Мариса Мейър
Уинтър (17)

Глава седемнадесета

Каи се взираше през прозореца към навитите като спирала облаци над континента. Потърси с поглед Великата стена, която като змия се виеше през Източната република, и се усмихна при мисълта, че предците му са построили нещо, което дори Четвъртата световна война не бе успяла да разруши.

Надяваше се това да не е последният път, в който вижда родината си.

Разбираше опасността, на която се излагаше заедно с останалите представители на Съюза. Дано само Левана не беше излъгала, че няма да ги убие. Дано цялата работа не се превърне в кървава баня, в която наивните земляни съвсем лесно биха налапали въдицата.

Надяваше се, но надеждите не го успокояваха. Той не вярваше на Левана. Нито за миг.

Само така обаче щеше да даде възможност на Синдер да се изправи лице в лице срещу нея и да вдигне лунитяните на бунт. Успехът й щеше да отърве всички от Левана и тиранията й. Край на чумата. Край на войните.

Звезди, как се молеше планът им да успее!

Каи потисна въздишката си и хвърли неспокоен поглед на всекидневната на кралския кораб. Ако не беше прекрасният изглед към Земята, той не би допуснал, че се намира на борда на космически кораб. Украсата излъчваше същия декадентски стил на стария свят от двореца: фенери с орнаменти, позлатени тапети и хвърчащи прилепи, изваяни в корнизите на тавана. Някога прилепите били символ на късмет, но постепенно започнали да символизират успешните пътешествия през гъстия мрак на Космоса.

Торин го погледна в очите от тапицираното кресло в другия край на стаята, където четеше портскрийна си. Той настоя да го придружи до Луната с твърдението, че в тяхно отсъствие министърът на отбраната, Дешал Хюи, ще може да изпълнява функциите на държавен глава на Републиката. Мястото на Торин беше до Каи — без значение на каква цена.

— Нещо тревожи ли ви, Ваше Величество?

— Засега не. — Той потърка длани в бедрата си. — Нали каза на пилотите, че искам да ми съобщят, ако ни спре друг кораб?

— Разбира се. Ще ми се да ви кажа, че молбата ви им се стори в реда на нещата, но момчетата ми се видяха разбираемо подозрителни.

— Стига просто да изпълнят заповедта.

— А вие смятате ли, че идеята е добра?

— Ни най-малко. — Корабът зави и Земята се изгуби от прозореца. Каи се обърна. — Но й вярвам.

Торин остави порта си.

— В такъв случай на мен не ми остава друг избор, освен също да й вярвам.

— Чакай малко, ти си този, който й е казал за втория ми чип.

— Да, и оттогава се питам дали това не беше най-голямата ми грешка.

— Не е била. — Каи разкърши рамене, за да се отпусне. — Синдер ще се справи.

— Искате да кажете, че Селена ще се справи.

— Селена. Синдер. Това е един и същи човек, Торин.

— Няма да се съглася с вас. За света Лин Синдер е опасна престъпница, която отвлече световен водач и така предизвика война, докато принцеса Селена може да крие разковничето на всичките ни проблеми с Луната. Когато помагате на Лин Синдер, светът си мисли, че вие сте просто един влюбен младеж. Когато помагате на Селена, вие смело се изправяте срещу враговете на нашата страна и правите онова, което е най-доброто за бъдещето на Републиката.

Едва доловима усмивка премина по устните на Каи.

— Каквото и да си мисли светът, това е един и същ човек. Аз желая най-доброто за Синдер, а също и за страната си. За свое удобство вярвам, че това е едно и също.

Каи с облекчение разказа всичко на Торин — единствения човек, на когото доверяваше тайните си. Коя беше в действителност Синдер, истинската причина за пътуването им до Луната, революцията, която тя планираше да започне там, и собствената му роля в тези събития. Въпреки страха на Торин, че Каи рискува твърде много, съветникът не се опита да го разубеди. В действителност Каи се чудеше дали пък Торин не е почнал да вярва повече на Синдер, при все че се опитваше да крие това под хладния си цинизъм.

