Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (16)

Глава 11

Завивам наляво по алеята покрай старата кланица и веднага виждам полицейската бариера. Униформен полицай пуска двама души да излязат — висок мъж, внушителен и плешив, и руса жена с тъмносин дъждобран с вдигната качулка.

Вървят към мен и беемвето, паркирано на банкета.

За секунда дъхът ми секва. Пред очите ми заиграват точки. Сякаш глутница ръмжащи кучета внезапно се спускат и захапват глезените ми.

Какво са намерили?

Младият ми гений е увит в син брезент зад мен, на пода на буса, но не мисля за него. Задавя ме този въпрос.

Какво са намерили?

После се задейства обучението ми. Овладявам се и бързо свалям сенника. Стъклата на буса са леко затъмнени. Мъжът и жената ще видят само силуета ми, докато ги подминавам до полицейската бариера.

Поемам първа глътка въздух, после още една и на петата трябва да внимавам да не хипервентилирам. Завивам по алеята между двата стари жилищни блока на хълма над кланицата.

След секунди излизам от главния път и се връщам към квартал Меров. Стомахът ми се бунтува. При първа възможност отбивам, паркирам и се отпускам върху волана.

Какво са намерили? И кой беше високият плешив мъж с жената?

Въздухът изведнъж ми се струва зареден с отрицателна енергия и това ме изпълва с истинска паника. По челото ми избива пот, струйки се стичат и по гърба ми.

Заставям се да си припомня всичко, което се случи в кланицата преди три дни. Всичко.

Какво може да е останало? Може би петна кръв по болта. Или гръбначна течност? Вероятно парченца от кост, решавам най-накрая.

Но няма как да разберат чии са кръвта и костите, нали? Освен ако милият Крис не е оставил ДНК проби. Но анализът ще отнеме дни. Седмици. Нали?

Няма нищо друго. Погрижих се за всичко. Сигурен съм.

Освен ако Крис не е казал на някого къде отива?

Не. Беше лична работа. Дойде да ме търси сам.

Предвид липсата на други улики, казвам си, полицията скоро ще се откаже. Петно от кръв в стара кланица? Ще решат, че някой се е спънал и си е наранил крака. Нали?

Почти съм се самоубедил, когато съмнението се запромъква в главата ми.

Ами ако продължат да търсят?

Тази възможност ме развълнува толкова много, че се извръщам назад в буса към очертанията на трупа в брезента.

Всяка клетка в тялото ми напира да се върна до кланицата да погледна още веднъж, да се ориентирам в обхвата на полицейската акция, но знам, че не мога. Умните ченгета обръщат внимание на такива неща.

Накрая си казвам да се прибера вкъщи или най-добре да се обадя за среща с жената, която мисли, че я обичам.

Да влея усет за нормалност във видимия си живот, за пореден път да възстановя маската.

Ще се върна утре с друг автомобил.

Ако полицаите са си отишли, ще се отърва от трупа на младия гений по обичайния начин и всичко ще си продължи постарому.

Но ако още са там, няма да имам друг избор, освен да залича кланицата и малките й мръсни тайни — завинаги.