Джоан Рос
Едно лято (9)

9

— Толкова са сладки заедно — отбеляза Чарити, докато двете със Седона Съливън наблюдаваха възрастната двойка през витрината на сладкарницата.

— Ако изобщо някога намеря мъж, за когото си мисля, че все още ще ме гледа така петдесет години след сватбата, ще се омъжа за него на секундата — каза сладкарката, докато връзваше розовата кутия с обичайната панделка в цвят слонова кост, която се бе превърнала в запазен знак на сладкарницата.

— Мислиш ли, че има вече такива?

— Ще ми се да го вярвам — въздъхна Седона, докато гледаше как Бернар Дюшет повдига ръката на жена си към устните си. — А пък и родителите ми са заедно вече повече от четиридесет и пет години, така че би трябвало да съм по-голяма оптимистка от повечето жени.

Например жена, чийто брак се е сринал още преди брачните клетви. Чарити подозираше, че Седона си мисли точно това, но е твърде тактична да го каже. Истината беше, че въпреки печалния опит на родителите й и собствената й драма в Чикаго, тя се почувства насърчена от разказа за родителите на самата Седона и от семейство Дюшет, които бяха пред очите й.

— Кажи на господин Дюшет, че аз черпя — каза Седона, когато Чарити й подаде парите. — И не му давайте да спори. Сватбата ми донесе толкова много нови клиенти, че се налага да търся още хора за сладкарницата.

— Значи да разбирам, че все още си прекалено заета, за да вземеш куче.

— Абсолютно. На кучетата им трябват разходки. Внимание. А точно това няма как да осигуря в момента.

— Напълно те разбирам.

— По дяволите. Аз да репетирам толкова време добре обмислените си аргументи против вземането на домашен любимец още откакто говорихме на сватбата. И сега всичко отиде на вятъра.

— Никога не се опитвам да пробутам животно на човек, който не е подходящ. Виждам, че наистина в момента си много натоварена, за да обръщаш внимание на осиновено куче. Особено като знам, че много от тях си имат проблеми. Макар че имам предложение.

Седона повдигна вежда.

— Защо ли не съм изненадана?

— А какво ще кажеш за котка?

— Ох, не знам…

Усещайки колебанието, Чарити се хвърли в следващата реплика с ентусиазъм, какъвто сигурно би проявила същата котка при вида на дебела тлъста мишка.

— Миналия ден ми донесоха една персийка — започна тя. — Някакъв компютърен програмист, баща на три деца, когото току-що решили да прехвърлят в Хавай.

— Късметлии.

— Късмет е, че ще прекарат следващите две години в рая. Но не е толкова голям късмет; че преди един месец са си взели котенце, което няма да има време да мине карантината.

— Какво значи това?

— Означава, че когато кацнат в Хонолулу, котето ще трябва да прекара сто и двадесет дни в клетка.

— А те, разбира се, не искат това.

— Той ми каза, че децата се разплакали още като им съобщил.

— Разбирам ги. И аз съм пораснала с домашни любимци, които винаги са били част от семейството.

— Както и трябва да бъде. Работата е там, че бащата не може да откаже тази професионална възможност. Особено като се има предвид, че в неговата фирма в момента текат съкращения. И така котето се озова при мен.

— И ти му търсиш нов дом.

— Как се досети?

— Какво ти досещане, нима не знам, че като те видят, хората в града пресичат на другия тротоар.

Чарити се засмя заедно със Седона. Истината не беше точно такава. Но пък знаеше, че наистина има репутация за упоритостта, с която се опитваше да намери дом на животните в приюта.

— Персийките са толкова лесни — продължи неумолимо тя. — Те са най-големите мързеливци сред котките.

— С тази пухкава козина обаче едва ли е лесно да се поддържат.

— Малко разресване на всеки два-три дни, и няма да се сплъстява. А това може да се прави, докато гледаш телевизия. Освен това имаш топло телце за гушкане. Докато намериш идеалния мъж.

— Ще си помисля. — Седона й подаде кутията. — А сега моля ти се, изнасяй се от сладкарницата ми, преди да съм се оказала собственик на цяла менажерия.

Тъй като знаеше кога да спре с натиска, Чарити взе кутията, но в замяна подаде на Седона визитката си.

— Обади ми се — каза тя. — Наистина е голямо сладурче.

И в последен опит, преди да излезе, тя извади една снимка от чантичката си.

— Ето виждаш ли? Нали е сладичка?

Наистина кой би могъл да устои на големите сини очи и симпатичното плоско бяло личице?

— Сладка е — съгласи се Седона.

— И е много добричка. Персийките най-много обичат да се сгушат на нечий скут, повече от всички останали породи. Няма да има нищо против да те няма през деня, но когато се прибереш у дома, с радост ще приеме толкова внимание, колкото можеш да й отделиш.

— Вечер много често изпробвам различни рецепти.

Чарити уж слушаше последния опит на сладкарката да си намери извинение, за да не вземе котката, но понеже беше попадала на далеч по-тежки случаи — като например с морския пехотинец Гейбриъл Сейнт Джеймс, — тя всъщност чуваше как стената на решимостта у събеседничката й се пропуква и бавно започва да се руши. Тухла по тухла.

— Можеш просто да поставиш удобно легълце в кухнята, така че тя да ти прави компания. Когато през седемнайсети век донесли породата в Европа от Персия, заедно с коприна, скъпоценни камъни и подправки, тази котка се смятала за истински символ на богатство и разкош.

— Не си падам особено по скъпоценни камъни и коприна. Но харесвам подправки.

— Просто си помисли — посъветва я Чарити. — Макар че трябва да те предупредя, едва ли ще й търся дом дълго време. Единствената причина вече да не съм дала снимката й за телевизионното предаване „Осинови си приятел“ и да не съм я качила на уебсайта на приюта е, че исках първо на теб да ти я покажа. Понеже наистина смятам, че сте изключително подходящи една за друга.

Единственият отговор на Седона беше дълга въздишка. Но наистина погледна лъскавата снимка, която Чарити беше оставила на тезгяха.

С чувство на изпълнен дълг, поне засега, Чарити изнесе кутията със сладкиши, за да я даде на Дюшетови, пожела и на двамата приятен ден и тръгна към дома, предвкусвайки няколко приятни часа в тихия летен следобед на предната веранда с кана лимонада и книгата с фотографии на Гейбриъл Сейнт Джеймс, която беше купила от книжарницата, преди да срещне Адел Дюшет.