Торин отново втренчи поглед в портскрийна, а Каи се зазяпа през прозореца и всеки път, щом зърнеше кораб в безбрежния космос, сърцето му подскачаше.

Часовете се нижеха като дни. Каи опита да подремне, но напразно. Прегледа сватбените клетви, без да проумее и дума. Известно време крачи напред-назад, изпи половин чаша чай, която някой му поднесе, само дето не беше тъй хубав като чая на Наинси и тази мисъл го натъжи. Императорът беше свикнал да разчита на прагматичните, сериозни разговори с доверения си андроид, но Левана решително забрани всякакви андроиди на Луната и той се видя принуден да остави Наинси у дома.

Каи остави чая. Стомахът му се бе свил на топка от напрежение. Досега Синдер трябваше да се е появила. Нещо се е объркало и ето че той лети с цяла флотилия кораби, натоварени с най-влиятелните люде на Земята, право към лапите на Левана, и всичко ще отиде на вятъра, и…

— Ваше Величество?

Той вдигна рязко глава. Първият помощник-капитан на кораба стоеше на вратата.

— Да?

— Получихме сигнал от министъра на отбраната на Американската република. Изглежда, имат някаква техническа повреда с главния компютър на борда и поискаха разрешение да се качат и да пътуват с нас до Артемизия.

Каи си отдъхна.

— Капитанът им предложи да изпратим един от военните ни кораби, за да им помогне. С радост ще ги свържа…

— Няма да се наложи — прекъсна го Каи. — Тук има достатъчно място. Пуснете ги на борда. — На императорския кораб вече имаше представители на провинциите и няколко журналисти от Източната република, но това беше далеч от пълния му капацитет.

Мъжът се намръщи.

— Според мен въпросът засяга сигурността, а не свободните места. Поради техническите проблеми, така и не получихме точна идентификация нито на кораба, нито на офицерите. Видеокомът им също се е повредил. Нашите камери показват, че това е американски военен кораб, клас „Рампион“, но за всичко останало трябва да вземем думите им за чиста монета. Но едва ли е нужно да ви напомням, Ваше Величество, че… вашите похитители също имаха „Рампион“.

Каи се престори, че обмисля думите му.

— Онзи „Рампион“, с който ме отвлякоха, имаше изрисуван силует на жена от лявата страна. Този кораб има ли такъв отличителен белег?

Офицерът предаде въпроса в чипкома на яката си и миг по-късно потвърди, че на този кораб не се вижда жена. Единствено черна облицовка върху бордовата рампа.

— Ето на, готово — рече Каи равнодушно. — Ще приемем нашите американски приятели на борда, стига капсулите им да са в изправност. Всъщност защо ли не дойда на дока да ги посрещна в знак на добра политическа воля?

— Аз също ще дойда — обади се Торин и остави порта си настрана.

Първият помощник-капитан сякаш се канеше да възрази, но след като се поколеба за миг, удари пети една в друга и кимна.

— Тъй вярно, Ваше Величество.

 

 

Дори чакалнята пред дока за капсулите беше украсена разкошно и Каи се улови, че потропва с крак по дебелия килим, докато машините бръмчаха в околните стени. Капитанът на кораба също беше дошъл да посрещне гостите, преди да се върне в кабината. Той и първият помощник-капитан стояха безукорно изправени в изгладените си униформи.

Екранът до плътно затворените врати отчете, че влизането в дока е безопасно.

Капитанът тръгна пръв, а Каи го последва по петите. Шест от техните собствени капсули чакаха, но имаше място за още три. Совалката на „Рампион“ беше заела последното свободно място и седеше със стихващи двигатели.

Двете врати се вдигнаха едновременно и през тях влязоха петима души: американският министър на отбраната — беше жена, секретарка, стажантка и двама охранители.

