Джоан Рос
Едно лято (18)

18

Бабата на Джони му беше казала, че неговата майка Кристал винаги е била твърде емоционална и голяма мечтателка. Но в никакъв случай не била толкова побъркана, преди да роди първото си момиченце — три години преди Джони, което починало от СВДС — баба му обясни, че това означавало синдром на внезапната детска смърт.

Според нейния разказ, след като открила бебето мъртво в мъничките му розови пеленки, майка му потънала в истинско отчаяние, плакала и отказвала да стане от леглото. Била толкова нещастна, че съпругът й, който не можел да понесе повече тъга, избягал от нея с най-добрата й приятелка.

Но даже и това не успяло да я накара да стане от леглото.

Както по-късно майка му сама разказала на баба му, след като изплакала литри сълзи във възглавницата й, тя чула нечий дълбок глас да й говори, също като тътен на гръмотевица в тъмнината. Този глас, който според майка му бил на самия Господ, й обяснил, че я използват като пионка в апокалиптична битка между доброто и злото. И макар че ще бъде благословена да има още деца, ще трябва да се бори с демоните, за да ги защитава. Тя точно това и беше правила с тях като малки — дори го заключваше сам в килера, когато се налагаше да излезе от дома.

По-късно заедно с него заключваше и малката му сестричка Ейнджъл.

Понякога минаваха седмици, даже и месеци, през които животът изглеждаше съвсем нормален, но накрая тя винаги спираше да си взема лекарствата и други гласове — този път на разни светци и архангели — започваха да я предупреждават, че децата й са преследвани от лоши хора, които само чакат тя за миг да спре да бди, за да й ги вземат. В такива периоди тя не спеше дни наред, държеше него и Ейнджъл заключени, забравяше да се къпе и да се храни, оставяше гладни и сина, и дъщеря си. Тогава Джони започна да се учи да готви.

За съжаление, дори наистина да е опитвала да пази децата си от демони, Кристал съвсем не внимаваше толкова по отношение на мъжете в живота си. Джони не вярваше, че може да бъде обсебен от демони, но още на девет години разбра какво е среща отблизо със злото. След като бяха обиколили почти цялата страна, включително Финикс, Лас Вегас, една изключително студена зима, през която измръзнаха в Минесота, после обратно в Западна Вирджиния, а накрая и Тексас, накрая най-сетне се установиха в Салем, Орегон, достатъчно дълго, за да може да изкара цялата учебна година в едно училище. Тъкмо тогава майка му доведе у дома чичо Бък.

Бък беше неприятен мъж с червендалесто лице, голямо шкембе, дебели космати ръце и едри лапи. Лапи, които можеха да те накарат да видиш звездички с някой шамар или да въртят колана така, че по дупето на Джони оставаха червени следи с дни наред.

Който жали пръчката, не жали детето — това беше неговото извинение, макар че Джони съвсем скоро разбра, че Бък е просто побойник със зъл характер, който ставаше още по-зъл, когато се налееше с уиски.

Когато Бък започна да пребива и Кристал, Джони се беше опитал да го спре, от което се сдоби със счупена ръка. На път към спешното отделение майка му нареди да каже, че е паднал от колелото, защото ако лекарят разбере какво наистина се е случило, ще трябва да го съобщят на полицията, а оттам ще дойдат и ще арестуват Бък.

— Би било хубаво да го арестуват! — отвърна й Джони.

— Хората понякога са много опасни — отговори неопределено тя, макар че това Джони вече и сам го беше разбрал. — Понякога обаче е по-добре да избереш по-малкото зло. Нали знаеш колко трудно се задържам на една работа. Без парите от Бък ще се окажем пак на улицата. Или ще трябва отново да живеем в колата.

Макар че ръката го болеше адски много и изобщо не искаше да види повече големите ръце на Бък да докосват майка му, Джони най-много от всичко мразеше да живеят в колата. Смачканите му дрехи винаги миришеха на стари хамбургери и мазнина от пържените картофки, с които бяха принудени да живеят. Като се добавят и цветът на косата му и луничките, както и дребният ръст, по-добре беше изобщо да не ходи на училище.

Затова той излъга докторите и медицинските сестри. Не му повярваха, но все пак повтори версията, както искаше майка му, опитвайки се да я защити по единствения начин, който му беше известен.

Няколко седмици по-късно Бък се прибра у дома от бара пиян и по-озлобен от обичайно. Това беше най-ужасната нощ в живота на Джони. Дълга, страшна нощ, която завърши с това, че снайперист от специалните сили застреля Бък.

