Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (12)

Глава 7

Гледали ли сте онзи стар филм „Невидимият човек“?

Клод Рейнс, същият, който играеше загадъчния френски капитан в „Казабланка“, е в ролята на побъркан учен, който се превръща в убиец, след като разбира как да заличи видимото си тяло.

Не е изненадващо, че филмът е един от абсолютните ми фаворити за всички времена.

Има една сцена, на която винаги се смея с глас. В нея Рейнс е увит с бинтове и е потърсил убежище в една странноприемница, която се държи от ирландската актриса Уна О’Конър. Тя случайно влиза в стаята на Рейнс, когато той е махнал превръзките от главата си.

Изглежда обезглавен, но жив.

Очите на О’Конър направо ще изхвръкнат. На ръба е да полудее. Започва да крещи като обезумяла.

Това е моят специален момент. Такъв, какъвто ми се иска да можех да пресъздам в собствения си живот.

Но уви, да постигнеш невидимост, е повече изкуство, отколкото наука.

Например през последните двайсет и пет години открих, че най-важното, за да останеш невидим, е да се отпуснеш и да обитаваш маската си толкова грижливо, та хората да престанат да ти обръщат каквото и да било внимание, особено в Берлин, моя красив град на белезите.

Не говоря поетично. Казвам ви истината. Сега внимавайте.

Приятели мои, позволете ми категорично да заявя, че ако в Берлин сте спокойни, настанени удобно в собствената си покрита с белези кожа и не причинявате явни неприятности, милионите покрити с белези берлинчани около вас просто ще продължат да си живеят глупавия живот, без да подозират за хора като мен.

Или поне без да допускат, дори в най-страшните си кошмари, че човек като мен все още може да живее сред тях.

Неразкрит.

Незабелязан.

Все още на лов.

Като имам всичко това предвид, съм много, много спокоен, докато карам немаркиран бял бус без прозорци — един от скромния автопарк, който събрах през годините — през дъждовните улици на Берлин, покрай белезите от Хитлер и от руснаците, и от Стената, далеч, към горичка на север от Аренсфелде, и надолу по мокра гориста алея към детски лагер край езерото Липниц, недалече от затънтеното село Юцдорф.

Чували ли сте за Юцдорф?

Няма значение.

Просто разберете, че в този лагер днес няма никого. Поне така изглежда на пръв поглед. Но защо ли пък трябва да има? Вали като из ведро и е студено, гъста мъгла се стеле над водата около острова.

Паркирам до кея. Още преди да изключа двигателя, моят млад гениален приятел се появява пред навеса за лодки.

Той е с брада, в средата на двайсетте, мократа му коса лепне по замъглените очила. Сваля ги и се опитва да ги избърше в мокър суитшърт с емблемата на Берлинския технически университет.

Вдигам спортна чанта от пътническата седалка на буса и слизам, като оставям двигателя да работи.

— Как стигна дотук? — питам аз, като се покатервам на верандата, далече от дъжда.

— С автобус и пеша, както ти ми каза. Здравата се измокрих.

— Някога чувал ли си за дъждобран? — питам.

— Не валеше, когато тръгнах — отговаря той раздразнен. — Носиш ли парите?

Показвам чантата.

— Двайсет и пет хиляди евро, както се договорихме.

— Дай да видя — казва моят приятел и протяга ръка към сака. Дръпвам го извън обсега му.

— Не и преди да видя какво купувам.

Изглежда ядосан, но отива до туристическа раница, подпряна на стената на навеса. Донася диск и ми го подава:

— Всички работни файлове на Шнайдер.

— Погледна ли ги? — питам адски спокойно.

— Би било против моята етика — отговаря.

Но езикът на тялото му казва друго.

След като ми подава диска, изчаквам малко и му връчвам чантата с парите.

Той я отваря и проверява няколко пачки с банкноти по петдесет евро.

— Приятно е да се работи с теб — казва и затваря ципа.

— Така е — отвръщам, прибирам диска в джоба си и напипвам дръжката на плоска отвертка. — Да те откарам до автобусната спирка?

— Би било чудесно — казва и се обръща за раницата си.

Правя две бързи стъпки към него, сграбчвам косата му и забивам от горе надолу наточеното острие на отвертката в тила му, точно под черепа.