Мариса Мейър
Уинтър (23)

Глава двадесет и трета

Хиацинт беше крайно замислен, когато Уинтър го вкара в асансьора.

— Защо ли ме гложди лошо предчувствие? — измърмори той недоволно и подозрително огледа Уинтър.

— Теб за всичко те гложди лошо предчувствие — отвърна тя и го бутна с рамо. Игрив жест, който винаги очакваше в захлас да й върнат. Този път не стана така. Тя се намръщи. — Забравих нещо на порта. Ще ни отнеме само минутка.

И запърха с мигли насреща му.

Той се навъси и извърна очи. Беше влязъл в образа на неин страж. Униформата. Стойката. Неспособността му да погледне човек в очите за повече от половин секунда.

Гвардеецът Хиацинт не беше любимият й Хиацинт, но все пак това беше само маска, която той носеше по принуда.

Още щом си тръгнаха от порта, Уинтър тръпнеше да му каже истината. Не можеше да се отърси от тревогата за съдбата на момичето, което натика в сандъка. Дали още се криеше там? Дали се беше опитала да избяга и да настигне приятелите си? Дали са я открили? Заловили? Убили?

Това момиче беше съюзник на Лин Синдер, а може би и приятелка на Скарлет. От страх за живота й през последните два часа Уинтър се бе превърнала в кълбо от нерви. Тя ходеше напред-назад, без да може да си намери място, докато чакаше в покоите си, за да не привлече внимание, връщайки се на доковете. Заради системата за видеонаблюдение в двореца тя се въздържа да разкрие тайната си дори на Хиацинт. А трудно беше да пази такава тайна.

Странното й държане днес не беше направило впечатление даже на Хиацинт. Без съмнение имаше достатъчно причини за вълнението й.

— Какво е това нещо? — попита я Хиацинт.

Уинтър откъсна поглед от брояча на етажите над вратата на асансьора.

— Моля?

— Онова, което си забравила на порта?

— О, ще видиш.

— Принцесо…

Вратите се отвориха с шумно свистене. Тя го улови за ръката и го поведе през пищната галерия, където жителите на Артемизия чакаха влаковете си. Това ниво беше пусто — точно както се надяваше. Уинтър лесно получи разрешение от стражата да слезе тук — трябваше само да се нацупи малко и непокорно да пренебрегне пухтенето на Хиацинт. Всъщност обаче беше забранено да се идва тук по време на гостуването на земляните. От съображения за сигурност за корабите и вещите им, беше казала Левана, но принцесата знаеше, че истинската причина е да предотвратят евентуално бягство.

Когато стъпиха на главната платформа, портът беше притихнал. Светещият под придаваше чудовищност на силуетите на корабите върху високия таван, а в глухите стени отекваше шумът от всяка крачка, всеки дъх. Уинтър си представяше, че чува гръмовно туптящото си сърце.

Тя пое по платформата, а зад нея бързо чаткаха ботушите на Хиацинт. Принцесата не се стърпя и хвърли поглед на контролната кабина. Счупеният екран и няколко тъмни петна на стената още стояха там, но тялото на техника поне беше вдигнато. Доколкото на нея й беше известно, заместникът му и в този час опитваше да влезе в блокираната система от контролния център на двореца.

Сведе очи към по-ниското ниво и изпита безкрайно облекчение, когато видя, че товарът стои недокоснат. Личният багаж на посланиците бе отнесен в апартаментите им, но подаръците и търговските стоки бяха оставени тук.

Уинтър зърна сандъка с аржентинското вино и ускори крачка.

— Звезди небесни! — изохка Хиацинт. — Ако си ме довлякла тук за още опаковъчна хартия…

— Най-трудно е — заговори Уинтър, подскачайки по сандъците по начин, който никак не отиваше на една млада дама, — човек да се сдобие с хартия. Секторите за дървесина имат достатъчно заявки за строителството. Веднъж ми се наложи да разменя чифт копринени пантофки за няколко картички.

