Мариса Мейър
Уинтър (24)

Глава двадесет и четвърта

Четиримата напредваха бавно и мъчително през външните сектори на Луната. Понякога се качваха на влаковете маглев, друг път вървяха през тунелите, а понякога Вълка пращаше нанякъде празен влак, те скачаха на друг перон и се отправяха в обратната посока. Понякога се разделяха и няколко сектора по-нататък отново се събираха, за да объркат така всички, които бяха тръгнали да търсят двама мъже и две жени, пътуващи заедно.

Вървяха с приведени глави. Ико беше скрила косата под шапката си. Синдер не спираше да намества ръкавиците си, за да не би металната й ръка да се види на камерите, които по всякакъв начин се стараеха да избягват, но това невинаги беше възможно. Синдер се молеше да има толкова много монитори на Луната, че да няма кой да ги следи непрестанно.

Понякога излизаха на повърхността, за да се прекачат на друга линия, но като цяло гледаха да избягват това. Вълка ги беше предупредил, че повечето външни сектори се охраняват от въоръжена стража. Нейната работа уж беше да гарантира сигурността на хората, но през повечето време войниците наказваха онези, които дръзваха да говорят против короната. Малкото пъти, когато се промъкнаха под куполите на повърхността, четиримата успяха да минат незабелязано благодарение на дрехите и уплашено приведените си глави, но Синдер знаеше, че няма да мине много време, преди мерките за сигурност да се засилят по цялата Луна.

Почти не говореха. Синдер използваше времето, за да премисля отново и отново битката на дока, погрешните стъпки, опитвайки се да намери начин да измъкне всички, без никой да пострада, да спаси Крес, да не позволи на Левана да залови в ноктите си Каи.

Но така и не намери добро решение.

Постоянното премисляне обаче заплашваше да я докара до лудост.

Колкото повече се отдалечаваха от Артемизия, толкова повече се променяше страната. Сякаш бяха прекрачили прага на съвсем нов, различен свят. Съдейки по богатите, разкошни кралски докове, Синдер си бе изградила представа за безкрайната красота на Луната. Но скоро стана ясно, че разкошът на столицата не стига до външните сектори. Всеки перон, покрай който минаваха, разкриваше отново признаци на занемареност — ронещи се каменни стени, примигващи крушки. Графитите по стените на тунелите говореха за смут и недоволство.

Тя гледа…, се казваше в едно послание, изписано с бяло върху голите черни стени. Друго питаше: Виждали ли сте сина ми?

— Ами как да разберем — попита Ико, — като не са оставили описание?

— Мисля, че надписът има за цел да предизвика размисъл — обясни Синдер.

Ико се намръщи, сякаш не намираше нищо предизвикателно в това.

Спираха, когато чуваха приближаването на влака или когато трябваше да изчакат перона да се изпразни от хора, наслаждавайки се на кратките си почивки, преди отново да поемат на път. Тъй като не знаеха кога пак ще могат да намерят храна, бяха взели два пакета със себе си и Синдер я раздаваше на малки дажби, макар че никой не беше чак толкова гладен.

Синдер знаеше, че не само нейният гръб я боли и не само нейните крака са отекли, но въпреки това никой не се оплакваше. Единствено Ико вървеше с грациозната си стъпка, след като, преди да напуснат кораба на Каи, се беше заредила догоре.

С влака пътуването нямаше да трае повече от два-три часа. Когато обаче най-сетне пристигнаха, вътрешният часовник на Синдер показваше, че са напуснали Артемизия преди деветнадесет часа.

Щом излязоха от мрачния тунел върху перона РМ-9, „Реголитни мини“ девет, изящната красота на Артемизия им се струваше като далечен сън. Нямаше ги лъскавите плочки и великолепните статуи, нито полираното дърво и светещите сфери. Перонът беше мрачен, студен, а въздухът — застоял, стерилен. Земята беше покрита с дебел слой прах, в който години наред се бяха отпечатвали безброй човешки стъпки. Синдер прекара пръсти по стената и те се покриха със сив прах.

— Реголитен прах — обясни Вълка. — Всичко тук е засипано от него.

Ико допря и двете си длани в едната стена. Когато се отдръпна, на нея останаха отпечатъците й, съвършени, но без обичайните линии на човешката длан.

— Не ми изглежда особено здравословен — измърмори Трън.

— Така е. — Вълка обърса носа си, сякаш прахът го дразнеше. — Промъква се в дробовете. Реголитното отравяне се среща често тук.

Синдер стисна зъби и прибави нездравословни условия на труд и живот към дългия си списък от задачи, с които щеше да се заеме, когато станеше кралица.

