Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (86)

Глава 81

Мишел се носеше елегантно по коридор с врати от двете страни, Буркхарт и Мати я следваха.

— Къде отиваме? — попита неловко Мати.

— Да говорим с Женевиев — отвърна Мишел и зави зад един ъгъл.

Мати я последва неохотно, рамо до рамо с Буркхарт, все още стиснал здраво хавлията си. До стената, между вратите, бяха разположени позлатени канапета с тъмнолилава кадифена тапицерия. На едното лежеше мъж със затворени очи, в скута му главата на жената пред него се движеше напред-назад.

— Правят го пред всички? — рязко прошепна Мати.

— Имам други представи за забавление — изломоти Буркхарт.

Мишел вече беше стигнала до последната врата вдясно. Почука силно и извика:

— Женевиев, аз съм, Мишел. Прекъсни каквото правиш и кажи на клиента си, че няма да бъде таксуван за изминалото време.

След миг на вратата се появи раздразнен италианец и започна да се кара на Мишел за намесата. Буркхарт пристъпи напред, извисяващ се поне една глава над мъжа, и му каза да си обира крушите. Клиентът се поколеба, но после си тръгна бесен, без да прекъсва гневната тирада на италиански.

На прага застана Женевиев, млада красавица от Гваделупа с гладка какаова кожа и дълга, чуплива коса.

— Назад съм със 150 евро — оплака се тя.

— Ще ви компенсираме за изгубеното време — обеща Мати.

Красавицата присви очи и я измери с поглед.

— Кои сте вие?

— По-добре да влезем — намеси се Мишел.

Женевиев сви рамене и влезе в малката стая, заета почти изцяло от едно легло. Стените и таванът бяха огледални. Двете голи жени, Буркхарт и Мати се отразяваха от всевъзможни ъгли.

Мишел представи следователите от „Прайвит“ и каза на Женевиев, че са дошли, за да разберат какво се е случило с Илзе Фрай и Крис Шнайдер. Неохотно, колежката й се съгласи да говори.

Тя потвърди голяма част от думите на Тина Хановер, но с повече подробности. Сподели, че е била в съблекалнята преди две седмици, когато Илзе се втурнала вътре, разтреперана и обляна в сълзи. Споделила, че дочула клиент, който говорил с едно от момичетата във фоайето.

— Илзе каза, че не го познала, като го видяла — каза Женевиев. — Изглеждал съвсем различно от това, което си спомняла. Но мислеше, че е познала гласа му.

— Защо? — попита Мати. — Чий е бил гласът?

Преди да отговори, жената прехапа устни.

— Според нея на човека, убил майка й.

Мати претегли чутото в ума си, който бе готов да се разкъса между дузина варианти, но бе възпрян от въпроса на Буркхарт:

— Но не е била сигурна?

— Съвсем сигурна беше — призна Женевиев. — Само че когато се върнахме горе, за да опитаме пак да го чуем, вече го нямаше.

Мати изохка.

— Значи не можете да го идентифицирате?

Женевиев погледна объркано към Мишел, която поясни:

— Ако е този, за когото си мислим, е идвал шест-седем пъти през последните няколко години.

— Тоест знаете как изглежда? — оживи се следователката.

— Не точно — попари възбудата й Мишел.

— Какво значи това? — попита Буркхарт.

— Смятаме, че е същият човек — обясни жената. — Но изглежда различно всеки път. Понякога е рус със сини очи. Друг път е с тъмна кожа и коса. Веждите му. Бузите му. Веднъж косата му беше зализана и твърда като каска. Друг път беше с козя брадичка и…

— Беше зеленоок и червенокос миналата седмица, когато го видях, около осем дни след изчезването на Илзе — прекъсна я Женевиев, видимо развълнувана от спомена. — Този е истинска откачалка. Харесва му да се чувстваш заплашена. Така се възбужда.

— Каза ли си името?

Тъмен пламък проблесна в очите на Женевиев.

— Онази нощ се представи като „Невидимия“.

Мишел кимна мрачно.

— Но ние всички го наричаме „Маската“.