Това беше истина само отчасти. Повечето хартиени стоки по магазините в Артемизия бяха произведени от бамбукова каша — бамбукът беше едно от малкото растения, които се намираха в изобилие в селскостопанските сектори. Но той се използваше и в текстилната, и в мебелната промишленост и бамбуковата хартия не се намираше лесно.

Уинтър обичаше хартията. Обичаше да усеща шумоленето й под пръстите си, когато я мачкаше.

Хиацинт се настани на един пластмасов сандък и провеси крака. В спокойното уединение на доковете стражът Хиацинт се бе оттеглил.

— Искаш да направиш картички от опаковъчната хартия?

— О, не. Хартията изобщо не ме интересува.

— Тогава виното? — веждите му се вдигнаха.

Уинтър отключи сандъка.

— Нито виното.

Уинтър затаи дъх и повдигна капака на сандъка, който се удари шумно в съседния, а тя се озова срещу друг огромен сандък, пълен догоре с бутилки и парченца хартия помежду им. От момичето нямаше и следа.

Сърцето й се сви.

— Какво? — Хиацинт се наведе напред и надникна в сандъка. На лицето му се изписа загриженост. — Принцесо?

Тя разтвори устни, сетне рязко ги затвори. Завъртя се бавно в кръг, оглеждайки сандъците наоколо. Момичето можеше да се е пъхнало във всеки от тях.

А може и да е избягало.

Или да е било открито.

Хиацинт скочи от мястото си и я хвана за лакътя.

— Какво има?

— Отишла си е — измърмори Уинтър.

— Кой?

— Тук имаше… — Тя се поколеба. Стрелна поглед към една от многото незабележими камери по края на дока. Кралицата сигурно беше наредила да ги изключат, докато тя беше тук, но Уинтър нямаше представа дали отново са ги включили.

Хиацинт настръхна от нетърпение и тревога. Първият знак, че човек върви срещу желанията на кралицата, беше да провери дали работят камерите. Той огледа набързо тавана, сетне поклати глава.

— Индикаторните лампи не светят. Още не са ги включили — рече той, намръщен. — Кажи ми какво става.

Уинтър преглътна.

— Тук имаше едно момиче. Струва ми се, че пристигна с Лин Синдер и нейните спътници. Видях я да се промъква край сандъците, докато кралицата спореше с техника, затова я скрих тук. Но… сега я няма.

Хиацинт се залюля на пети. Уинтър очакваше да я нахока, задето е сторила нещо толкова опасно, и то под носа на кралицата. Но вместо това, след дълго колебание, той я попита:

— Как изглеждаше това момиче?

— Дребничка. Къса руса коса. Уплашена. — Уинтър потрепери, когато си спомни ужаса на лицето й. — Може би се е опитала да настигне приятелите си. Или… може да се е върнала на кораба на императора?

Хиацинт гледаше разсеяно.

— Крес — прошепна той и се обърна назад. Пусна Уинтър, скочи върху сандъците и оттам се прехвърли върху платформата над главите им.

— Какво? Хиацинт? — Тя повдигна роклята над коленете си и забърза след него. Когато най-сетне успя да се качи отново на платформата, Хиацинт беше в контролната кабина и разтваряше бясно шкафовете, пълни с жички, кабели и компютърни части, от които Уинтър нищо не разбираше.

Той намери момичето зад третата врата, която отвори, свито на кълбо, и Уинтър се чудеше как не се е задушила. То спря големите си очи на Хиацинт и се ококори още повече, макар това да изглеждаше невъзможно.

Уинтър спря, зяпнала в почуда, а в това време Хиацинт измъкна момичето. То извика, опитвайки се да се изправи на крака, докато той затвори вратата зад нея. Момичето се отскубна от него и отстъпи до стената, разтреперано като заловено животинче.

Вместо отново да посегне към нея, Хиацинт се дръпна назад и стисна края на носа си. Изруга.

— Принцесо, трябва да спреш да събираш тези бунтовници.

Без да му обръща внимание, Уинтър приближи внимателно момичето, вдигнала успокоително ръце.