Капитанът се здрависа с министъра, приветства новодошлите на борда, след което последва размяна на дипломатически поклони.

— Благодаря ви за гостоприемството. Извиняваме се за неудобството, което сигурно сме ви причинили — рече министърът, докато Каи се опитваше да разбере кой всъщност е това, скрит под неистинския образ. Предположи, че Трън и Вълка са охранителите, но обаянието на министъра беше така изпипано, че дори бенката вдясно на брадичката не липсваше. Секретарката и стажантката бяха също толкова убедителни. Човек не можеше да определи коя е Синдер, коя е Ико и коя — Крес.

— Изглежда — добави секретарката и стрелна поглед към Каи, — всичко това можеше да бъде избегнато, ако механикът на кораба не бе забравил да си вземе клещите.

Устните на Каи се извиха. Тази значи е Синдер. Той се опита да си я представи под обаянието — доволна, задето беше използвала новата им „парола“. Той едва се стърпя да не подбели очи.

— Не сте ни причинили неудобство — рече Каи, гледайки секретарката. — Радваме се, че успяхме да ви помогнем. Искате ли да изпратим човек, който да прибере кораба ви?

— Не, благодаря ви. Американската република вече изпрати екип по поддръжката, но ние не желаехме да се бавим излишно. Трябва да стигнем навреме за празненството все пак.

И министърът намигна много недипломатично. Ико значи.

Каи си спомни предупреждението на Синдер, че ще й бъде трудно не само да преобрази себе си с обаянието си, но и да манипулира външния вид на четиримата си другари, и изобщо не знаеше колко време ще издържи, затова посочи изхода.

— Последвайте ме. Разполагаме с всекидневна, където ще се настаним удобно. Да ви предложа чай?

— За мен уиски с лед — рече единият от служителите по сигурността.

Синдер — секретарката, хвърли студен поглед на мъжа. Трън.

— Няма нужда — рече тя. — Благодаря ви.

— Оттук. — Каи и Торин освободиха капитана и първия му помощник и поведоха гостите си. Докато вървяха към личните покои на императора, всички мълчаха.

Когато Каи отново се обърна към гостите си, илюзията беше изчезнала и реалността му напомни, че току-що беше поставил живота на всички на кораба в голяма опасност — в неговата всекидневна стояха петима известни престъпници.

— Стаята безопасна ли е? — попита Трън.

— Би трябвало — отвърна Каи. — Използваме я за международни конференции и…

— Крес?

— Веднага се заемам, капитане. — Крес измъкна един портскрийн от задния си джоб, отиде до контролния панел, вграден в стената, и пусна проверка на системата, която само тя си знаеше каква е.

— Това е Кон Торин, главният ми съветник. Торин, нали помниш Син…

— Почакайте — прекъсна го Синдер и вдигна ръка.

Каи замълча.

Минаха девет дълги, безмълвни секунди, докато накрая Крес изключи портскрийна си.

— Всичко е чисто.

— Благодаря ти, Крес — рече Трън.

Синдер свали ръката си.

— Вече можем да говорим.

Каи повдигна вежди.

— Така. Торин, нали помниш Синдер и Ико.

Скръстил ръце, Торин кимна. Синдер отвърна на кимването също тъй напрегнато.

— Казах ви, че ще го върна жив и здрав.

По лицето на Торин премина сянка на ирония.

— Вие обещахте, че ще остане невредим. По мое мнение това включва и телесните повреди.

— Торин, получих един-единствен юмручен удар. — Каи сви рамене, поглеждайки Синдер. — Опитах се да му обясня, че това е част от представлението.

— Разбирам отлично, но трябва да ми простите, че ви защитавам. — Торин измери с поглед новите им гости. — Благодарен съм, че Каи се завърна, но по всичко личи, че изпитанието не е привършило. Дано знаете какво правите, Лин Синдер.

