Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (5)

Пет

С наближаването на утрото се озовавам в стая с огледални стени и таван, с голямо кръгло легло с червени чаршафи.

Гол съм в тази огледална стая, съблечен, лишен от всяка маскировка, освен една — новото лице, което един хирург в Кот д’Ивоар ми даде преди двайсет и три години.

Гледам лицето си, най-съвършената маска, и се усмихвам, защото никой никога няма да узнае, че зад него се крия аз, усмихвам се и защото рядка красавица се съгласи да дойде с мен в тази стая на отражения и удоволствие.

Като изключим обувките от змийска кожа на висок остър ток, зашеметяващата шоколадова жена, която затваря вратата, също е гола. От Гваделупа е, или поне така твърди. Името й е Женевиев. Или поне така твърди.

Която и да е всъщност, тя се усмихва леко, когато поставям върху леглото платнената си чанта.

— Виждала съм те наоколо и преди — казва с колеблив френски акцент.

Дори не мигвам.

— Така ли?

— Да, струва ми се — поглежда към сака и се напряга. — Какво има вътре?

— Спокойно — отвръщам. — Нещо рядко и красиво.

Кимва, но в жеста й няма убеденост.

— Изглеждаш притеснена — отбелязвам.

Тя потрива ръце една в друга.

— Нерви. Една от приятелките ми тук, Илзе, изчезна миналата седмица. Може да си я виждал. Миньонче? Германка?

Махвам презрително с ръка.

— Не помня имена, скъпа. Те са изкуствени. Измислени. Да не би ти да използваш истинското си име тук, Женевиев?

Тя се поколебава, после поклаща отрицателно глава.

— Виждаш ли — казвам закачливо, приятелски. — Всичко е фантазия, можеш да бъдеш когото си поискаш. Или пък каквото си поискаш. На мен така ми е добре. А на теб?

Тя отмества поглед, застива и после кимва почти незабележимо.

— Добре — отвръщам, но част от мен усеща как я пронизва тревога. Дали ме е видяла с Илзе? Не. Невъзможно е. Сигурен съм, че всеки път бяхме сами.

И така отварям чантата — в нея лежи примитивна маска от слонова кост и черна кожа, изобразяваща похотливо чудовище. Слоят боя и лак е напукан от времето, на места поизтрит. Но устните са запазили наситения си цвят на къна, в същия цвят са и очертанията на цепките за очите на носещия я.

— Изработена е преди сто години от племето чокве в Конго — казвам на Женевиев. — Много е рядка, струваше ми цяло състояние.

Слагам си маската, нахлузвам конопените ремъчета, които я притискат към лицето ми, за да виждам ясно през отворите за очите.

Маската мирише на Африка, на дърво, на индийско орехче и печени чушки. Дъхът ми отеква във вътрешността й, бавен и провлечен, като леопард, съзерцаващ плячката си.

Подканвам с жест Женевиев да легне по гръб на леглото. Тя ме гледа, впила поглед в маската — в очите й има достатъчно страх, за да усетя как се възбуждам.

Това, приятели, е просто идеално. Съзнанието й си играе игрички, измисля си сценарии, много по-страшни от това, което съм намислил за наслаждение късно, късно през нощта.

Не е ли интересно как се случва — дори лекият намек за заплаха раздвижва най-мрачните кътчета на мозъка?

Усещащ страха й, всъщност хранещ се с него, коленича до Женевиев, галя нежните й какаови гърди, после плъзвам пръстите си в оголената й тайнственост и през цялото време хвърлям по някой поглед към огледалата наоколо, възхищавам се на най-новата си маска от всевъзможни ъгли.

Не съм младеж, но ви уверявам, че мъжкото ми достойнство стърчи като копие, когато Женевиев започва да се извива под настойчивото ми докосване. Движенията й са неспокойни и още повече ме настървяват, докато вече става просто невъзможно да удържам желанието си.

Придърпвам я, разтварям краката й и се приготвям да проникна в нея, извил таза си напред. Дъхът на звяра, в който се превръщам, се изтръгва от гърлото ми на резки, дрезгави тласъци.

Женевиев вдига поглед към мен, явно уплашена от чудовището, надвесено над нея, което само още повече ме възбужда.

— Как се казваш, шери? — пита с треперлив глас. — Как да те наричам, докато правим секс?

— Мен ли? — казвам и дивашки нахлувам в нея. — Аз съм Невидимия.