— Няма да ти направим нищо лошо — рече тя. — Всичко е наред.

Момичето й хвърли бегъл поглед, сетне пак се обърна към Хиацинт. Беше уплашена, но и ядосана.

— Казвам се Уинтър. Ранена ли си?

— Не можем да останем тук — прекъсна ги Хиацинт. — Камерите ще се включат всеки момент. Цяло чудо е, че това още не е станало.

Момичето все така се взираше в него с плаха свирепост.

— Почакай — Хиацинт се разсмя. — Ти си спряла камерите, нали?

Момичето мълчеше.

Уинтър премести поглед от нея към Хиацинт.

— Тя е спряла камерите?

— Това момиче някога беше най-добре пазената тайна на кралицата. Тя може да се оправи с всеки компютър. — Той скръсти ръце, а строгото му лице се смекчи почти до усмивка. — Ти също си предизвикала хаоса с влаковете.

Момичето сви устни.

— Как се казваш? — попита я Уинтър.

Когато момичето не се обади, Хиацинт отговори:

— Казва се Крес. Щит е и е един от съюзниците на Лин Синдер. — Той се почеса по слепоочието. — Надали си решила какво да правим с нея.

— Да я отведем скришом до крилото с гостите. Императорът ще се погрижи за нея. Та той им помогна да стигнат дотук.

Хиацинт поклати глава.

— Император Каито е под засилена охрана. Няма да успеем да припарим до него. Освен това колкото по-малко хора знаят, че си й помогнала, толкова по-малка е възможността Левана да научи.

Момичето — Крес — явно си отдъхна, когато стана ясно, че Уинтър и Хиацинт няма да я убият. Уинтър й се усмихна.

— Никога преди не съм виждала щит. Каква прекрасна дарба! Въобще не мога да те почувствам, сякаш изобщо не си тук, макар че стоиш пред очите ми. — Усмивката й се разшири. — Това ще докара мащехата ми до бяс.

— Точно щит уби последния крал и кралицата — обади се Хиацинт. — Може да направим от нея убиец.

Възмутена, Уинтър се обърна към него.

— Тя прилича ли ти на убиец?

Той сви рамене.

— А на теб да ти прилича на човек, който може да изкара от строя цялата ни система маглев?

— Аз не съм я изкарала от строя. — Гласът на Крес беше кротък, но Уинтър тъй се изненада, като я чу, та й се стори, че е изкрещяла. — Смених параметрите за достъп, така че кралицата да не може да спре влаковете.

Хиацинт я изгледа.

— Но ако искаше, можеше да я спреш напълно.

След миг момичето сведе поглед.

— Трябва да намерим къде да я скрием — рече Уинтър, подръпвайки една къдрица. — Някъде, където няма да я намерят.

— Защо? — попита Крес. — Защо ми помагате?

Уинтър не разбра дали пита нея, или Хиацинт, но стражът пръв отговори, ръмжейки:

— Хубав въпрос.

Уинтър го бутна силно по рамото. Той не се помести.

— Защото така е редно да постъпим. Ние ще те защитим. Нали така, Хиацинт?

Когато Хиацинт не отвърна, Уинтър отново го сръга.

— Нали?

Младият мъж въздъхна.

— Сигурно ще успея да я вкарам в гвардейските квартири. Не са далеч и така няма да ни се налага да влизаме в централната част на двореца.

Крес рече недоверчиво:

— Ти ще ме защитиш?

— Против волята ми, но така изглежда.

— Поне докато можем — каза Уинтър. — А ако ни се удаде възможност, ще направим всичко по силите си да те съберем отново с приятелите ти.

За първи път твърдостта на Крес се пропука.

— Успяха ли да се измъкнат?

— Така изглежда. Доколкото знам, все още не са ги намерили.

— Но кралицата няма да спре търсенето — добави Хиацинт, сякаш на двете това не им беше ясно.

Крес спря да трепери. Взря се в Хиацинт и изразът на лицето й стана замислен. Най-накрая попита:

— Дали в гвардейските квартири няма достъп до кралската предавателна мрежа?