Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (118)

Глава 113

Сервитьорка дойде да вземе поръчките им — еспресо за Мати и Дитрих и още два пръста водка с лед за Фасбиндер.

Щом жената се отдалечи, Дитрих каза:

— Всъщност, Вили, искахме да говорим с теб за някои неща и събития, които може да са се случили в Министерството на държавната сигурност; неща и събития, които баща ми ти описа в един пиянски телефонен разговор късно през нощта преди много, много години.

Ноздрите на Фасбиндер веднага се разшириха и Мати усети как около стареца се издига стена. Усъмни се, че изобщо ще пожелае да им сътрудничи.

— Повечето берлинчани вече загърбиха миналото, Ханс — каза Фасбиндер отривисто след няколко мига мълчание. — Вече не искат да говорят за министерството.

— Моля те, Вили. Опитах се да говоря за тези неща с баща ми, преди да припадне и да умре. Тайните му го убиха. Видях го със собствените си очи.

Отношението на Фасбиндер леко се промени, сякаш се питаше каква ли е неговата неизбежна съдба. Накрая попита:

— Какви неща?

Отвърна Мати:

— Кланицата в Аренсфелде и един мъж на име Фалк. Смятаме, че е работил там за Щази.

Сервитьорката се върна с напитките им. Докато ги поднасяше, Мати гледаше как старият мъж запази празното си изражение, без никаква реакция.

— Работил ли е Фалк за Щази? — попита Дитрих, когато сервитьорката се отдалечи.

Фасбиндер отпи голяма глътка водка, закашля се и каза внимателно:

— Не. Не и официално, с което имам предвид, че според мен никога няма да намерите и следа от него нито в специалните архиви на Щази, нито в регистрите на затвора „Хоеншонхаузен“, нито където и да било другаде. Доколкото разбрах, кланицата е била разрушена едва преди няколко дни. Така че не мога да кажа нищо, което да не е догадка или слух.

Мати усети, че започва да се ядосва.

— Е, Вили, или както там се наричате, няма никакви догадки и слухове във факта, че аз слязох в подземието на тази кланица, преди да бъде взривена. Видях къде труповете на измъчваните майки са били хвърляни на плъховете, докато децата им са гледали. Лично видях костите им.

Фасбиндер се втрещи и лицето му посивя.

— Аз… Нямах представа, че там се случват подобни неща; абсолютно никаква представа нямах. Кълна се.

— Но баща ми е знаел, нали? — настоя Дитрих. — Разбрал е за кланицата, напи се една вечер и ти каза, че не може повече да участва в тези отвратителни престъпления и че няма да опере пешкира с онзи, който е наредил изтезанията и убийствата. Не е ли така?

Главата на Фасбиндер се отметна рязко назад, преди да въздъхне и да кимне почти незабележимо.