Каи очакваше Синдер да подхвърли някое самоиронизиращо подмятане, че Торин не е единственият, но вместо това след дълго мълчание тя каза:

— Какво знае той?

— Всичко — отвърна Каи.

Тя отново се обърна към Торин:

— В такъв случай благодаря ви за помощта. Позволете ми да ви представя останалите в групата ни: с Ико вече се познавате, това е капитанът на кораба ни, Карсуел Трън, нашият софтуерен инженер, Крес Дарнъл, и началникът на охраната ми… Вълка.

Докато Торин се здрависваше с гостите с повече уважение от необходимото предвид обстоятелствата, Каи се спря поглед върху Синдер. Тя стоеше на цели десет крачки от него и колкото и да му се искаше да прекоси стаята и да я целуне, нямаше как. Може би заради присъствието на Торин. Може би защото знаеше, че пътуват към Луната, където щеше да се венчае. Може би се страхуваше, че времето, което прекараха заедно на „Рампион“, е било сън, твърде крехък, за да оцелее в реалността.

Беше я видял едва преди три дни, но те му се струваха като цял един живот. През това време между тях се бе издигнала стена, макар че той не можеше да каже какво се бе променило. Връзката им беше несигурна. Каи се чувстваше така, сякаш ако си поемеше неправилно дъх, щеше да разруши всичко, а върху лицето на Синдер виждаше отражението на собствената си колебливост.

— О, вижте — възкликна Ико и отиде до редицата прозорци. Луната се бе показала — ярко бяла и осеяна с кратери и скали. Бяха толкова близо, че можаха да видят биокуполите, които отразяваха лъчите на слънцето.

Каи никога не си беше помислял, че някой ден ще стъпи на Луната. При вида й сега стомахът му се сви от неизбежността на съдбата му.

Синдер се обърна към него. Тя умело прикриваше тревожността си, но той беше почнал да разпознава признаците й под изправените рамене и решителния й поглед.

— Надявам се, че имаш нещо за нас.

Каи посочи с ръка шкафа до стената.

Ико стигна първа там и възбудено отвори широко вратите, но въодушевлението й бързо повехна, когато видя дрехите, подбрани от Наинси. Колекцията беше смесица от кафяво, сиво, досадно бяло, лен и памук. Прости, практични дрехи.

— Добър избор — рече Вълка, който най-много беше помогнал в описанието на облеклото на хората от крайните сектори на Луната.

Докато петимата ги разглеждаха и решаваха кой какво ще облече, Каи отиде до шкафа в другия край и извади един лист облицовка от фибростъкло за андроиди и кутия с мостри за синтетична кожа.

— А това е за Ико. Плюс всичко необходимо, за да може Синдер да ги инсталира.

Ико изпищя и хукна през стаята. Каи се приготви за поредната прегръдка, но вместо това тя се прехласна по новата облицовка и взе да се диви на платовете. Синдер беше непосредствено зад нея.

— Прекрасни са — рече тя, докато оглеждаше синтетичните платове. Очите й светнаха закачливо. — Знаеш ли, ако не излезе нищо с императорската работа, може да си изкарваш хляба като шпионин.

Той я изгледа шеговито.

— Какво ще кажеш да се погрижим от императорската работа да излезе нещо?

Изражението на Синдер се смекчи и за първи път, откакто се бяха качили на борда, тя се усмихна. Пусна обратно мострите в кутията, поколеба се за миг, а после прекоси последните крачки до Каи и го обгърна с ръце.

Той затвори очи. И като по чудо стената рухна. Притегли я нетърпеливо към себе си.

— Благодаря ти — прошепна Синдер и той разбра, че не говори нито за дрехите, нито за частите за андроида. Думите й тежаха от упование, вяра, жертви, за които Каи не беше готов още да мисли. Той я стисна здраво и допря чело в косата й.

Трън се покашля.

— Съжалявам, че трябва да разваля мига, но времето ни притиска. Предлагам още веднъж да преговорим плана си.