Джоан Рос
Едно лято (22)

22

Чарити не говореше много, докато пресякоха моста над пристанището, запътени към плажа. На Гейб това не му пречеше! След толкова месеци, прекарани в самота, отдавна беше свикнал с тишината. Виждаше, че още й е мъчно за кучето, което беше принудената приспи този следобед. Лицето й беше пребледняло, а очите, в които сякаш лъщяха неизплакани сълзи, изглеждаха напрегнати тъжни. Онази весела енергичност, която беше привлякла вниманието му при първата им среща, сякаш се бе изпарила. Като мараня, отнесена от вечерния бриз.

— Беше от породата голдън ретривър — каза тя накрая, нарушавайки тишината.

— Страхотни кучета са.

Тя кимна, но не го погледна. Продължи да гледа през прозореца на колата. Разглеждаше някаква чайка, кацнала на дървен стълб. Беше се преоблякла в изтрити стари джинси и една лека памучна блуза с щампа в морски цветове, която имаше доста хипарски вид.

— На собственичката й се събра много напоследък, но пък я познавам, златна жена е, и твърда. И въпреки това беше ужасно трудно.

— И за двете ви, разбирам.

— Както ти казах и на сватбата на Коул и Кели, не обичам неуспехите.

— Покажи ми поне един човек, който ги обича.

— Така е. Кучката, Розмари се казваше, имаше рак. — Тя тръсна глава. — Можех да започна химиотерапия и облъчване, обаче…

— Само щеше да удължиш боледуването — предположи той.

— Точно. За радост този път изборът не беше мой. Розмари беше на дванайсет години, което си е преклонна възраст за голдън. Особено като се има предвид, че заболеваемостта от рак при тази порода е много висока. Но като помислиш, всички ние — и кучета, и хора, в крайна сметка 100% умираме.

Това той го знаеше много добре, а и сам беше видял доста смърт. Изведнъж името на кучето го подсети за нещо.

— Да не би да говориш за кучката на София де Лука?

— Да. — Тя погледна към него, явно изненадана. — Познаваш София?

— Спрях да направя няколко снимки на фермерски пазар в центъра още сутринта, когато пристигнах тук. София беше там с билките си и ме покани да разгледам фермата й.

— Тя обича да убеждава хората да се хранят здравословно.

— О, почерпи ме с най-добрата сьомга, печена на кедрово дърво, която някога съм вкусвал, и пресни зеленчуци. Направо щях да й предложа брак още там, на място.

Гейб с изненада установи колко много му харесва, че успява да накара Чарити да се усмихва.

— Много мило.

— Нали ти казах…

— Да, знам. — Тя махна с ръка, за да спре следващите му думи. — Пехотинците не са мили. Нито приятни. Но може би Шелтър Бей е почнал да ти се отразява. Аз например със сигурност се промених, откакто се преместих тук.

— Сега ще почнеш да ми разправяш, че сигурно има нещо в чешмяната вода.

— Знаеш ли, няма да си първият, който да излиза с това обяснение.

Негов ред беше да свие рамене.

— Както и да е. Не можах да прекарам много време с Розмари, но ми се стори страхотно куче.

— Едно от най-добрите, които съм виждала. Мен още ме е нямало в града тогава, но кучката много е помогнала, когато мъжът на София се разболял от рак. Сякаш усещала мъката на стопанката си. Дни наред буквално не се отделяла и на крачка от нея. Даже и на самото погребение във фермата.

— Не се съмнявам, че вече си измислила с какво да я заместиш.

— Не да я заместя. Кучето не е като микровълнова или телевизор. Не може просто да заместиш едното с друго. Макар че наистина имам една кучка със сребърни лапи, булдог, която се появи в приюта преди два дни. Онази, заради която си тръгнах от сватбата. Окучи се току-що.

— „Със сребърни лапи“ стара ли значи?

— Точно. Използваме този термин за по-стари изоставени кучета, на които е трудно да се намери дом.

Наистина си разбираше от работата. Не просто да пробутва изоставени любимци на първото място, където успее, но мислеше и за това дали хората и животните си подхождаха. Не че пухкавата топка, която се опитваше да му натресе, беше особено подходяща за него, но все пак никой не е идеален.

— Да, има смисъл — каза той. — Понеже и самата тя не е в първа младост, София няма да се притеснява, че кучето ще остане без стопанин, когато й дойде времето.

— Е, не бих го казала точно по този начин. Но това си мислех и аз… имаш ли нещо против да отворя прозореца?

