Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (6)

Глава 1

„Прайвит Берлин“ заемаше апартамент в надстройката на сграда от зелено стъкло и стомана в стил „Баухаус“, от южната страна на „Потсдамер Плац“ в берлинския район Мите.

Стиснала чаша силно кафе, все по-разтревожена за бившия си годеник и без да си е починала след по-малко от пет часа сън, Мати Енгел излезе от асансьора във фоайето на агенцията малко преди обяд.

Изобщо не беше привично за Крис да закъснява с три дни, помисли си тя може би за стотен път.

Освен ако не е заминал с някоя жена.

За Гърция. Или за Португалия.

Както направихме, когато се влюбихме.

Фоайето на „Прайвит Берлин“ бе украсено с лъскави стоманени скулптури, изобразяващи ключови моменти от историята на криптографията. Мина покрай една машина „Енигма“ и смъртната маска на французина Блез дьо Виженер — гений на тайните кодове, живял през шестнайсети век, чиито черни очи сякаш я следяха, докато тя вървеше към скенера на ретината, монтиран на черен пиедестал до пневматичните врати от бронирано стъкло.

Преди да погледне в скенера, върху екрана над вратите се появи Катарина Дорук. С маслинената си кожа и водопада от коси тя бе една от най-екзотично красивите жени, които бе виждала Мати. Освен това и една от най-коравите — германка с родители турци, израснала във Вединг, неприветлив имигрантски квартал, единствена дъщеря сред седем синове.

Катарина присви очи зад очилата за четене.

— В залата за брифинг сме.

— Нещо ново? — попита Мати.

— Не, но след пет минути имаме видеоконференция с Джак.

Мати опита да потисне тревогата, която трайно пусна корени в душата й, след като екранът изгасна. Доближи дясното си око до скенера и мека синя светлина премина от ляво надясно. Стъклената врата се отвори с хидравлична въздишка.

Мати пое уморено по коридор, от който се виждаше издължен парк, оформен в два огромни триъгълника, единият насочен на изток, другият — на запад.

До падането на ГДР — комунистическата Германска демократична република — паркът беше неприветлива част от ничията земя при Берлинската стена, ярко осветена, широка пясъчна ивица между вътрешната и външната бетонна ограда, бодливата тел и картечните вишки, разделили града през 1961 година.

Обикновено Мати спираше да погледне към парка, защото, каквото и да беше настроението й, от това й ставаше по-добре. Паркът представляваше ужасен период в историята и на семейството й, и на града й.

Но бе също и могъщ символ на ново начало, а тя вярваше в новото начало. Новото начало бе единственият начин да оцелееш.

Въпреки това тази сутрин Мати не можа да се насили да погледне към парка. Колкото и да се опитваше да го прикрие, дълбоко в себе си инстинктивно се страхуваше, че изчезването на Крис бележи края на нещо.

Но аз исках да се разделим, нали? Нали?

Преди въпросите съвсем да я завладеят, се озова в амфитеатър, пълен с издигащи се една над друга редици бюра, обърнати към дъговидна стена със светещи в синьо екрани, очакващи видеосигнал.

Катарина седеше на най-горния ред до мъж, който изглеждаше като застаряващо хипи — с дълга посребрена коса, кръгли телени очила, мърлява брада и шарен суитшърт на „Грейтфул Дед“.

Казваше се Ернст Габриел, доктор Ернст Габриел, и беше най-умният човек, когото Мати бе срещала — енциклопедист с пет дипломи, сред които такава за лекар, докторат по компютърни науки и магистратури по физика и по културна антропология.

Габриел беше и експерт криминолог, оглавяващ системата за поддръжка на разследванията в „Прайвит Берлин“. Той щеше да включи и да оперира със системата за проследяване.

Мати заизкачва стълбите към Габриел и Катарина и в този момент зад тях се появи висок, мускулест, плешив мъж в края на трийсетте. Том Буркхарт беше най-новото попълнение в „Прайвит Берлин“, доскоро служил в GSG 9, елитните германски спецчасти за борба с тероризма. Обикновено се занимаваше с групи за охрана.

Мати се намръщи и се запита защо ли го е повикала Катарина.

— Здравейте, Буркхарт, докторе — поздрави, преди да целуне Катарина по бузите.

Седна между Том и Габриел точно когато големият екран пред амфитеатъра примигна и се озари с красивото, силно почерняло от слънцето лице на Джак Морган, собственик и председател на „Прайвит“.

Той ги погледна и попита:

— Тъкмо влизам, плавах от Каталина насам и нямаше обхват. Още ли е в неизвестност?

— Да, Джак, вече от три дни — отговори на английски Катарина. — Искам позволение да активирам чипа му.

Морган потрепери като от неприятно усещане.

— Чипа? Сигурна ли си? Не бих искал без необходимост да се намесвам в личния му живот — отмести погледа си към Мати. — Какво ще кажеш? Не трябва ли ти да решиш?

Мати се изчерви.

— Джак, ами… не знам дали си чул, но ние развалихме годежа.

Морган беше силно изненадан.

— Не съм чул, съжалявам. Кога?

— Преди шест седмици. Така че решението е изцяло твое, Джак.

Морган помисли малко и каза:

— Габриел, успя ли да погледнеш трансакциите по кредитната му карта? Разпечатките от мобилния му телефон?

— И аз току-що пристигам, но направих едно бързо проучване. Има постоянен поток от плащания във и около Берлин и Франкфурт, всички с картата му от „Прайвит“, но само до миналия вторник вечерта. А после — нищо. Има и дълъг списък с телефонни обаждания, който секва горе-долу по същото време. Оттогава няма нищо. Все още не съм навлязъл в подробностите.

Морган се облегна замислено на бюрото си и допря длани като за молитва.

— По какво работеше?