Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (131)

Глава 126

Скъпи приятели, трябва да призная, че се забавлявам, особено защото барабаненето на дъжда върху покрива се превърна в успокоение, заглушава всичко, така че мога да се съсредоточа над удоволствието от последната си интерлюдия: майка, син, стара приятелка, очакването на смъртта.

Но после поглеждам часовника и задавам въпрос:

— Кога точно смятате, че те ще дойдат?

— Кои? — пита Мати.

Обличам едната бронежилетка и отвръщам:

— Тези, на които сте се обадили да ви спасят.

— На никого не сме се обаждали. Направихме каквото ни каза, сега ни пусни.

— Лъжкиня — казвам. — Доведохте големия хер Буркхарт, въпреки че ви казах да не го правите. Така че трябва да сте казали и на още някой какво става.

— Не сме — казва Мати. — Уверявам те, че не сме.

Взирам се в нея няколко дълги мига.

Предполагам, че е възможно. Но слабо вероятно. Отново поглеждам часовника.

Тя излезе от колата си преди около четирийсет минути. Остават ми още поне двайсет за игра, преди да разчистя терена.

Но искам да се уверя, и то бързо.

Отивам до чантата си и намирам устройство, с което се сдобих едва онзи ден.

Обръщам се с него в ръка, показва се само върхът. Размахвам го пред нея.

— Какво е това? — пита.

— Толкова е жалко, че нямаме много време — казвам. — Обичам да оставям нещата да се развиват от само себе си.

Мати започва да се извива и аз се възбуждам. Няма представа какво държа. Не е ли това най-големият страх? Непознатото? Човешкият мозък не може да се справи с непознатото. Знаете ли защо?

Защото въображението винаги си представя нещо много по-страшно.

Най-сетне отварям ръка и й показвам.

— Създадено е за планинари, които искат да запалят огън при силен вятър — казвам. — Джобна горелка. Купих си я миналата седмица. Удобна е.

Натискам спусъка, чува се пукане и тънък силен пламък излиза от една тръбичка.

— Две хиляди и четиристотин градуса — казвам, наслаждавайки се на ужаса, изписан по лицето на Мати. — Страхът от него е първичен, нали? Огън? Знаеш ли, забелязал съм, че когато нищо друго не дава резултат, страхът да не им разтопят окото обикновено кара хората да говорят.