Джоан Рос
Едно лято (52)

52

През следващите три дни валя и лагеруващите прекараха голяма част от времето на закрито. Което не беше най-лошото, което можеше да се случи, реши Чарити, докато двамата с Гейб помагаха на децата да поставят снимките в албумите си.

Понеже много от лагерниците изобщо не знаеха какво да правят, тя и Гейб работеха в общата стая, докато децата отиваха да рисуват пейзажи и да репетират песните и скечовете, които щяха да изпълняват на заключителната вечер.

— Получихте ли някаква вест от съдията? — попита Гейб, докато двамата прехвърляха огромна купчина от поне стотина снимки на патици.

— За съжаление не. Но все пак се е обадил в офиса си. Съдебният секретар увери мама, че не е бил нападнат от пирати или нещо такова.

— Майка ти изглежда се справя добре.

— Мъчно й е. — След патиците имаше няколко десетки снимки с кучето на Гейб, което даже в един от кадрите носеше картонена диадема с пайети, която Аманда беше купила от местния магазин за парти принадлежности. — Мисля, че това е необичайно за нея, защото обикновено мрънка и се оплаква безкрайно, когато бракът й тръгне към провал. Този път е странно мълчалива.

— Може би, защото иска нещата да се получат. И ако останат заедно, семейните събирания вероятно ще бъдат доста неприятни, ако сега ти наговори твърде лични неща за брака си.

— Много си проницателен за мъж, който няма семейство.

— Сега може и да нямам.

Чарити вече си мислеше, че Ейнджъл Харпър може да снима само животни, когато Гейб спря на един кадър с брата на момичето, който се люлееше над езерото на едно въже, вързано на близко дърво.

— Но някога съм имал. — Той се загледа във фотографията. — Кой да предполага, че това момче може и да се смее?

— Не и аз. Не е толкова мрачен, колкото беше миналата година, но с изключение на фотографията, която наистина го увлича, благодарение на теб, не е точно олицетворение на щастлив лагерник.

— Нещо го мъчи много сериозно.

— Не е изненадващо, имайки предвид живота му.

— Вярно. Но една от причините още да съм жив, е, че съм се научил да се доверявам на шестото си чувство. Което ми казва, че имаме нещо по-различно. Нещо по-скорошно.

— Нещо, което се е случило, след като той пристигна тук?

— Да. Наистина пристигна в лошо настроение, но в момента е още по-притеснен. Непрекъснато се оглежда, все едно чака Йети да се изскочи от гората и да грабне сестра му.

— Мислиш ли, че има проблем с някои от другите лагерници?

— Не ми се струва, че е така. — Гейб потърка брадичката си, докато обмисляше въпроса й. — Но предполагам, че е възможно, макар че Фред и Етел изглежда държат всички под око и е малко вероятно някой побойник да го е тормозил или нещо подобно и да не се забележи. Мислех си, че може да ми каже онзи ден…

— Когато и двамата стояхте до езерото. По време на уроците по плуване.

— Видя ли го?

— Бях в кухнята и погледнах през прозореца. — Тя не искаше да признае, че прекарва твърде много време, търсейки го с очи. Или че трите с Кара и Седона си бяха говорили за него.

Въпреки че бяха прекарали последните две нощи заедно, след като Аманда настоя, че наистина предпочитала да е сама, за да чете на спокойствие и да си почива, двамата с Гейб се държаха само приятелски.

Което не значеше, че тя не мисли за него, когато са разделена. Всъщност мислеше, през цялото време. И тайно се надяваше, че той също мисли за нея.

— Разговорът ви изглеждаше сериозен.

— Споделях с него някои неща от пъстрото си минало.

А с нея не беше споделял нищо подобно.

Това между нас е просто секс.

Тя можеше да си повтаря тези думи до края на света, но, по дяволите, единственото нещо, на което не бяха обърнали внимание, когато направиха тази „сделка“ беше, че сексът, по своята същност, е нещо много лично. Поне за нея.

— Това е добра идея — съгласи се тя. — Когато не те вижда само като перфектния пехотинец, слязъл от филмовия екран, може да ти разкаже какво го притеснява.

— И аз това си помислих — каза той разсеяно. — Дявол да го вземе. Погледни това. — Той увеличи снимката още повече, показвайки гърдите на Джони Харпър в много едър план.

— Това е твоята татуировка — каза тя.

— Да — промърмори той. — Беше застанал на опашката първия ден, когато залепях татуировките на децата, но каза, че не иска.

— Е, сега има.

— Така изглежда. — Той се замисли. Ето, отново се случваше. Отново се скри някъде зад стената, в себе си.

— Мислиш ли, че пуши?

— Не бих се изненадал, не че остава много време сам в лагера. Защо питаш?

— Мисля, че усетих миризма на дим в косата му.

— Пекоха бонбони на огъня снощи. Сигурно се е опушил.

— Може би.

— Казах му, че родителите ми бяха алкохолици.

— Съжалявам.

— И аз съжалявах. Наистина не се озовах в системата като тези деца. — Но горе-долу сам се отгледах.

— Е, със сигурност си се справил доста добре, поне от това, което виждам — каза тя меко, тъй като не беше сигурна накъде върви разговорът.

— Умряха, когато бях първокурсник в колежа.

— Трябва да ти е било трудно. — „Едновременно? При катастрофа? Или по-лошо?“, запита се тя, докато пред очите й изскачаха случаи на двойно убийство самоубийство, които се появяваха по вечерните новини от време на време.

— Всъщност изпитах облекчение. Двамата бяха абсолютно безнадеждни случаи. Като малък толкова много се притеснявах, че ако единият от тях умре, на мен ще се падне да се грижа за другия.

