво има? — Той я улови за лакътя. — Принцесо!

— Стените — прошепна тя.

Миг тишина, последвана от приглушена ругатня. Тя чу прибирането на пистолета в кобура, сетне той се озова пред нея, а ръцете му бяха на раменете й. Гласът му се снижи, стана по-нежен и внимателен.

— Разкажи ми.

Тя се опита да преглътне, но слюнката й бе станала гъста, метална.

— Стените кървяха. Полилеят също, от него капна на рамото ми и струва ми се, че обувките ми са в кървави петна, подушвам я, мога да я вкуся, но защо… — Гласът й изведнъж възвърна силата си. — Защо дворецът страда толкова много, Хиацинт? Защо вечно умира?

Той я притегли, сгуши я в себе си. Ръцете му бяха здрави, силни, а той не беше окървавен, не беше нещастен. Тя потъна в прегръдката му. Беше твърде замаяна, за да го прегърне на свой ред, но прие с желание утехата и сигурността, които той й предлагаше.

— Поеми си дъх — заповяда й Хиацинт.

Тя го послуша, нищо че въздухът беше наситен със смърт.

С радост издиша.

— Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Сама знаеш. Повтори го сега.

— Всичко е плод на въображението ми — измърмори тя.

— Стените още ли кървят?

Тя поклати глава, усещайки военните му отличия, притиснати в слепоочието й.

— Не, не кървят. Всичко е плод на въображението ми.

Той я стисна по-здраво.

— Няма страшно. Ще мине. Само дишай.

И тя пак го послуша. Пак, и пак, и пак гласът му я преведе през всеки следващ дъх, докато миризмата на кръв постепенно изчезна.

Уинтър се чувстваше замаяна, капнала, повдигаше й се, но добре поне, че закуската й остана на мястото си.

— Сега съм по-добре. Отиде си.

Хиацинт въздъхна. Сякаш сам беше забравил да си поема дъх. Тогава, в необичаен миг на слабост, той проточи глава и я целуна по рамото — точно там, където беше капнала несъществуващата капка кръв.

— Не беше толкова зле — рече той жизнерадостно. — Поне нямаше прозорци.

Уинтър трепна. Спомни си първия път, когато видя кървящите стени на двореца. Обезумяла, тя отчаяно поиска да избяга, като се опита да се хвърли от балкона на втория етаж. Хиацинт я настигна в последния момент и я спря.

— Или пък остри предмети — пошегува се тя. Веднъж се случи да направи няколко дупки в пердетата, в стремежа си да убие паяците, които пълзяха по тях, и междувременно прободе и собствената си ръка. Раната не беше дълбока, но оттогава Хиацинт се погрижи край нея да няма остри предмети.

Без да я пуска, той се отдръпна от нея и я огледа. Тя се усмихна насила, но бързо проумя, че не е чак толкова насила.

— Премина. Сега съм по-добре.

Очите му се сгряха и за миг тя си помисли: това е то, ето сега ще ме целуне…

От прага се чу покашляне.

Хиацинт се отдръпна и отпусна ръце до тялото си.

Уинтър се обърна с разтуптяно сърце.

На вратата с мрачно изражение стоеше чародеят Еймъри.

— Ваше Височество.

Уинтър затаи дъх и прибра зад ухото си една къдрица, която се бе измъкнала от плитката. Стана й горещо. Поруменяла и уплашена, тя знаеше, че трябва да се почувства засрамена, но изпитваше единствено гняв заради това прекъсване.

— Чародей Парк — рече тя с приветливо кимване. — Тъкмо преживях един от моите кошмари. Сър Глина ми помогна да се съвзема.

— Разбирам. Ако кошмарът е преминал, най-добре е той да се върне на поста си.

Хиацинт удари пети и излезе безмълвно. Трудно беше да се каже дали по своя воля, или Еймъри го контролираше.

Като се опитваше да се овладее, Уинтър се усмихна на чародея.

— Сигурно е станало време да вървим на доковете?

