Джоан Рос
Едно лято (26)

26

— Дано да знаеш в какво се забъркваш — каза Аманда, докато Чарити наблюдаваше от прозореца как Гейб и кучето, което още си нямаше име, отпътуваха с колата.

Кучето, чието щастливо джафкане едва не изпотроши прозорците на цялата къща, буквално скочи в обятията на спасителя си още в секундата, когато той влезе през вратата. Макар че той го задържа, за да не падне на земята, Чарити щеше да е наистина доволна и сигурна, че Гейбриъл няма да го изостави, когато го чуе да нарича животното с някакво име, което не е „палето“ или „ходещия моп“.

— За какво говориш?

— За пехотинеца.

— Бивш пехотинец.

— Казвали са ми, че няма такова нещо като „бивш“. — Аманда се приближи и застана до дъщеря си, наблюдавайки как джипът се отдалечава. — Този няма да пусне корени, да знаеш.

— Знам. — Червените задни стопове, вече замъглени от дъжда, изчезнаха зад ъгъла, напускайки града. — Но ще остане няколко седмици, за да помогне с лагера.

— Наистина? — Аманда погледна към Чарити, очите й блестяха от женско любопитство. — Не ми прилича на дружинен ръководител. Подозирам, че причината да остане в това безспорно очарователно градче има много повече общо с теб, отколкото с децата от приемните домове.

Жалкото беше, че Чарити се надяваше майка й поне този път да е права за мъжките намерения.

— Той спомена, че детството му не е било леко. Мисля, че наистина вижда себе си в тези деца.

— Освен това те харесва.

Аманда може би не разбираше много от женитба. Но през всичките тези години със сигурност беше научила достатъчно за мъжкото поведение от различните си бракове.

— Така изглежда.

— И е взаимно.

— Да. — Чарити нямаше намерение да се опитва да отрича. — А на теб тази идея май не ти харесва особено.

— Притеснявам се за теб. Че пак ще ти разбият сърцето.

Странното беше как въпреки всичко Чарити знаеше, че майка й наистина се притеснява за нея. Винаги я беше възприемала повече като приятелка, отколкото като родител. Но беше сигурна в едно, че майка й наистина я обича.

— Знам какво правя. — Освен това, макар че лекуваше животни, познаваше достатъчно добре анатомията, за да знае, че всъщност сърцето не може да се „разбие“ от неуспешна любовна афера.

— Това май съм го чувала и преди. А, сетих се. Това ти го казвам аз винаги, преди да се сгодя.

Чарити се засмя.

— Знаеш ли — каза тя, прегръщайки майка си през кръста, — докато растях, толкова ми се е искало да имам нормално семейство.

— А на мен толкова много ми се е искало да ти осигуря нормално семейство — въздъхна Аманда. — Не се опитвам да избягам от отговорност, но мисля, че най-вече заради това се омъжвах отново и отново. Вместо просто да живея с някой без брак, както явно правят днешните млади. Ти не си единствената, която искаше нормално семейство. Каквото и да означава нормално — продължи тя. — Мислиш ли, че изобщо е възможно?

Чарити се замисли за хората, които познава. От историите, които София й беше разказвала, макар че бракът й наистина е бил изпълнен с повече приключенски дух от този на много други хора, тъй като тя и съпругът й — ботаник пътували по целия свят, търсейки билки и различни растения, бракът им останал стабилен като скала до самия край.

Фред и Етел очевидно все още бяха влюбени един в друг, както и Адел и Бернар Дюшет. А страстта между родителите на Сакс Дюшет се виждаше съвсем ясно на сватбата на Коул.

— Мисля, че е възможно — реши тя. Поне така се надяваше. — Сигурно не е лесно. Предполагам, че трябват доста усилия. — Няма как загубата на дъщеря й, заедно с рака на съпруга й, да не е повлияла на брака на София. Освен това деменцията на Адел, причинена от злополуката, за която беше чула в местния фризьорски салон, едва ли е била лесно преживяване за нея и Бернар. — Но да, вярвам, че е възможно.

— И затова все още копнееш за идилично семейство като по филмите, така ли?

— Може би копнея е доста силна дума, тъй като аз съм щастлива в сегашния си живот. Но инак — да. — Чарити не можеше да го отрече. — Знам, че звучи много старомодно. И никак не е феминистко. — Тя въздъхна. — Но е точно така. Един ден. Като му дойде времето.

— Е, тогава — майка й склони глава на рамото на Чарити, — и аз искам да го постигнеш.