Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (11)

Глава 6

Небето беше вече тъмнопепеляво, когато стигнаха обраслия район от сателитното изображение. Обиколиха горичката и се натъкнаха само на следи от велосипедни гуми, докато накрая не откриха задушената от лози алея, водеща към старата кланица.

Дъждът вече валеше проливно, навяван от поривите на източния вятър.

Буркхарт паркира точно в момента, в който иззвъня телефонът на Мати. Беше Катарина.

— Тъкмо пристигнахме, Кат — каза Мати.

— Портиерът в сградата на Крис не ме пуска — оплака се тя. — Казва, че ще пусне теб, но не и мен.

— Не мисля, че ще има нужда. Габриел каза, че засича как се движи тук, вътре.

Катарина въздъхна облекчено.

— О, слава богу, Мати!

— Ще ти се обадя, когато го намерим — обеща колежката й и затвори.

Вдигна качулката си и излезе, тръгна право към лозите, буташе и режеше, докато не стигна някаква полянка.

Стените на кланицата бяха бетонни и се издигаха високо нагоре, до редица изпочупени прозорци под стрехите на сводест покрив. Всичко беше в стари графити, сред които и череп, задраскан с протекъл кървавочервен хикс.

Мати беше изнервена, което изобщо не беше в неин стил. Десет години работи като пълноправен следовател в Берлинската криминална полиция, като пет от тях прекара в отдел „Убийства“, а от две години работеше по случаите на високопоставени клиенти за „Прайвит“.

Беше виждала най-лошото, което един човек можеше да причини на друг, и винаги подхождаше към инцидентите като професионалистка, каквато си беше.

Но сега, като видя графитите, й се прииска да забрави годините обучение и да се разкрещи.

С ъгълчето на окото си мярна как Буркхарт извади своя „Глок“. Тя извади собствения си пистолет и прошепна:

— Блутут. Ще се обадя на доктора.

Буркхарт бръкна в джоба си за миниатюрната слушалка. После нахлузи латексови ръкавици, Мати направи същото. Вятърът духаше на пориви, засилваше барабаненето на дъжда по листата и подрънкваше някаква верига в далечината.

— Мисля, че вратата е отворена — промърмори Буркхарт.

Мати се придвижи напред през подгизналите треви и бурени, докато набираше отново номера на доктор Габриел. Той вдигна веднага.

— Свържи ни, докторе.

Видя как Буркхарт се спря, после докосна своя блутут и кимна.

— Засичаш ли позицията ни? — прошепна тя.

— Сигналът е отличен — отвърна Габриел. — На сто метра от него сте.

— Води ни — каза Буркхарт. — Минаваме през отворена врата на югоизточната фасада, по-дългата и по-тясна част от сградата.

— Трябва да минете на север през дългата част — долетя отговорът на Габриел. — Той се намира в по-широката част. Изглежда е до източната стена.

Мати последва Буркхарт, който тръгна напред, след като извади тънко фенерче и го притисна до своя „Глок“. Побутна тежките двойни врати с крак. Те се открехнаха и зад тях се показа обширно помещение с циментов под, по който на равни интервали от центъра бяха разположени канализационни отвори, а през около четири метра имаше прегради.

Мати се вгледа по-внимателно в пода. Беше покрит със стари боклуци и прах.

— Няма следи от стъпки — прошепна на Буркхарт, който вече беше влязъл навътре.

— Сигурно е минал от другия край.

Тя последва мъжа в помещението. Той се придвижваше като котка и осветяваше с фенерчето страничните зали. Боклуци. Миши изпражнения. Графити. Нечистотии. И болтове, стърчащи от пода на височината на коленете и по-нагоре, на височината на раменете.

При вида им Мати изпита ясното усещане за заплаха наоколо.

— Какво са правили тук? — прошепна.

Буркхарт бързо изви глава. Вратът му изпука.

— Приличат ми на отделения за животни — сигурно са ги държали тук, преди да ги заколят.

Имаше логика. Но Мати не можеше да се отърси от чувството за заплаха. А и колкото повече приближаваха портите в края на коридора, толкова по-силно ставаше то.

Вече едва успяваше да диша, когато Буркхарт бутна едното крило на двойната порта.

Подплашени гълъби запляскаха с криле към празните прозорци.

— Източната стена — каза Мати.

И двамата обърнаха фенерите си в тази посока при думите на Габриел:

— Трябва да е точно там, на трийсет метра.

Мати се вледени, когато лъчите заиграха по боклука, ръждясалите болтове, надигащи се от пода, и старите тръби, излизащи от стената.

— Тук няма никого, докторе.

— Какво? Невъзмож… — Габриел млъкна. — Ето, движи се.

— Да се движи ли? — изненада се Буркхарт. — Не се движи. Няма го тук.

— Казвам ви, че се движи северно покрай тази източна стена.

Но те виждаха само паяжини, прах, стари бутилки и боклуци.

После Мати улови някакво трепване и едно стъкло се изтърколи по цимента. Рязко насочи фенерчето си натам и силният лъч освети огромен плъх, който замръзна заслепен, приклекнал на задните си лапи, вторачен право в светлината, примигващ и с потрепващ нос.

Между зъбите му имаше нещо лъскаво.

Бум!

Изстрелът толкова изненада Мати, че тя подскочи силно наляво, приземи се и после се спъна в един от болтовете по пода, като се просна в праха.

Вдигна поглед към Буркхарт.

— Какво те прихвана?

— Имаше нещо в устата му — отвърна мъжът и отиде до източната стена, без да отмества лъча светлина от мъртвия плъх. Мати стана, а той се наведе за миг към гризача, после се изправи и се обърна към нея.

— Трябва веднага да повикаме полицията.

Сърцето й се сви.

— Защо?

Буркхарт вдигна нещо, което приличаше на тъничка батерия за слухово апаратче, отчасти обвита в парче изгризана сиво-синкава плът.