Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (57)

Глава 52

Приятели, съграждани ОТ Берлин, сега е едва три часът следобед, но трябва да ви призная, че съм страшно уморен от многото дълги и отегчителни задачи, които трябваше да свърша днес. Но искам всичко да е изяснено, разчистено, излъскано като стъкло, преди да се захвана с нещо ново.

Така правят невидимите.

Някои стари навици никога не умират.

Поглеждам за секунда ръцете си и с усмивка си помислям, че всъщност никога не съм се виждал, не и без огледало; а огледалата са част от илюзията на живота, нали така?

Решавам, че наистина изобщо не знам как изглеждам и никога няма да узная.

А ако аз не зная, кой друг би могъл?

Определено не и тези, които се наложи да елиминирам през последните две седмици. Нито един от тях не разпозна новото ми лице.

Но познаха гласа ми.

Преди да умрат, когато им говорех, ме гледаха сякаш съм страшен пъзел с липсващи парченца.

Смея се, в приповдигнато настроение съм, докато втривам потъмняващ лосион в кожата на лицето и ръцете си, поставям цветни контактни лещи, с които очите ми от кафяви стават зелени. След това залепям гъсти, тъмни вежди и мустак, а бузите си натъпквам с памук.

Обличам сини работни дрехи със знака на местната водопроводна компания. Учудващо е какви неща могат да се намерят в магазините за втора употреба, когато наистина знаеш какво търсиш. Намерих си дори подходяща шапка.

Когато привършвам и съм убеден, че никой не може да ме познае, пълня сандъчето с инструменти — ключове, дрелки и минигорелки, и издавам тихите щракащи звуци в гърлото си. Много е важно да разполагаш с подходящите инструменти за работа, нали, приятели? Хмм?