Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (127)

Глава 122

Приятели, скъпи съграждани берлинчани, стоя до един висок бор в лекия дъждец в началото на гората на североизток от задния вход на сиропиталището. Мокър съм, но и повече от доволен, щом дочувам скърцане на гуми от кола, отбила от главния път южно от „Вайзенхаус 44“.

Миг по-късно чувам вратата на колата да се отваря, но вътре не светва. Отваря се втора врата. Отново никаква светлина.

Това ме навежда на мисълта, че подозрението ми е оправдано. Измръзнал до кости, се скривам зад дървото и се притискам плътно към ствола; наблюдавам задния вход, защото оттам експертът по антитероризъм Буркхарт ще се опита да ме надхитри, докато Илона и Мати Енгел влизат през предната врата.

Мисля, че ще са уплашени до смърт, и сърцето ми ускорява ритъма си.

Майка. Син. Призрак от миналото ми. Общият им страх.

Щом се справя с Буркхарт, ще бъде като в доброто старо време, решавам аз. Едно последно празненство, преди да продължа напред.

Оставам неподвижен до дървото; чакам, след като те тръгват. Една минута. Две минути. На третата започвам да се притеснявам, че може би съм прекалил с мисленето и трябва бързо да се вмъкна в сиропиталището, преди да открият Ник.

Но след три минути и трийсет секунди забелязвам промяна в тъмнината пред себе си. И тогава го виждам: едва доловимото приглушено зелено сияние от някакъв уред за нощно виждане.

Притискам се още по-плътно към дървото с пистолет в едната ръка, прицелен в сиянието. Но то изчезва. Няма го.

Взирам се, но не виждам нищо. Времето ми изтича.

Изпуква съчка. Плъзвам се около дървото и вдигам пистолета по посока на звука.

Чувам тих глас:

— Влез бавно. Остави го първо той да ти проговори.

На трийсет метра: правоъгълно сияние, много по-ярко.

Поглежда си телефона.

Ужасно неподходящ момент за есемеси, мисля си, и стрелям два пъти.

Чувам как и двата изстрела попадат в плът и кост, чувам изохкване, закашляне и удовлетворително строполяване на земята, бързо удавено от барабаненето на дъжда в гората.