Ико избърса прашните си ръце в панталоните си.

— Сякаш секторът е изоставен.

— Всички са на работа — или в мините, или във фабриките.

Синдер провери вътрешния си часовник, който беше сверила с лунното време, преди да слязат от „Рампион“.

— Имаме около осем минути, преди работният ден да свърши. — Обърна се към Вълка. — Можем да почакаме тук, а може и да се опитаме да намерим дома ти. Кое предпочиташ?

Той погледна към няколкото тесни, неравни стъпала, сякаш не можеше да реши.

— По-добре да почакаме тук. Хората едва ли ще се мотаят по улиците през работно време. Ще се набиваме на очи. — Той преглътна. — Пък и те може да не са си у дома. Родителите ми може да са мъртви.

Опита се да изрече думите с безразличие, но не успя.

— Добре — каза Синдер и отново се притаи в сенките на тунела. — На какво разстояние се намираме от фабриките?

Вълка беше сбърчил чело и се виждаше, че се напряга да си спомни подробностите от дома в детството си.

— Не са далече. Помня, че са близо до центъра на купола. Ще се слеем с работниците, щом денят свърши.

— Ами мините?

— Те са по-далече. В другия край на купола има два входа за мините. Реголитът е един от малкото естествени ресурси на Луната, тъй че това е голяма индустрия.

— Значи… — подхвана Трън, почесвайки се по ухото, — най-добрите ви ресурси са… скали?

Вълка сви рамене.

— Тук изобилстват.

— Това не са просто скали — обясни Синдер, докато данните от нета я затрупваха с нежелана информация. — Реголитът е пълен с метали и химични елементи. Желязо и магнезий — в горната част на Луната, алуминий и кварц — в равнините. — Тя прехапа бузата си. — А аз смятах, че по-голямата част от метала идва от Земята.

— Така е било, но отдавна. Постепенно сме станали експерти в рециклирането на материалите, донесени от Земята по време на колонизацията. Но също така сме се научили да се справяме с това, което имаме. Повечето нови постройки използват материали, извлечени от реголит — камък, метал, почва… почти цялата Артемизия е била построена от реголит. — Той замълча. — Е, и от дървесина. Имаме сектор, в който отглеждаме дървета.

Синдер обаче вече не го слушаше. Досега беше успяла да се образова, колкото можеше за ресурсите и индустрията на Луната. Макар че за тяхната цел през повечето време преглеждаше медиите и транспорта.

Транспортът, естествено, се контролираше от правителството. Левана не искаше външните сектори да имат лесна връзка помежду си. Колкото по-малко общуваха хората, толкова по-трудно би им било да организират бунт.

В тунела прозвуча серия от позвънявания и Синдер подскочи. Последва кратка мелодия.

— Химнът на лунитяните — рече Вълка с мрачно изражение, сякаш таеше отдавнашна дълбока омраза към песента.

Химнът свърши и се чу приятен женски глас: Работният ден завърши. Отбележете часовете си и се прибирайте по домовете си. Дано денят ви е минал приятно; ще очакваме завръщането ви утре.

— Колко мило! — изсумтя Трън.

Скоро дочуха ритмичните стъпки на изнурените работници, които се изливаха по улиците.

Вълка наклони глава, за да им даде знак, че е станало време, и ги поведе по стъпалата. Излязоха на изкуствената дневна светлина, където заобленото стъкло на купола скриваше блясъка на звездите. Секторът беше също толкова неугледен, колкото и тунелите под него. Синдер се взираше в кафяво-сивия пейзаж. Тесни улички и занемарени постройки, чиито прозорци бяха без стъкла. И прах, прах, навсякъде прах.

Улови се, че отбягва първите малобройни групички. Инстинктът й подсказваше да стои скрита, но никой не им хвърли дори бегъл поглед. Хората, край които минаваха, имаха уморен вид, бяха мръсни и рядко проговаряха.

Вълка разкърши рамене. Погледът му се стрелкаше по къщите, по прашните улици, по изкуственото небе. Синдер се чудеше дали се чувства неловко, задето надничаха в миналото му, и се опита да си представи Вълка като обикновено момче с любящи родители и дом, в който е расъл. Преди да бъде отнет от семейството си и да бъде превърнат в хищник.

Беше невероятно, че всички мутанти от армията на Левана, всички до един са тръгнали оттук. Колцина са били благодарни за шанса да се измъкнат от прахоляка на тези сектори, който покриваше домовете и пълнеше дробовете им?

Колко ли са страдали горчиво, че напускат семействата си?

Тя си спомни графита: Виждали ли сте сина ми?

Вълка посочи една тясна уличка.