— Почти — отвърна мъжът и за нейна изненада се обърна и затвори вратата към коридора. Пръстите на момичето се свиха отбранително, но не от страх за нея самата. На горкия Хиацинт никак нямаше да му хареса да остане изолиран от другата страна, без да може да я защити, ако нещо се случеше.

А това беше нелепа мисъл. Дори Хиацинт да беше в стаята, той не би могъл да стори нищо срещу чародея. Уинтър често си бе мислила, че това е слабото място на охраната им. Тя никога не бе имала доверие на чародеите, а те разполагаха с толкова много власт в двореца.

В края на краищата баща й беше убит от чародей, а принцесата така и не можа да преодолее този факт. И до ден-днешен зърнеше ли с крайчеца на очите си дълъг ръкав, често се стряскаше.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, опитвайки се да изглежда спокойна. Все още не се бе отърсила докрай от видението. Стомахът й беше свит на топка, а по тила й беше избила топла пот. Щеше й се да си полегне за минутка-две, но не искаше да изглежда още по-слаба. И бездруго си беше такава.

— Дойдох да ви направя доста интересно предложение, Ваше Височество — рече Еймъри. — Предложение, върху което отдавна мисля, и се надявам вие да се съгласите, че то ще бъде от полза и за двама ни. Вече загатнах идеята на Нейно Величество и тя изказа одобрението си, при условие че получа вашето съгласие.

Гласът му беше хлъзгав и мил — комбинация, с която Уинтър тъй и не можа да свикне. Винаги когато се намираше в негово присъствие, на нея й се искаше да избяга и в същото време да се свие сънливо под равния му глас.

— Простете ми, Еймъри. Умът ми все още е объркан от халюцинациите и ми е трудно да ви разбера.

Плъзна поглед по нея, но спря очи върху белезите и извитите й форми и Уинтър остана доволна, че успя да не потръпне неволно.

— Принцесо Уинтър Блекбърн. — Мъжът се приближи. Уинтър едва се удържа да не отстъпи крачка назад. Страхът се смяташе за слабост в двора. По-добре беше да се държи невъзмутимо. Когато не знаеше как да постъпи, най-сигурно беше да се държи като побъркана.

Да не беше му казвала, че кошмарът й е свършил. Да можеше стените още да кървят.

— Вие сте любимка на народа. Обичана. Красива. — Той я погали под брадичката с деликатността на перце. Този път Уинтър потрепери. — За всички е ясно, че вие никога няма да станете кралица, но това не означава, че не можете да използвате собствената си сила. Способността да усмирявате хората, да им носите радост. Те ви се възхищават. И ние трябва да им покажем вашата подкрепа за кралското семейство и за двора, който им служи. Няма ли да се съгласите с мен?

Кожата на Уинтър беше настръхнала.

— Аз винаги съм подкрепяла кралицата.

— Разбира се, принцесо. — Когато Еймъри поискаше, усмивката му ставаше прекрасна и точно от това стомахът й се сви. Той отново погледна белезите й. — Но с мащехата ви се съгласихме, че е време да направим важно заявление пред народа ни. Символичен жест, който ще покаже мястото ви в йерархията на Луната. Време е да си вземете съпруг, принцесо.

Мускулите на Уинтър се изопнаха. Беше се досетила накъде върви речта му, но думите му й станаха противни.

Тя сви устни в усмивка.

— Разбира се. С радост ще обмисля щастието, което ме очаква в бъдеще. Казвали са ми, че имам много ухажори, които проявяват интерес към мен. Веднага щом минат сватбата и коронацията на мащехата ми, аз с удоволствие ще прегледам потенциалните кандидати и ще започна ухажването.

— Това няма да се наложи.

Усмивката й беше като гипсова отливка.

— Какво искате да кажете?

— Дойдох да поискам ръката ви, Ваше Височество.

Дробовете й се свиха.

— Ние сме идеалната двойка, разбира се. Вие сте красива и обичана. Аз имам власт и уважение. Вие се нуждаете от съпруг, който да ви закриля чрез своята дарба да компенсира вашите недостатъци. Помислете. Принцесата и главният чародей на кралицата — всички в двора ще ни завиждат.

