Мариса Мейър
Уинтър (43)

Глава четиридесет и трета

В съня си Уинтър стоеше в кухнята на малка стара селска къща на Земята или поне в къща, която във въображението си смяташе за селска. Знаеше, че това е домът на Скарлет, макар че никога не бе прекрачвала прага му. Стоеше пред мивката, която преливаше от мръсни чинии. От съдбоносно значение беше да измие всичките чинии, преди останалите да са се прибрали, но всеки път щом извадеше чиния от сапунената пяна, тя ставаше на парчета в ръцете й. Пръстите й кървяха и пяната се оцветяваше в червено.

Когато седмата чиния се строши в ръцете й, тя се отдръпна от мивката с помръкнало сърце. Защо никога не успяваше да направи нищо както трябва? Дори тази проста работа се превръщаше в бедствие в ръцете й.

Тя падна на колене и заплака. Кръвта и сапунът се стекоха в скута й.

Над нея се спусна сянка и тя вдигна очи. На прага стоеше мащехата й, а отвъд се простираше необятното синьо, синьо небе на Земята. В ръцете си кралицата държеше гребен със скъпоценни камъни и при все че сияеше от красота, усмивката й беше жестока.

— Те те обичат — рече Левана, сякаш бяха по средата на разговор. Влезе в кухнята. Подгъвът на кралските й одежди се повлече по сапунената вода на пода. — Те те защитават. А ти с какво си заслужила това?

— Те ме обичат — съгласи се Уинтър, въпреки че не беше съвсем наясно за кого говорят. За лунитяните? За Синдер и нейните приятели? За Хиацинт?

— И те всички ще платят цената за своята любов. — Левана мина зад гърба й и започна да разресва нежно, дори майчински къдриците на Уинтър. Момичето щеше да се разплаче — толкова дълго бе копняло за майчина ласка, но в душата си изпитваше страх. Левана никога не е била тъй добра. — Те ще научат за всичките ти слабости. Ще научат за недъзите ти. И тогава ще разберат, че ти не заслужаваш обичта им.

Единият от зъбите на гребена се заби в скалпа на Уинтър и остра болка прониза черепа й. Тя извика тихо. Болката започна да пулсира.

Откъм вратата дойде ръмжене и тя погледна натам. Рийо стоеше, разперил лапи отбранително, оголил зъби.

Левана спря да я реши.

— А теб какво те интересува? Тя и теб предаде. Позволи на онзи страж да пожертва живота ти в замяна на нейния. Не можеш да подминеш егоизма й.

Рийо се приближи дебнешком. Жълтите му очи искряха.

Левана изпусна гребена и отстъпи назад.

— Ти си животно. Убиец. Хищник. Какво разбираш ти от вярност и любов?

Рийо притихна и сведе глава, сякаш го бяха наказали. Сърцето на Уинтър се разтвори. Виждаше, че му липсва. Той искаше да си играят с пръчки, а не да слуша мъмренето и жестоките думи на кралицата.

Уинтър опипа изтръпналия си скалп. Косата й беше мокра. Погледна падналия гребен и видя, че локвата с вода бе станала гъста и лепкава от кръв.

— Грешиш — рече тя и погледна кралицата в очите. — Ти си убийцата. Ти си хищникът. Ти не разбираш нищо от вярност и любов. — Тя протегна ръка към Рийо, той я подуши, а сетне намести главата си върху коляното й. — Той не е просто животно. Той винаги е бил мой приятел.

 

 

Когато отвори очи, селската къща беше изчезнала, а на нейно място се появиха порутени стени, запуснати мебели и пердета, покрити с реголитен прах. Уинтър примигна няколко пъти, за да прогони тежката сънливост от очите си и пулсиращото главоболие. Още усещаше миризмата на кръв, а скалпът все така я болеше там, където гребенът го бе наранил.

Не, където се бе ударила в ръба на масата.

Някой я беше сложил на канапето. Краката й висяха от края му.

— Здрасти, куку!

