Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (21)

Глава 16

Дитрих гледаше как фигурата се отдалечава към задната част на мемориала и пресметна скоростта й. Когато реши, че я е изчислил, започна да се спуска по склона. Закриволичи между саркофазите и за няколко минути я изпусна от поглед.

Спря се от северната страна на статуята на съветския воин победител и германското дете. Дъждът беше намалял, затова чу плясъка от стъпките на мъжа много преди да види самия него.

— Полковник? — извика. — Мога ли да отнема минутка от времето ти?

Полковникът беше стар, поне на осемдесет години, но осанката му беше аристократична, на човек, свикнал да дава заповеди, които се изпълняват. А пронизващият стоманен поглед на сините му очи посече главния комисар, преди устната му да се изкриви с отвращение. Не намали ход и се опита да го подмине.

Дитрих се пресегна и стисна стареца за лакътя.

— Трябва да поговорим. Трябва ми помощта ти. Трябва ми съвет.

— Трябва ти помощта ми? — полковникът се изсмя злобно и измъкна ръката си от хватката с изненадваща сила. — От години не искаш да имаш нищо общо със собствения си баща, а сега, толкова неочаквано — след колко — десет години? — изведнъж съм ти притрябвал?

За миг комисарят се почувства толкова зле, сякаш наистина е болен. Коремът го сви, нападна го и клаустрофобия, която не беше изпитвал от последния разговор с баща си. Каза:

— Работя по един случай.

— Да — долетя премерено презрителен отговор. — Нали си полицай.

— Хаупткомисар — поправи го синът му и усети как се надига старият гняв. — Трябва да отхвърля някои подозрения.

— Относно какво, хаупткомисар?

Дъждът пак се беше усилил. Баща му стоеше със свалена качулка, но това явно не го притесняваше.

Дитрих се поколеба, после каза:

— Трябва да ми кажеш какво знаеш за едни отдавнашни слухове.

Полковникът го изгледа подозрително.

— Какви отдавнашни слухове?

— За старата помощна кланица край Аренсфелде.

За миг нещо се пропука в невъзмутимото изражение на стареца, но той веднага се овладя.

— Нищо не знам. Ти също не би трябвало да знаеш.

Синът му продължи:

— Имам основание да смятам, че вътре е бил убит човек. Най-малкото със сигурност е бил нападнат.

— Значи има кръв, но няма труп?

— Парче кожа, но няма труп. Има и животинска кръв. В големи количества. В момента претърсваме кланицата. Ще открием ли нещо?

Полковникът примигна, за да изтръска капките по миглите си, и отвърна:

— Може би там незаконно са се настанили бездомници и те са се сбили.

— Още нищо не навежда на такава мисъл.

— Тогава не мога да ти кажа.

Дитрих не му повярва. На доста ранна възраст разбра, че колкото повече баща му изглежда сякаш владее положението, толкова по-голяма е вероятността да лъже най-безочливо.

— Имам свой живот, полковник. Работа. Репутация. Хора, които разчитат на мен.

— Хора, които не знаят кой си всъщност — изсумтя подигравателно баща му и продължи още по-озлобено: — Честно казано, Ханс, изобщо не ме интересува нито животът ти, нито работата и репутацията ти, нито хората ти. А в случай че не съм ти го казал последния път, когато те видях, сетя ли се за теб — това, естествено, се случва рядко, — мисля за теб като за горчиво разочарование. Действията ти днес не променят тази моя оценка.

С тези думи полковникът се обърна и поднови енергичната си вечерна разходка, сякаш изобщо не се бе спирал.

В гърлото на Дитрих пареше гняв.

Но стомахът му се свиваше от страх.