Мариса Мейър
Уинтър (82)

Глава осемдесета

По време на церемонията Вълка имаше силно главоболие заради постоянните усилия да контролира глада си, който сякаш гризеше настървено вътрешностите му. Въпреки погълнатото месо, което му дадоха, той не се засити. Хиляди миризми дразнеха обонянието му. Земляните. Лунитяните. Стражите и чародеите миришеха тъй апетитно, че без да иска, си представяше как забива зъби в плътта им, разкъсва ги, тъпче се лакомо с тлъстините им…

По-силен от вълчия му глад беше само страхът от онова, което щеше да му причини чародейката, ако не слуша. А тази агония, тази пронизваща болка, която разкъсваше всеки мускул, всяко сухожилие в тялото му, нямаше да понесе втори път.

Устата му се напълни със слюнка, но той преглътна. Без да мръдне.

Не откъсваше поглед от кралицата. Император Каито вече беше коленичил пред нея, бе приел лунната корона и титлата крал под бурните аплодисменти, макар че ако се съдеше по лицето му, сякаш бе изпил шише с отрова.

Сега беше ред на кралицата.

Императорът вдигна короната на Източната република и повтори речта на кралицата, разсъждавайки върху политическата власт на императрицата, задълженията и дълга, честта и очакванията, символизма и историята, въплътени в това парче метал и стотиците искрящи скъпоценни камъни.

Левана коленичи. Сияеше в очакване. Устните й потрепваха от сдържана усмивка. Поглъщаше с очи короната.

Вълка преглътна. Най-много го изкушаваше плътта на кралицата, подсладена от мисълта, че тя е негова господарка, негов враг. Беше наредила да отделят Вълка от семейството му. Беше заповядала да го превърнат в чудовище. По нейно нареждане чародеите го измъчваха.

Ако някога му се удадеше възможност, той щеше да погълне сърцето й.

— Заклевате ли се — произнесе Каи, — да управлявате народите в Източната република според законите и обичаите, установени от владетелите в миналото, да използвате властта си справедливо, да бъдете милостива, да почитате правата на хората, да уважавате мира между нациите, да проявявате доброта и търпение и да търсите мъдростта и съвета на нашите благородници и братя? Обещавате ли това днес и за всички бъдни дни, в които ще царувате като императрица на Източната Република пред всички тези свидетели, пред небето и земята?

Тя се взираше в короната, не в императора.

— Обещавам — прошепна тихо.

Каи гледаше мрачно. Поколеба се, вдигнал високо короната. Ръцете му трепереха.

Вълка видя как той с усилие на волята постави короната на главата на Левана. Тя затвори очи, а на лицето й разцъфна усмивка.

— По силата на властта, дадена ми от гражданите на Източната република и от нашите съюзници в Земния съюз, като император на Източната република, аз ви обявявам за… — Той замълча. Зачака. Вълка чуваше как надеждата в него умира и сякаш разбираше изкушението му да почака още секунда, само още една…

Секундата мина и лицето на Каи застина като камък.

— … за императрица на Източната република. От този ден до деня, в който един от нас или и двамата умрем, вие сте моя съпруга и аз ще поделя трона си с вас.

Гласът му секна на последната дума. Каи дръпна ръце от короната, като че ли го бе изгорила.

Сякаш изригна вулкан. От тайни джобове изникнаха знаменца и цветя, тържествената, свещена церемония се превърна в какофония от възгласи. Левана се изправи. Ръце се протегнаха към нея и тя пристъпи до ръба на подиума, за да приеме пламенните поздравления на лунната аристокрация.

Преди да отвори уста, триумфалните викове бяха прекъснати от пронизителен, гръмовен звук, който отекна в ушите на Вълка и прободе като нож мозъка му. Той се снижи, изръмжа, причерня му. Хората залегнаха. Идваше му да се сгърчи на земята, но омразата към кралицата беше по-силна от болката в ушите. Това беше неговият шанс. Той се хвърли напред, без да вижда нищо друго, освен Левана и най-уязвимото място на тялото й. Гърлото й. Стомаха й.

Чу се мощен вик. Един страж се изпречи пред Вълка, но той го посече с острите си нокти и сграбчи ножа му. Викът на стража привлече вниманието въпреки пронизителния писък. Кралицата се обърна, точно когато Вълка замахна към нея.

В същия миг агонията го връхлетя и се разля като нагорещен метал по ръката му. Той пусна ножа, но щом видя вкочанените си пръсти, осъзна, че не е трябвало да го прави. Острието беше порязало врата на кралицата, вместо да се забие в сърцето й, а после и в тежките завеси зад олтара.

Вълка се свлече на земята, заслепен от силната болка, която прониза плътта му и порази разума му.

Звукът спря, а с него и мъчението.

Внезапната тишина засмука като вакуум всеки шум в залата. Стотиците хора стояха в кристалното безмълвие като вцепенени.

Вълка лежеше без дъх на земята и се молеше да умре.

Втори шанс нямаше да му се удаде. А наказанието му едва-що бе започнало.

Левана дишаше тежко, а очите й горяха от омраза. Устните й бяха по-червени от всякога, червени като кръвта, която течеше по врата й.

— Овладей го!

— Да, кралице — рече господарката Бемент. — Няма да се повтори, кралице.