Очите му грееха и на Уинтър й стана ясно, че той отдавна мечтае за това. Принцесата неведнъж си бе мислила, че Еймъри е увлечен по нея, и тези мисли често ставаха повод за безбройни кошмари. Тя знаеше отношението му към жените, които го привличаха.

Но никога не си бе представяла, че той ще поиска ръката й, пренебрегвайки благородническите семейства, дори една възможна венчавка с партия от Земята…

Не. Скоро Левана щеше да стане императрица и нямаше никакво значение дали Уинтър ще се свърже в брак със синята планета. Вместо това тя искаше да омъжи жалката си, безполезна дъщеря за мъж със забележителна дарба да контролира хората…

Умен ход наистина.

От усмивката на Еймъри я полазиха тръпки.

— Виждам, че изгубихте ума и дума, принцесо. Да приема ли стъписването ви за знак на съгласие?

Тя си пое дъх с усилие и отвърна поглед встрани — от скромност, не от отвращение.

— Аз… поласкана съм от предложението ви, чародей Парк. Не заслужавам вниманието на мъж с вашата изисканост и способности.

— Не се правете на свенлива. — Той обгърна с длан лицето й, а тя потръпна. — Кажете да, принцесо, и аз ще обявя годежа ни на празненството тази вечер.

Уинтър се отдръпна.

— За мен е чест, но… всичко е толкова неочаквано. Трябва ми време да си помисля. Трябва… трябва да говоря с мащехата си и… струва ми се…

— Уинтър. — В тона му се долавяше грубост, при все че лицето му остана мило, дори спокойно. — Няма какво да мислите. Нейно Величество одобри съюза ни. Остава вие да приемете предложението ми, за да обявим годежа. Приемете предложението ми, принцесо. По-добро няма да получите.

Тя хвърли поглед към вратата, очаквайки и незнайно каква утеха. Беше в капан.

Очите на Еймъри потъмняха.

— Дано не чакате онзи страж да поиска ръката ви! Дано не храните някакви детски фантазии и да отхвърлите мен, за да приемете него.

Тя стисна зъби и се усмихна въпреки усилието.

— Не ставайте глупав, Еймъри. Хиацинт е мой скъп приятел, но нямам намерение да се женя за него.

Той се изсмя.

— Кралицата не би позволила подобен брак.

— Просто казах…

— Какъв е отговорът ви? Не си играйте с думите и значенията, принцесо.

На Уинтър й се зави свят. Тя нямаше, не можеше да каже „да“. На Еймъри? На жестокия, хитър Еймъри, който се усмихваше, когато в тронната зала се лееше кръв?

Но да му откаже, също не вървеше. Не я беше грижа какво ще сторят с нея, но ако отказът й заплашваше Хиацинт, ако Еймъри вярваше, че той е причината да каже „не“…

Почукване по вратата я избави от нерешителността й.

— Какво? — изръмжа Еймъри.

Влезе Хиацинт и макар че както обикновено лицето му беше безизразно, Уинтър забеляза негодуванието, което бе обагрило страните му в червено.

— Нейно Височество трябва да се яви при антуража на кралицата за срещата с гостите от Земята.

Уинтър едва не се срина от облекчение.

— Благодаря, сър Глина — рече тя и мина покрай Еймъри, но преди да му се изплъзне, той я сграбчи за ръката. Хиацинт стрелна ръка към пистолета си, но не го извади.

— Ще получа отговор сега — тихо изрече чародеят.

Уинтър сложи ръката си върху неговата, като се стараеше да изглежда спокойна.

— Ако държите да го получите сега, тогава боя се, че отговорът е не — рече тя с лекомислие, което прикриваше истинските й чувства. — Но дайте ми време да обмисля предложението ви, чародей Парк, и може би следващия път, когато разговаряме, отговорът ми ще бъде различен.

Тя го потупа леко по ръката и изпита благодарност, когато той я пусна.

Ала погледът, който хвърли на Хиацинт, докато минаваха край него, говореше не за ревност, а за убийствена омраза.