Уинтър махна косата от лицето си и установи, че главата й е увита с кърпа. Погледна към Скарлет, която беше донесла един стол от кухнята и седеше на обратно, отпуснала ръце върху облегалката му. Пак беше надянала якето с качулката. Петната бяха изчезнали, но то пак си беше старо и дрипаво. Скарлет не беше в по-добро състояние. Очите й бяха зачервени, лицето й — на петна. Обичайната й буйност се бе стопила до горчиво изтощение.

— Ико ни разказа какво се е случило — рече тя с отслабнал, дрезгав глас. — Съжалявам, че не съм била тук, но се радвам, че тя е била тук.

Уинтър се надигна. Ико седеше с кръстосани крака на пода и подръпваше един конец от разкъсаната кожа на гърдите си. Трън се беше подпрял на вратата. Носеше част от униформата на лунен страж и тя трябваше да погледне втори път, за да се увери, че това е той. Ослуша се, но къщата беше притихнала.

Уинтър усети страх.

— Къде са другите?

— Нападнаха сектора — рече Трън. — Отведоха Вълка и Синдер и… убиха Маха.

Скарлет стисна облегалката на стола.

— Не можем да останем тук. Преместихме телата на стража и чародейката в задната спалня, но главата си залагам, че ще дойдат скоро да ги приберат.

— Стражът, който ни помогна, ми каза да скрием Нейно Височество. Сигурна съм, че искаше да каже да я изведем от този сектор, но къде другаде може да идем? Прегледах картите на Луната и единственото място, където можем да се скрием, е под земята. Така поне ще сме далеч от хората, а камерите не са толкова на често в тунелите и мините, но и това решение не ми се вижда най-доброто.

— Няма най-добро решение — рече Уинтър и се облегна върху възглавничката. — Кралицата ще ме намери, където и да ида. Тя ме намира дори в сънищата ми.

— Не само ти имаш кошмари — измърмори Трън. — Но все още има шанс гневни маси народ да се изсипят в Артемизия след четири дни и да поискат нов режим. Дали Синдер ще е още жива тогава?

Спогледаха се, но без много оптимизъм.

— Официалните екзекуции се изпълняват в двореца Артемизия — обади се Уинтър. — Там са я отвели.

— Защо просто не я убиха тук? — попита Скарлет. — Защо трябваше да си създават тези главоболия?

Трън поклати глава.

— Левана иска да я екзекутира така, че да покаже колко безсмислен е този бунт.

— Смяташ ли, че ще го излъчи? — рече Ико.

— Гарантирам ви, че така ще стане — отвърна Уинтър. — Кралицата обича публичните екзекуции. Отличен начин да пречупи волята на всеки непокорен дух.

Трън разтри челото си.

— Тогава ще я убие скоро. Тази вечер или утре. Какво по-хубаво от екзекуция в деня на сватбата.

Уинтър сви колене до гърдите си и здраво ги стисна. Денят беше започнал тъй обещаващо за спътниците й. Излъчването на записа мина безпрепятствено, хората бяха отвърнали на призива на Синдер. А сега всичко свърши. Левана пак беше кралица, а милата Селена скоро щеше да умре, както и Хиацинт, ако вече не са го убили.

— Спрете!

Тя вдигна глава не толкова заради заповедта на Трън, колкото заради твърдия му тон. Скарлет и Ико също го погледнаха.

— Спрете да се държите тъй умърлушено! Всички! Нямаме време да се вайкаме!

— Ти не си ли умърлушен? — попита Уинтър.

— Тази дума не съществува в речника ми! — Трън се оттласна от вратата. — Кажи ми, Ико, ние влязохме ли скришом в къщата на стражите и излъчихме ли посланието на Синдер по цялата Луна?

— Тъй вярно, капитане.

— Скарлет, аз спасих теб и Вълка, когато цял Париж беше под обсада, нали?

Тя вирна вежди.

— Всъщност, струва ми се, че Синдер…

— Спасих те. — Той посочи Ико. — А успях ли да измъкна теб и Синдер от онази затворническа килия и да ви закарам на борда на „Рампион“?

