Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (133)

Глава 128

Скъпи съграждани, берлинчани, при въпроса й спирам — искам да я пренебрегна, да си свърша работата и да напусна това място завинаги.

Но част от мен иска някой, който и да е, да узнае за моя гений. Не мога да устоя. А и освен това. Когато започна да си върша работата, съм бърз и ефективен, както ме е учил баща ми.

— Беше сравнително лесно — казвам. — Към средата на 80-те ми беше ясно, че времето на ГДР изтича. Ясно ми беше и че след края всичките ми специални таланти ще останат неразбрани. Затова се залових да изтрия себе си около три години преди да падне Стената.

— Как?

— Подкупих когото трябва. Заплаших когото трябва. Добрах се до досието си и го изгорих. Знаех, че Милке вече унищожава всичко, свързано с мен. Оттам нататък оставаше само да изчакам, докато нещата се дестабилизират достатъчно. Щом чух за нахлуването в централата на Щази в Лайпциг, разбрах, че моментът е настъпил. Излязох по улиците на Източен Берлин като всички останали. Гледах как събарят Стената с чукове и кранове. Когато тълпите се втурнаха в двете посоки, отидох на Запад с фалшиви документи и скоро изчезнах в Африка.

Гордо посочвам лицето си.

— Там беше направено всичко това. Почти година работа. Никой никога няма да разбере, че съм бил Матиас Фалк.

Стискам отвертката и се извръщам към Илона.

— А маските? — пита Мати.

Не мога да устоя.

— Детски интерес, дремещ от дълги години. Намерих една маска в Африка. Започнах да ги колекционирам, докато се възстановявах. Страст, превърнала се в бизнес.

— Как финансира всичко това? Откъде дойдоха парите?

Усмихвам се.

— Това беше първото, което изтръгвах от майките. Карах ги да ми кажат къде са скрити парите на семейството, бижутата и сребърните прибори. Имах повече от достатъчно за всичко, което трябваше да направя. Така, три години след като падна Стената, се върнах в Берлин и отворих галерията.

— А Илзе Фрай?

Илона спира да си тананика.

— Ах, Кристоф и Илзе — казвам и истински се наслаждавам на момента. — В „Рай ФКК“ Илзе позна гласа ми. Видях изражението й, когато се случи. Трябваше да се оправя с нея.

— А Крис?

— Успя да ме проследи до Берлин, отишъл във „ФКК“ в града и питал за мъж с маски. Никой нищо не казал, с изключение на едно от редовните ми момичета, което ми докладва. Казах й да каже на Крис за мен и за галерията. Когато разбрах, че е по петите ми, го примамих в кланицата и го причаках. Знаех, че там ще се разстрои, че няма да мисли ясно, особено след като види плъховете по Илзе в подземието.

Илона започва да хлипа и емпатичната ми страна я разбира.

— Не знаеше ли, Илона? — опивам се от болката й. — О, да, истина е, милата ти малка сестра я няма. А сега ще си отидеш и ти.

Правя две крачки и я сграбчвам за косата, издърпвам я напред и откривам врата й.

Илона издава врещящи звуци като прасенце на заколение.

Накланям ръка и се приготвям да забия отвертката в малкия й свински мозък.