— Толкова е тъжно. Едно момче да е принудено да мисли за родителите си по този начин.

Чарити наистина не се беше радвала на особено стабилно семейство, но винаги знаеше, че майка й, баща й и Лукас наистина я обичат.

— Стана така, че умряха заедно. При катастрофа. Може би така са искали.

Различни варианти на случката минаха през съзнанието й. Нито един от тях не беше особено хубав.

— Лошото беше, че точно няколко седмици преди това и двамата спряха пиенето. Не знам колко щеше да продължи, но майка ми се обади да ми каже, че са „намерили Исус“ и отиват с някаква група мисионери да разпространяват Евангелието в Централна Америка. Автобусът им паднал от една скала.

— Това е трагично. Сподели ли го с Джони?

— Не. Стори ми се, че няма смисъл. Особено след като нямам представа какво е положението с родителите му. Не исках да събуждам лоши спомени.

— Той е за осиновяване вече от няколко години. Също и сестра му.

Гейб наклони глава, не отделяше очи от нея.

— Това не го пише в документите му за лагера — предположи той.

— Не. — Тя изправи рамене, отказвайки да му позволи да я накара да се отбранява. — Обадих се на социалната му работничка.

— И защо ще го правиш? — Чарити наблюдаваше лицето му, когато той започна да разбира за какво става дума. — По дяволите. Мислиш да приемеш още две бездомни същества, нали?

— Това е ужасен начин да го кажеш. — Тя стисна зъби.

— А ти как би го нарекла?

— Всеки вижда, че тези две деца трябва да са заедно — каза тя. — Аз нямах късмет да имам братя и сестри, с изключение на Лукас, моят доведен брат, но все пак мога да си представя колко ужасно е да те отделят от сестра ти или брат ти. Да се виждате само за няколко дни в годината. А и колкото и да е хубав този лагер, все пак е изкуствена среда. Не е същото като действително да живеете заедно през цялото време.

— Това, което децата са преживели, е отвратително. И не е честно. Но дори и ти не можеш да спасиш цялата планета. И не можеш да се отнасяш към тези две деца по същия начин като към полярната мечка, която си спасила.

— Аз не предлагам да правя това. — Тя се изправи ядосано.

— Така ли? — Гейб не отделяше очи от нейните. — Виж, знам, че искаш семейство…

— А аз знам, че ти не искаш. Съвсем ясно ми го каза, но не виждам как чувствата ми или изборът, който правя, имат нещо общо с теб.

Запита се как точно този разговор пое по такава опасна пътека. Само искаше да научи нещичко за живота на Гейб. А изведнъж трябваше да защитава поведението си, което не беше негова работа, по дяволите, тъй като ясно й беше показал, че не иска никакви уединения. Никакъв багаж, какъвто една жена и две деца определено биха представлявали.

— Имам голяма къща — повтори тя това, което сама си беше повтаряла през последните два дни. — Финансово съм стабилна. Работя от вкъщи, така че ще бъда наоколо през цялото време. А и всеки знае, че кучетата действат добре на децата. Според мен е съвсем разумно да подам молба за приемен родител.

— Виж, не съм сигурен как точно работи системата, но знам, че приемното родителство е временно положение. Много е подобно на това, което правиш с безпризорните животни.

— Обикновено е така, но…

— По дяволите. — Той прокара ръка през косата си. Изглеждаше ужасно развълнуван от избора, който тя беше направила. — Кажи ми, че не си мислиш за осиновяване.

Тя можеше да му каже, че откакто беше започнала да следва своята интуиция, вместо да планира всичко, животът й се беше подобрил драстично. Беше се преместила на запад, в къща, в която се беше влюбила още когато за първи път я видя.

Клиниката й процъфтяваше, имаше повече приятели, отколкото в Чикаго, където малцината й познати бяха предимно приятели на Итън. Тя беше готова — финансово и емоционално — за семейство.

Но това не се случи. Поне не още. Тогава какво лошо има да действа по различен ред?

Тя вирна брадичка.

— Извинявай, но все пак не виждам по какъв начин моите планове те засягат. Ти ще бъдеш във Вашингтон. Или в Аляска. Хавай. И Бог знае къде след това.

Тя се изненада от остротата в гласа си, това не беше обичайният й тон. Дори когато съобщи на Итън, че отменя сватбата, беше успяла да го направи спокойно и сдържано. Поне външно. Вътрешно трепереше като лист. Но лъжливият й бивш годеник не беше осъзнал това.

Очевидно Гейб беше също толкова изненадан от гнева й. Той прокара длани по лицето си.

Чарити знаеше, че той е ядосан, но наистина не разбираше защо. Разбира се, тя не го познаваше от много време, но от това, което беше видяла, той не й се струваше от онези мъже, които смятат, че трябва да доминират живота на жената. Всъщност, ако трябва да е напълно честна, тя дори не положи особени усилия да му връчи кучето.

Той си тръгва, напомни си тя. Само след няколко дни.

Наистина ли искаше да рискува да го прогони по-рано, само защото той бе изразил негативното си мнение за една идея, която дори не е напълно оформена в главата й? Като майка й бе направила толкова много пъти в миналото. Включително при тази последна буря със съдия Бентън Темпълтън.

— Мисля си — каза тя бавно, събирайки разпилените нишки на самообладанието си, докато усещаше как гневът я напуска, — че май току-що да се скарахме за първи път.

— Мисля, че може би си права. Но няма страшно. — Хулиганската усмивка, която виждаше все по-често от онази първа нощ, когато се любиха, светна на лицето му. — Тази нощ ще се сдобряваме.