Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (67)

Глава 62

Буркхарт паркира колата на „Прайвит“ малко по-надолу по улицата от кооперацията на Грета Амзел, точно когато възрастен мъж в син гащеризон и с шапка с козирка в същия цвят излезе от входа, понесъл сандъче с инструменти.

Мати набираше номера на Грета Амзел за трети път. Никой не отговаряше. Работникът се качи в тъмносин бус без прозорци.

Мати почти не отчете присъствието му. Премисляше информацията, която й беше съобщил Буркхарт по пътя насам.

Експертът антитерорист не беше открил никакви други документи относно помощната кланица в Аренсфелде. Беше търсил в градските архиви на Берлин и в хранилищата в Аренсфелде, но нямаше нищо повече от това, което вече знаеха.

Хората от района край взривената сграда казали на Буркхарт, че вече са говорили с агентите на Ризи Баумгартен и не знаят нищо за мястото, че според тях е опасно за децата им.

После колегата й се отбил да обядва в едно кафене недалеч от кланицата и се запознал с пенсиониран магазинер и приятелката му.

Магазинерът като малък живял във фермата, която използвала кланицата. Казал, че се управлявала от човек, когото познавал само като Фалк, и го описал като мрачен и заядлив алкохолик.

Фалк имал син, който също работел там. Не можел да си спомни името му, но помнел, че наближавал двайсетте, когато го видял за последно, и бил много умен въпреки ограниченото си образование.

Приятелката на магазинера казала на Буркхарт, че веднъж минала покрай кланицата в края на седемдесетте, късно през нощта, и й се сторило, че чула женски вик, но може да е било и квичене на прасе. Прасетата са умни, казала на следователя, разбират кога се готвят да ги колят. Разказала за случката на покойния си съпруг и той я посъветвал вече да си запушва ушите.

Синият бус потегли.

— Да почукаме на вратата? — попита Буркхарт.

— На правилния адрес сме, нали? — Мати слезе от колата.

Бусът мина покрай тях, дори не го и погледнаха.

Два пъти натиснаха звънеца на апартамента на Грета Амзел, но никой не отговаряше.

— Да се върнем утре — предложи следователят.

В този момент зад тях изникна възрастен господин.

— Кого търсите?

— Грета Амзел — отвърна Мати.

Човекът се огледа.

— Това е колелото й, тук е.

— Не отговаря, като звъним.

— Много от звънците не работят. Но колелото й е тук, значи и тя е тук.

Буркхарт показа значката си от „Прайвит“.

— Може ли да се качим и да звъннем на вратата й?

— Все ми е едно — отвърна старецът и ги пусна.

Качиха се до апартамента на Грета на четвъртия етаж, почукаха, но никой не се обади. Отвътре се долавяше странна миризма, смесица от аромата на бекон и острата воня, която се носи, когато се запалят косми или коса.

— Нещо не е наред — каза Мати.

Буркхарт се съгласи, клекна и отвори вратата с шперц.

Извадили оръжията си, двамата влязоха в коридора. Тук миризмата беше още по-силна, миришеше и на човешки изпражнения.

В банята светеше, седалката на тоалетната беше вдигната. Вентилаторът работеше.

Работеше и този в кухнята, където лежеше трупът на Грета Амзел, проснат по корем.

Ръцете й бяха опърлени, а пръстите — овъглени.