Мариса Мейър
Уинтър (75)

Глава седемдесет и четвърта

Уинтър смътно помнеше как Хиацинт й помогна да се изправи и изсипа в устата й някаква безвкусна течност. Трудно й беше да преглътне, но тя стисна ръката му и накара мускулите на гърлото си да реагират. Всичко наоколо миришеше на химикали, кожата й беше мазна, а тя седеше върху слузест гел.

Къде се намираше? Помнеше реголитните пещери, чародеите и Скарлет. Помнеше хората и дърветата. Помнеше прегърбената старица и кутията с бонбони.

— Принцесо? Как се чувстваш?

Тя се облегна на ръката на Хиацинт.

— Гладна.

— Добре. Ще ти донесем нещо за ядене. — Странно беше да го види тъй загрижен. Обикновено чувствата му бяха неразгадаеми. Той погледна встрани и попита: — Какво показва?

Уинтър проследи погледа му и видя възрастен мъж, който държеше портскрийн.

— Показанията се нормализират, но още е рано да се каже дали това е от събуждането, или от лекарството.

Изведнъж я осени мисълта, като разбъркан пъзел, който се подреждаше, че стоят навън и са заобиколени от хора. Уинтър наклони глава и една мокра къдрица се плъзна по рамото й. Ето я енергичната Скарлет, войниците вълци, които не ги бяха изяли, купища непознати, всички изпълнени с любопитство, тревога, надежда.

А ето я и братовчедка й с лъскавата метална ръка.

— Здравейте, приятели — прошепна тя неопределено към всички.

Скарлет първа й се усмихна.

— Добре дошла отново, куку.

— Колко време трябва да мине, преди да знаем със сигурност, че е подействало? — попита Хиацинт.

Лекарят прекара портскрийна над ръката на Уинтър. Тя проследи апарата, който, изглежда, сканираше обрива върху кожата й.

— Скоро.

Уинтър облиза изсъхналите си устни и повдигна ръка към изкуствената дневна светлина. Изкуствена, но не задълго. Слънчевите лъчи вече се показваха на хоризонта. Скоро слънцето щеше да изгрее над тях.

Петната от обрива бяха избили на гъсто по кожата й, тук-там едни върху други, а доста бяха на път да се пукнат. Беше грозно, гротескно.

Ако дробовете й бяха здрави, сигурно щеше да се разсмее.

За първи път в живота й никой не можеше да каже, че е красива.

Погледът й се спря върху едно петно колкото палеца й точно между китката и основата на дланта й. Раздвижи се. Пораснаха му крачка и то плъзна по ръката й, заобикаляйки другите петна като на слалом. Голям паяк, който се пъплеше по ръката й.

— Уинтър!

Тя подскочи. Скарлет се беше приближила до суспенсора, скръстила ръце на гърдите си. Имаше тъмни петна, но не толкова много, макар че на светлата й кожа те изпъкваха по-ярко.

— Лекарят ти зададе въпрос.

— Недей да я притесняваш! — обади се Хиацинт.

— А ти недей да я глезиш! — скастри го Скарлет.

Уинтър хвърли поглед да се увери, че немирното петънце се е върнало на китката й, а сетне погледна лекаря.

— Извинявам се, Ваше Величество, но трябва да ви взема кръв.

Тя кимна и с интерес загледа как мъжът заби иглата в ръката й и изтегли малко кръв. Фабриката й бе работила усилено, докато тя спеше.

Лекарят изсипа кръвта в специален отвор в портскрийна си.

— О, изпийте и това — рече той и посочи картонена чаша с оранжева течност. — Ще ви помогне за гърлото.

Хиацинт поиска да държи чашата, но тя я взе.

— Усещам, че си възвръщам силите — прошепна.

Но той не се успокои.

— Отлично — рече лекарят. — Патогенните клетки са неутрализирани. Имунната ви система се възстановява с удивителна бързина. — Той се усмихна. — Лекарството действа. Ще се почувствате по-добре след… ами час-два, струва ми се, макар че ще трябва да минат няколко дни, докато отново дойдете на себе си.

— О, не се бойте — рече Уинтър със слаб глас. — Аз никога не съм напълно на себе си. — Тя вдигна ръка. — Завинаги ли ще си остана леопард?

— С времето петната ще се скрият.

— Ще останат ли белези?

Лекарят се поколеба.

— Не знам.

— И да останат, какво толкова — обади се Скарлет. — Важното е, че си жива и здрава.

— Няма да ми е мъчно и да останат. — Тя прекара пръст по подутините. Колко чуждо й беше това. Колко несъвършено. Но тя можеше да свикне с несъвършенството.