— Отваряй го, няма проблем. И аз самият бих го отворил, обаче повечето жени, които съм срещал — не говоря за жени в униформа все се притесняват да не им се развали прическата. Особено когато излизат на среща.

— Аз не съм повечето жени.

Той й хвърли кос поглед.

— Повярвай ми, това успях и сам да го разбера.

— А дали това днес е среща…

— Разбира се, че не е само вечеря. И двамата го знаем. — Та нали и той се беше опитал да убеди себе си, че я е поканил да излязат само за да не му се налага отново да яде замразена готова храна, претоплена набързо в микровълновата печка в караваната?

— Майка ми вече успя да ми проглуши ушите със същото — сухо отвърна тя. — Какво ще кажеш просто да не обръщаме внимание на това, че става дума за първа среща, и да се преструваме, че е втората?

— Няма проблем. — Макар отначало да нямаше намерение да остава, след като мине сватбата, на Гейб изведнъж му хареса идеята, че може да има и друга среща. — Защо?

— Защото имам ужасния навик да стигам твърде далеч на първи срещи. Бих искала да избегна риска тази вечер. — По същия начин, по който той успяваше да я накара да се усмихне, тя често успяваше да го разсмее. На Гейб това много му харесваше у нея. Особено след като беше сигурен, че казаното е абсолютна лъжа, изречена, за да разведри настроението. Самият факт, че компанията й толкова много му харесваше, го изнервяше допълнително.

— Става — съгласи се той. Отново си напомни, че към този тип жени се изисква друго отношение. Това не са жени, на които се наслаждаваш на момента, а после продължаваш към следващата. — Макар че сигурно няма да ми е приятно, когато бъда принуден да спя отново сам в караваната.

— Няма да си сам. Ще си имаш кучето.

— Не ми напомняй.

Той сви по един тесен песъчлив път, после спря, когато стигнаха до началото на плажната ивица, която се простираше и в двете посоки като позлатена от слънцето панделка блестящ пясък. Наоколо нямаше жива душа. Това не би било необичайно през по-голямата част от годината, но в момента беше разгарът на туристическия сезон и в Шелтър Бей беше пълно с летуващи.

— Как намери това място?

— Коул и Сакс ме доведоха тук вечерта преди сватбата. Направихме си ергенско парти за трима.

— Доста малко народ за ергенско парти.

— Вече не сме хлапета. Подозирам, че сме направили достатъчно луди и щурави неща да ни държат влага за цял живот.

— И след като сте се били във война, вече сте готови да се укротите?

— Има го и това — съгласи се Гейб.

Не искаше да говори за война. Не искаше даже да мисли за нея. Беше си изпълнил дълга, беше прослужил годините, беше продължил нататък. Виж, в това наистина го биваше — да продължава нататък. Може би заради това му беше харесала и самата идея да служи в армията.

— Семейство Дюшет често идвало тук, когато Коул и Сакс били малки.

Реши да не споделя, каквото му бяха казали братята — че често са водели тук и гаджетата си. Вместо това посочи към една посивяла от времето дървена маса.

— Дядо им направил тази маса, когато били деца.

— И още си стои тук. Ето, виждаш ли, това е едно от нещата, които много ми харесват в този град. Усещането за семейна история. Много обичам Бернар Дюшет не само защото е такъв мил човек, а и защото очевидно обожава съпругата си.

— И бащата на Коул се държи по същия начин към майка му. — Гледайки ги как танцуват блус на сватбата му беше показало, че искрата между двамата определено е жива.

— Знам. Страхотни са. — Тя се облегна назад в кожената тапицерия на седалката, затвори очи и вдиша дълбоко мириса на сол и водорасли, който бризът носеше. — Това място също е чудесно.

— След като майка ти ми се обади по-рано, се сетих за него и реших, че ще е подходящо.

— Идеално е. — Усмивката на устните й най-сетне накара очите й отново да заблестят и Гейб осъзна колко много му беше липсвал този блясък. — Благодаря ти.

Изведнъж го обхвана почти болезнено желание да докосне с устни тази хубава усмихната уста и това да бъде само началото. Побърза да се дръпне отново зад невидимата каменна стена, която цял живот беше градил.

— За нищо. Джейк, от „Рачешката барака“ прати също чинии и разни неща. Обещах да ги върна после.

Страхливец. Докато излизаше от джипа, Гейб се опитваше да убеди сам себе си, че не е бил отбой. Както беше казал генерал Смит за отстъплението на Първа дивизия на морските пехотинци от язовира Чосин по време на Корейската война — просто „настъплението продължава, но в различна посока“.