Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (49)

Глава 44

Точно в десет часа чувам:

— Професор Грьонинг?

Немска точност, приятели мои!

Има ли нещо по-успокояващо?

Усмихвам се и ставам с тътрене от мястото си в дъното, в левия ъгъл на читалнята, като внимавам за камерите, монтирани на тавана.

На бюрото откривам шестнайсет кашона с папки, казват и че ме очакват още в стаята с микрофилмите по-надолу по коридора.

Любезната служителка ми помага да добутам количката до мястото си.

Започвам първо с хартиените архиви, преглеждам ги набързо. В четвъртия кашон намирам документите от „Вайзенхаус 44“, сиропиталище в покрайнините на Хале, на около час южно от Берлин. Има стотици имена и не са записани в азбучен ред. Всичките изглеждат разбъркани и неподредени.

Но след като оглеждам внимателно няколко, разбирам, че са записани по датата на приемане.

По лицето ми се разлива усмивка.

След по-малко от десет минути намирам документите на шест деца със снимки от деня, в който са били доведени във „Вайзенхаус 44“.

За миг спирам поглед върху снимката на Кристоф като момче.

Мършав. Тъмни, хлътнали очи, излъчват страх и омраза.

Точно както го помня от малък.

Но не мога да си позволя да преживявам отново доброто старо време. Чакат ме дела.

Преброявам страниците в шестте папки. Петдесет и шест.

Оставям папките на масата, вдигам куфарчето си и отивам в тоалетната. От таен страничен джоб във вътрешността на куфарчето изтеглям сноп бели листи със старинен вид, покрити с напечатани безсмислици. Отброявам петдесет и шест листа и ги вмъквам между няколко сиви, поовехтели папки със стандартния размер.

Поставям ги в куфарчето и го затварям. Връщам се на мястото си в читалнята, като си отбелязвам къде са седнали другите посетители. Оставям чантата широко отворена вдясно от мен, на пода, до стола.

После чакам. Минават пет минути.

Когато бие единайсет, служителите вкарват нови документи.

Посетители, които досега са чакали, се стрелват към бюрото. Всички очи се вдигат и следят усилената дейност.

С поредица от плавни движения вмъквам шестте папки от бюрото в куфарчето си и връщам фалшивите папки на масата, моментално пресягайки се през тях към кутията, която съдържа истинските документи.

Прибрани са за по-малко от минута.

Поставям кутиите на количката, ставам и отнасям куфарчето си до мъжката тоалетна, където плъзгам папките във вътрешния страничен джоб на куфара.

След това отивам по-надолу в залата до секцията за микрофилми, вземам кутиите, които бях поръчал, и се оттеглям в дъното, зад една машина, обърната към бюрото. Превъртам набързо микрофилмовите ролки, докато намеря още документи за децата, подредени един след друг на почти шестметрова лента.

Проверявам. Служителите са заети.

Протягам се към джоба си и издърпвам остър като бръснач сгъваем нож. Без колебание срязвам микролентата. Хващам свободния край и го навивам на пръста си до другия край на документацията и правя втори разрез. Стягам микролентата с ластиче и пускам мъничката ролка в джоба на сакото си.

Когато издърпвам ръката си, в нея е надеждната тубичка лепило.

Приятели мои, можеш да свършиш толкова много неща с него, нали така, приятели мои?

Оглеждам набързо залата за някакви посетители, капвам от лепилото в единия край на отрязаната ролка и го притискам към другия с половин сантиметър припокриване.

Задържам една минута, после хващам неподвижната част на ролката и предпазливо връщам назад. Държи. Връщам ролката обратно в кутията и я полагам внимателно сред другите кутии с микроленти, които съм натрупал до нея.

Ставам, взимам куфарчето си и се отправям към вратата.

— Ще се връщате ли днес, професоре? — пита служителката.

— Разбира се — отговарям. — Една бърза вечеря и се връщам.

Не мога да се въздържа. Издавам онзи щракащ звук в гърлото си и се усмихвам.

Пак изщраквам, като излизам от архива, при спомена за снимката на Кристоф като малък.

Ти нямаше никакъв шанс, мисля си. И останалите нямат.