— Е, по онова време, аз не бях съвсем…

— Вси спатии, Ико, просто отговори на въпроса.

Скарлет забарабани с пръсти.

— Накъде биеш?

— Натам, че все нещо ще измисля, както винаги. Първо, ще намерим начин да се вмъкнем в Артемизия. Ще намерим Крес и ще спасим Синдер и Вълка. Ще свалим Левана от трона и с помощта на звездите ще направим Синдер кралица, та да ни плати куп пари от кралските ковчежета, за да се пенсионираме много богати и много живи, ясно ли ви е?

Уинтър заръкопляска.

— Прекрасна реч! Каква находчивост и храброст!

— Но необяснимо как й липсва истинска стратегия — обади се Скарлет.

— О, добре че и ти забеляза — рече Ико. — Започнах да се тревожа, че процесорът ми дава грешка. — И тя се опипа по тила.

— Работя по този въпрос — изръмжа Трън. — Засега най-важното е да се измъкнем от този сектор. Ще мисля по-добре, когато наоколо няма чародеи. Освен това, ако се придвижваме с влак маглев, няма скоро да пристигнем в Артемизия.

— Един недостатък на този план, който не е точно план. — И Скарлет посочи Уинтър. — Нея там няма да я връщаме. Все едно да им я поднесем на тепсия.

Уинтър свали кърпата от главата си. По нея беше останало неголямо петно от кръв. Принцесата се питаше дали главоболието някога ще стихне.

— Права си. Ще сляза под земята, както Скарлет предложи.

— Ти да не си къртица, че да слизаш под земята — възрази Скарлет. — И къде ще отидеш? Какво ще правиш? Там има ли други хора? Трябва ли да си носиш храна? Ами ако…

— Рийо също ми се яви в съня. — Уинтър сгъна кърпата на коляното си. — Опита се да ме защити от кралицата. Мисля, че ми е простил убийството.

Скарлет избухна в остър, налудничав смях.

— Ти слушаш ли ме? Нима не разбираш? Синдер и Вълка ги няма! Левана ги пипна. Сега ще ги измъчва, ще ги убие и… — Скарлет се разрида и наведе глава. Раменете й се тресяха. — На никого не му пука за тъпия ти сън и за тъпите ти илюзии! Арестуваха ги! — Тя изтри носа си с опакото на ръката си. Беше грозна, когато плачеше, и това много се харесваше на Уинтър.

Тя се наведе напред и докосна Скарлет по рамото. Скарлет не се отдръпна.

— Разбирам. За мен ще бъде опасно да се върна в Артемизия, но това не означава, че не мога да помогна на Селена и на моя народ. Аз също имам план, който не е точно план.

Скарлет я погледна изпод вежди с кръвясали очи.

— Страх ме е да попитам.

— Трън и Ико ще се върнат в Артемизия и ще се опитат да спасят Селена, Вълка, Хиацинт и Крес, а през това време аз и ти ще слезем под земята, в галерите от лава и в сенките, и там ще съберем наша армия.

— О, ще слезем значи под земята и ще си съберем армия? — Скарлет подсмръкна и вдигна ръце във въздуха. — Защо изобщо се моря да говоря с теб? Няма полза. Ти си главното Б на Безполезността!

— Говоря сериозно. Там има убийци, животни и хищници, които жадуват свободата си. Ти знаеш това, Скарлет, дружке. Нали вече освободи един от тях. — Уинтър се надигна и се подпря на стената, сетне заобиколи масичката.

Скарлет завъртя очи, но Ико заговори:

— Казармите, казармите, където Левана държи войниците си, се намират в галерите от лава.

Трън отмести поглед от Ико към Уинтър.

— Войниците? Искаш да кажеш вълците мутанти? Ти да не си откачила?

Уинтър се изкикоти.

— Може би — рече тя и докосна Трън по бузата. — Нали всички все това ми повтарят.