Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (117)

Глава 112

Мати и главен комисар Дитрих излязоха от гарата на „Александерплац“. Прекосиха площада, на който протестите преди падането на Стената бяха достигнали своя апогей.

Дитрих говореше по телефона, Мати затвори своя потиснато — откакто излязоха от централата на Криминална полиция, се опитваше да се свърже с леля си Сесилия, Никлас и Том Буркхарт. Цял ден не успяваше.

Хвърли поглед към главния комисар, който слушаше съсредоточено. Беше решила, че с кариерата му е свършено, когато той си призна, че е постъпил в Берлинската криминална полиция с помощта на лъжа, но началникът Карл Готшалк я изненада и му каза, че му предстои сериозно дисциплинарно разследване и най-вероятно временно отстраняване от длъжност, но дотогава трябва да използва контактите на баща си, за да открие Фалк.

Дитрих затвори и се усмихна с неудоволствие.

— Колежката ви, фрау Дорук, беше права. Вайгел току-що е арестувала Руди Крюгер и приятелката му за убийството на Агнес.

— Анархистчето го е направило за пари — поклати глава Мати.

Завиха по „Карл Маркс Алее“ точно когато нощта вече бе напълно погълнала Берлин. Температурите се покачваха през целия следобед, но сега беше излязъл вятър. Когато преминаха покрай кафене „Москва“, Мати долови миризмата на озон.

Задаваше се буря, и то бързо.

— Ето го — Дитрих посочи стъклените стени и стоманената конструкция на сграда с форма на кутия, от която струеше мека сребриста светлина. — От другата страна на бара, с гръб към стената.

Мати надникна в бар „Бабет“, едно от най-модерните питейни заведения в Берлин, с ретро декор в стил 60-те години и с претенциозна клиентела. Нямаше почти никой в този ранен час на вечерта, но въпреки това високият възрастен мъж в сив костюм и тъмно палто изглеждаше очебийно не на място.

— Остави ме аз да говоря — предупреди Дитрих и влезе.

Мати го последва в бара и огледа през рамото му мъжа, облечен в костюм и палто, седнал пред чаша водка.

Лицето му беше ъгловато, бледо и на петна. Торбички набръчкана кожа висяха под воднистите му очи, които бяха огромни, мътносини и бдителни.

— Коя е тази жена, Ханс? — попита старецът.

— Казва се Мати Енгел, Вили — отвърна Дитрих. — Беше ценен кадър на Криминалната полиция, но я загубихме преди няколко години, когато се прехвърли в „Прайвит Берлин“. Работим по един и същ случай.

Мъжът кимна и подаде ръка.

— Можете да ме наричате Вили Фасбиндер. Не е истинското ми име, но няма значение. Ханс ми каза, че сте искали да говорим за живота в Източна Германия преди падането на Стената. Отскоро ли живеете в Берлин?

— Родена съм в Западен Берлин. По-точно ние…

Фасбиндер я прекъсна безцеремонно:

— Знаете ли, че това бе културният център, меката на изкуството и социалния живот в ГДР? — той посочи през прозореца. — В кино „Интернационал“ показваха всички кинопремиери. Кафене „Москва“ бе най-известният клуб в Източна Германия. А съседното заведение беше млечен и сладоледен бар „Мока“, най-хубавото място за децата да си хапнат сладолед в цяла Източна Германия. Върху мелбите слагаха шоколадчета, викаха им „Питиплач“. Дъщеря ми ги обожаваше. Помниш ли сладоледения бар, Ханс? Имаше и песен за него. Голям хит.

— Помня песента, но никога не съм идвал тук, Вили — отвърна Дитрих.

— Така ли? — учуди се Фасбиндер и се усмихна на Мати. — А тук имаше салон за красота — „Бабет Козметик“. Жена ми, бог да я прости, идваше всеки вторник за прическа и маникюр, по последна мода от Москва и Ленинград.

На лицето му меланхолията се смеси с носталгия.

— Затова предложих да се срещнем тук, когато Ханс каза, че искате да поговорим за миналото. Често идвам тук и си спомням онези времена.