— Насам. Улиците с къщите са предимно във външния периметър на сектора.

Те тръгнаха след него, като се стараеха да влачат краката си и да вървят с наведени глави, за да подражават на работниците. Трудна работа, когато адреналинът на Синдер пулсираше неистово, а сърцето й биеше лудо.

Първата част от плана й вече се бе провалила. И тя нямаше никаква представа какво ще прави, ако и сега се разминат със сполуката. Родителите на Вълка й трябваха живи, за да им станат съюзници. Тя се нуждаеше от сигурното убежище, което щяха да намерят при тях и където щяха да измислят какво да правят без Крес.

По-надалеч от това не можеше да мисли.

Да намери скривалище.

Чак тогава щеше да започне да се тревожи за революция.

Не се бяха отдалечили много от тунела, когато Синдер забеляза първите униформени войници, стиснали заплашително оръжие. За разлика от цивилните граждани те носеха маски, които ги предпазваха от прахоляка.

При вида им Синдер потръпна и хвърли поглед наоколо, търсейки типичната аура на чародея. Никога не беше срещала войник, далеч от чародей, но тук нищо не долавяше.

Как беше възможно няколко слабоумни войници да упражняват такава власт над стотици надарени цивилни? Лунитяните в тези сектори едва ли бяха толкова силни, колкото Левана и приближените й, но сигурно можеха да манипулират десетина стражи.

Щом си зададе въпроса и отговорът сам се появи.

Войниците бяха без чародеи, но заплахата оставаше, внушена от присъствието им. Хората от този сектор можеха да се разбунтуват. Можеха да убият войниците или да ги подчинят на волята си. Но този акт на открито неподчинение щеше да предизвика гнева на кралицата. Войниците, които щяха да ги сменят, щяха да получат закрилата на чародея, а отмъщението им щеше да е безмилостно.

Когато минаха покрай стражите, Синдер извърна лицето си на другата страна.

Те се затътриха през центъра, където насред прашен площад имаше фонтан, край който се стичаше навалицата. В средата на фонтана се издигаше статуя с воал и корона на главата, а от протегнатите й ръце се лееше вода — сякаш предлагаше на минувачите самия живот.

Като видя статуята, кръвта на Синдер замръзна. Левана беше седнала на трона едва преди едно десетилетие, а вече беше оставила следа в тези далечни сектори.

Какъв красив, спокоен фонтан, а човек изпитваше страх, като го гледа.

Четиримата вървяха след разсейващата се тълпа през улици с фабрики и складове, които миришеха на химикали, но скоро след индустриалните сгради се заредиха къщи.

Макар че къщи беше относително понятие. Домовете приличаха повече на бараки, без никакъв план, струпани една до друга точно както апартаментите в блок „Феникс“ в Ню Бейджин. Синдер вече разбра какво искаше да каже Вълка с това, че са станали експерти в рециклирането на материали. Стените и покривите изглеждаха така, сякаш бяха отрязани, отсечени, заварени, завинтени, огънати и преправени наново. Тук желязото не ръждясваше, дървото не гниеше, а старееха, оставени в ръцете на хората. Къщите се събаряха и вдигаха отново, когато семейството се преместваше или ставаше по-многочислено. Целият квартал представляваше съборетина от ламарина, дъски и всякакви отпадъци между къщите, които трябваше да влязат в употреба.

Вълка спря.

Напрегната, Синдер огледа близките прозорци и отвори върха на пръста си, готова за нападение.

— Какво има?

Вълка мълчеше. Не помръдваше. Само гледаше, без да мига, една къща малко по-надолу по улицата.

— Вълк?

Той се обади малко колебливо:

— Може и да греша, но ми се струва… май подуших майка си. Някакъв сапун ми се стори познат… макар че последния път, когато я видях, нямах такова остро обоняние. Може би…

Вълка изглеждаше умислен и уплашен.

Но също и изпълнен с надежда.

На прозорците на две-три от колибите висяха саксии, а в няколко дори имаше цветя. Къщата, в която Вълка се бе втренчил, беше една от тях — буйна китка сини маргаритки се изливаше от грубо изсеченото дърво. Бяха красиви, изискани и някак съвсем не на място сред тази печална, мрачна обстановка.

Спряха се пред вратата на къщата. Градинка нямаше, само циментова площадка пред обикновената врата. Имаше прозорец, но вместо стъкло върху рамката беше заковано избеляло парче плат.

Вълка стоеше като закован, затова Трън го заобиколи и почука на вратата.