— Това е доказателство — каза Синдер, която се появи до Хиацинт. — Лекарството действа. Трябват ми двама доброволци, които да ми помогнат с раздаването. Всеки, който има обрив да се нареди на опашка ей там. Хората с посинели нокти да минат най-отпред. Не тичайте и помогнете на онези, които не могат да вървят сами. Хайде, залавяйте се за работа. — Тя плесна с ръце и всички се разтичаха покорно.

С отсъстващ поглед, сякаш не си даваше сметка какво прави, Хиацинт махна част от лепкавия гел от косата на Уинтър. А тя дръпна къдрица от русата му коса.

— Ти истински ли си?

Той се усмихна.

— Истински ли изглеждам?

Тя поклати глава.

— Никога. — Тя хвърли поглед към тълпата. — Селена вдигна ли вече своята революция?

— Още не. Коронацията е тази вечер. Но ние… — Той замълча. — Нещата вече се задействат.

Разочарована, Уинтър захапа устната си. Нищо още не беше станало. Още не бяха победили.

— Има ли къде да отидем, за да махнем това нещо от нея?

— В болницата има два коридора с баня във всеки — отвърна лекарят.

Хиацинт я взе на ръце и пое навън. Тя пъхна глава под брадичката му и целият го омаза в лепкавата течност. Беше хубаво пак да са заедно, поне за миг.

Той намери банята, в която имаше тоалетна, голяма мивка и плитка вана. Спря се на вратата и недоволно се огледа.

— Имаш синина на лицето. — Тя докосна с пръст мястото. — Бил ли си се?

— Трън ме удари. — Той сви устни. — Но май си го заслужих.

— Така изглеждаш много силен. Никой никога не би се досетил, че всъщност си мек като памук.

Той изсумтя и я погледна в очите. Изведнъж тя почувства туптенето на сърцето му, но се колебаеше дали е неговото или нейното. Изведнъж изпита свян.

Последния път бе целунала Хиацинт. Беше му признала, че го обича.

Изчерви се. Изгуби дързостта си и погледна встрани.

— Остави ме във ваната. Достатъчно силна съм, за да се измия сама.

Той я остави неохотно на ръба на металната вана и започна да наглася душа и пусна водата, която миришеше на сяра. Когато стана достатъчно топла, той претърси шкафа и откри шише течен сапун. Остави го така, че да й бъде подръка.

Уинтър приглади косата си и свали цяла шепа гел с миризма на химикали.

— Ти не виждаш петната от чумата, като ме погледнеш.

Хиацинт опита водата с пръсти и пак нагласи душа. Задържа Уинтър, докато се извърти и прехвърли краката си във водата.

— А нима съм виждал болестта, като те погледна?

Той говореше за лунната болест, не за изкуствено създадената чума. Болестта в главата й, която беше оставила своите белези.

Белези, белези. Колко много белези имаше вече. Дали да се гордее с тях?

— Как е? — На Уинтър й трябваше малко време, за да разбере, че я пита за водата. Тя огледа олющеното, потъмняло дъно на ваната и пяната.

— С дрехите ли да се къпя?

— Да. Няма да те оставя сама.

— Защото не искаш да се отделиш от мен? — Тя запърха с мигли, но шеговитото й изражение бързо изчезна. — О, защото мислиш, че ще получа видение и ще се удавя.

— Не може ли и двете? Хайде, пъхни се вътре.

Тя го хвана за врата, а той я потопи в топлата вода, която пареше разранената й кожа. На повърхността се появи мазен слой.

— Ще взема кърпа…

Той спря, защото тя не го пусна. Беше коленичил от другата страна на ваната, с ръце, потопени във водата до лактите.

— Хиацинт. Съжалявам, че вече не съм красива.

Той вдигна вежди и сякаш всеки миг щеше да се разсмее.

— Говоря сериозно. — Стомахът й се сви от тъга. — И съжалявам, че през цялото време все се тревожиш за мен.

Вече не се усмихваше.

— Обичам да се тревожа за теб. Така има за какво да мисля по време на дългите, отегчителни смени в двореца. — Той сведе брадичката й надолу и я целуна по главата. Тя отпусна ръце.

Той се изправи и се зае да търси още кърпи, създавайки впечатление у нея, че е сама.

— Ще останеш ли на служба в двореца, когато Селена стане кралица?

— Не знам — отвърна Хиацинт й хвърли още една кърпа. — Но докато ти си принцеса, която се нуждае от закрила, няма да се отървеш от мен.