Тогава един глас разсече тишината. Хората сякаш онемяха и се заслушаха. Вълка впери поглед в тавана, чудейки се дали не халюцинира от болката.

Беше гласът на Синдер.

— Здравей, скъпа лельо Левана — рече тя весело и шеговито. — Съжалявам, че те прекъсвам, но исках да съм сигурна, че ме слушаш внимателно. Първо, позволи ми да те поздравя. Изглежда, най-сетне получи всичко, което искаше. Сега е мой ред.

Последва дълго мълчание. Говорителите изпукаха.

Синдер продължи, но гласът й вече не беше весел:

— Имаш десет минути да излезеш на портата на двореца и да се предадеш.

Това беше всичко.

Хората чакаха. Още шеги. Още заплахи. Още обяснения. Но съобщението бе свършило.

Левана бе видимо разтърсена, а императорът — готов да избухне в смях.

Но в същия миг погледна Вълка и свъси загрижено вежди.

Вълка изръмжа и застана на изнемощелите си крака, доволен, че чародейката не му попречи.

— Това е измама! — изкрещя Левана с накъсан глас. — Тя не може нищо да ми причини!

Гневът на кралицата беше прекъснат от трополенето на забързани стъпки. Главният чародей Еймъри и двама стражи влязоха през един от страничните входове.

От гърлото на Вълка се изтръгна ръмжене и той едва успя да го потисне. Този мъж беше убил майка му.

— Какво? — кресна кралицата.

— Научихме, че след проникването в двореца, системата ни е спряла да подава информация от тунелите…

— Карай направо, Еймъри!

Чародеят стоеше със зяпнала уста.

— Те са в града, кралице. Всичките осем барикади са свалени.

— Кой е в града?

— Киборгът. Хора от външните сектори. Дори част от нашите войници са с тях.

Левана кипеше от ярост и едва си поемаше въздух.

— Следващият, който произнесе думата киборг в мое присъствие, ще изгуби езика си! — Тя си пое рязко дъх. — Защо не са били спрени?

— Не разполагаме с достатъчно хора, Ваше Величество. Мнозина бяха изпратени към външните сектори, за да потушат размириците. Не можем да изпратим подкрепления срещу бунтовниците, без да отслабим позициите си в двореца.

Левана прибра полите си с една ръка и така сви рамене, че вратът й прокърви обилно.

— Добре — изсъска тя. — Малкото въстание ще свърши тук!

— Кралице, в контролния център намерихме това — чародеят Еймъри показа един портскрийн. — Изглежда, принадлежи не на друг, а на нашия почитаем крал.

Левана се обърна към император Каито и го изгледа кръвнишки.

— А аз се чудех къде е изчезнал — рече той, извивайки предизвикателно устни. — И цяла сутрин го търся.

Ноздрите на Левана се разшириха, лицето й излъчваше злост и пресметливост. Тя грабна портскрийна от Еймъри и го запокити към олтара. Пластмасовата обвивка се счупи.

— Край на тържеството! — рече тя на присъстващите и гласът й се понесе из залата от високоговорителите. — Изглежда, някои мои поданици са избрали тази вечер да вдигнат… ами наричат го бунт. Но не се безпокойте — това не е нищо повече от една глупава демонстрация. — Тя отново владееше чувствата си. — За ваша безопасност ви моля като мои почетни гости да останете по местата си, докато се погрижа за нарушението на реда.

Тълпата се раздвижи.

— Почакайте — чу се мъжки глас, дошъл от редиците на земляните. — Не може да очаквате да останем в залата, докато дворецът е под атака. Тази война е ваша, не наша. Настоявам да ми позволите незабавно да се върна на кораба си.

Мъжът говореше с европейски акцент и на Вълка отново му се привидя червенокосото момиче. Намръщи се и потърси с поглед мъжа. В това време и други земляни надигнаха глас.

Левана стисна устни.

— Ще останете тук — всяка дума прозвуча твърдо и студено като лед, — докато ви дам позволение да си тръгнете.

Недоволството на земляните в миг секна. Левана се обърна към стражите:

— Залостете вратите! Никой няма да напуска залата без мое разрешение! — Тя хвърли поглед на Вълка и щракна с пръсти. — Този идва с мен. От него ще излезе чудесен щит.

— Кралице — обади се един от стражите, — позволете да ви отведем на сигурно място. Тунелите от лава под града…

— Категорично не! — кипна Левана. — Това е моят народ! Моето кралство! Аз няма да ги изоставя.

Тя хукна към главния изход, Каи я последва.

— Земляните не са твои, че да ги заключваш. Ние не сме заложници.

— Ти сигурен ли си в това, съпруже? — Левана даде знак на двама от стражите, които стояха наблизо. — Отведете го при останалите.

Те побързаха да се подчинят и отведоха Каи към няколко манипулирани земляни.

— Пуснете ме! — извика Каи. — Вече имам право да издавам заповеди на стражите и войниците точно колкото и ти!

Левана се разсмя и думите му наистина щяха да я развеселят, ако не бе на прага на истерията.

— Дано не вярваш в това.

Вълка стоеше до Каи, но мисълта, че чародейката следи движенията му, не му позволи да се застъпи за императора. Той потръпна само при мисълта, че ще спечели отново неодобрението й.

Когато кралицата му махна да я последва, той послушно тръгна след нея.