Парчето плат беше единствената преграда пред звука отвътре и те ясно чуха всяко скърцане на пода, когато някой се приближи до вратата и едва-едва я открехна. Отвътре надникна дребна жена и щом видя Трън, се уплаши. Нисичка, жената имаше неестествено изпити страни, сякаш от дълги години не се бе хранила пълноценно. Кестенявата й коса беше стегната на кок и макар че кожата й беше смугла като на Вълка, очите й бяха катраненочерни и нямаха нищо общо с неговите поразително зелени ириси.

Трън се усмихна обезоръжаващо.

Тя явно не подейства.

— Госпожо Кесли?

— Да, сър — отвърна плахо жената и огледа останалите. Първо Вълка, после Синдер и Ико, а след това ококори почти комично очи. Възкликна тихо и отново погледна Вълка, но устните й се извиха надолу от недоверие.

— Казвам се — произнесе Трън и почтително кимна с глава — капитан Карсуел Трън. Струва ми се, че може би…

Приглушен вик се изтръгна от жената. Изненадата и подозрението й растяха с всяка секунда, борейки се едно с друго, докато тя се взираше в сина си. Отвори вратата докрай и плахо пристъпи напред.

Вълка стоеше като истукан. Синдер чувстваше как безпокойството се лее на вълни от него.

— Зеев? — прошепна майката.

— Мамо — тихо изрече Вълка.

Колебанието изчезна от очите на жената и на негово място се появиха сълзи. Тя закри устата си с две ръце и отново пристъпи напред. Пак спря. Сетне направи няколко крачки до Вълка и го прегърна. Той беше по-висок от нея, но изведнъж като че се смали, стана крехък и се приведе, за да може майка му да го гушне.

А жената се отдръпна толкова, колкото да вземе в ръцете си лицето му, да го разгледа, да види колко красив и възмъжал е станал, а може би и да се запита откъде ли са дошли всичките тези белези.

Синдер забеляза татуировка на предмишницата й, на същото място, където и Вълка беше белязан като специален агент. Само че върху татуировката на майка му се четеше просто РМ-9. Това напомни на Синдер как някои хора бележеха кучетата си, за да ги върнат после у дома, ако се изгубят.

— Мамо — рече Вълка, потискайки чувствата си. — Може ли да влезем?

Жената обходи с поглед останалите, спирайки за кратко върху Ико. Сигурно се беше почудила, каза си Синдер, защо това момиче нямаше биоелектричество, но не попита нищо.

— Разбира се.

С тези простички думи тя се отдръпна от Вълка и ги въведе в дома си.

Вътре четиримата се озоваха в малка стаичка с канапе и един-единствен стол, чиято тапицерия беше разпрана и се виждаше жълтият пълнеж. Една холографска сфера с размерите на юмрук бе закрепена в средата на една от стените, а под нея беше пъхната тумбеста масичка. В чашата върху нея бяха натопени сини маргаритки.

Вратата водеше към малък коридор, където, предположи Синдер, сигурно бяха спалните и банята. През втората врата се виждаше част от също тъй мъничката кухня с рафтове и шкафове с чинии.

Там сякаш не беше бърсан прах от една година. Но и самата жена имаше същия вид.

Вълка застана приведен, сякаш стаичката бе станала по-малка, а в това време майка му вкопчи пръсти в облегалката на стола.

— Представям ви майка си — рече Вълка, — Маха Кесли. Мамо, това са Ико, Трън и… Синдер. — Той се запъна, леко замислен, като че му се искаше да й каже нещо повече, и Синдер разбра, че обмисля дали да разкрие на майка си коя е тя.

Синдер се усмихна приветливо.

— Благодаря ви, че ни приехте. Боя се, че с идването си тук ви излагаме на голяма опасност.

Маха се поизправи все още нащрек.

Трън беше пъхнал ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше да се допре до нещо.

— Съпругът ви скоро ли ще се върне?

Маха го погледна.

— Не искаме никакви изненади — обясни Синдер.

Маха стисна устни. Погледна Вълка и Синдер разбра. Вълка се напрегна.

— Съжалявам, Зеев. Баща ти почина преди четири години. Реголитна болест.

Лицето на Вълка не издаде нищо. Само бавно кимна. Сякаш да завари майка си жива го беше учудило повече, отколкото да научи за смъртта на баща си.

— Гладен ли си? — попита Маха, скривайки притеснението си. — Някога… вечно беше гладен. Но сигурно тогава просто си растял…

Думите увиснаха помежду им, изпълнени с мъка за погубеното детство и отминалите години.

Вълка се усмихна, но не чак толкова широко, че да покаже острите си кучешки зъби.

— Това не се е променило много.

Маха си отдъхна. Прибра косата си зад ушите и изтича към кухнята.

— Настанете се удобно. Струва ми се, че имам малко солени бисквити.