Но преди това Бък беше успял да прободе Кристъл със сгъваемия си нож. И макар че майка му оцеля от това нападение, тя беше насилствено отведена в щатската психиатрична болница.

Гледайки назад към всичко това сега, с мъдростта на своите петнайсет години, Джони разбираше, че неговата баба — самата тя все още млада жена — не беше чак толкова доволна от мисълта да й тръснат две деца, за които да се грижи. Особено едно червенокосо момче, което през половината време беше гневно на целия свят, а през останалата половина се биеше, с когото свари.

Той тъкмо си седеше в час и се опитваше да схване задачата, когато една от майките, която работеше като доброволка в училищната канцелария, влезе в клас и занесе някаква бележка на учителката.

Размениха няколко думи. А след това, когато погледът на учителката падна върху него, а погледите и на двете жени станаха едновременно сериозни и тъжни, той разбра, че новините не са добри.

Излезе от класната стая, а зад него всички се разбъбриха. Децата се хилеха презрително. И това беше виждал преди.

Стори му се, че коридорът е дълъг цял километър, докато вървеше по него след хубавата руса жена, която миришеше на цветя. Още щом стигнаха кабинета на директора, той веднага позна другата жена, седнала там. Същата, която дойде у тях след инцидента с Бък и посред нощ заведе него и Ейнджъл в къщата на баба му.

— Страхувам се, че баба ти ви връща на социалните служби. — Тонът на жената, макар да не беше груб, беше странно делови, все едно всеки ден казва на различни деца точно същите думи. Вероятно точно това й беше работата, помисли си Джони. — Казва, че си проблемно дете. Че не може да се справи с теб.

Той погледна към директорката г-жа Фъргюсън, която пишеше нещо, сигурно нещо адски важно, защото така и не вдигна очи да го погледне.

— Госпожа Фъргюсън казва, че се биеш с другите момчета.

Той заби обвинителен поглед към директорката, която продължи да пише.

— Това го видях и в досието ти — продължи социалната работничка, явно за да защити директорката, която не смееше да каже и дума.

— Децата се заяждат с мен. А аз не им позволявам.

— Ти — започна жената и отвори кафявата папка, която държеше в ръце — си насинил окото на Тейлър Янг. И си му счупил носа.

Когато почти изпита удоволствие от хрущящата кост под юмрука си, Джони за първи път разбра поне донякъде какво е изпитвал Бък. Но голямата разлика беше, че Бък започваше първи и беше побойник.

А той се изправяше срещу побойниците.

— Той нарече майка ми изкукуригала ненормална курва.

Бузите на директорката Фъргюсън се зачервиха при тези думи.

Джони знаеше, че тя не позволява в нейното училище да се говорят мръсни думи. Много важно. Ако наистина толкова се вълнуваше, щеше да извика в кабинета си всички деца, които всеки божи ден хвърляха такива думи към него, като камъни. И щеше да напише тези думи в техните досиета.

Изведнъж се сети нещо.

— И Ейнджъл ли е върнала?

Социалната работничка кимна:

— Да.

Още тогава Джони не можа да разбере причината за това. Днес, шест години по-късно, все още не я разбираше. Добре, той самият може би наистина беше „проблемно дете“. Но сестра му беше истински ангел. Или поне толкова близо до ангел, колкото човек може да види на този свят. Но това нямаше значение, защото баба им беше зарязала и нея.

Той беше виновен за всичко. Ако се беше държал по-добре. Ако не се беше бил, ако си беше подреждал стаята, ако не се беше заяждал с баба си, когато тя се оплакваше, че са й тръснали двамата хлапаци, Ейнджъл все още щеше да има дом.

На излизане от кабинета директорката най-сетне проговори.

— Джони? — Той я погледна през рамо. — Съжалявам.

Джони не беше научил от Бък само как да използва юмруците си.

Показа й среден пръст. И повече не я погледна.

Двамата с Ейнджъл прекараха следващите шест години от един приемен дом в друг. Той си знаеше, че лошото му поведение е пречка да си намери осиновител. Не че искаше да го осиновяват. Майка им щеше да излезе от болницата рано или късно и той знаеше, че ако не я чака, може да се случи нещо ужасно.

Но не разбираше защо никой не иска да осинови сестра му. Особено след като двамата бяха разделени през цялото време. Защо неговото поведение трябваше да се отразява и на Ейнджъл?

Този въпрос си остана загадка допреди около една година, когато онази кучка, която го отглеждаше като приемен родител — по-зла и от лошата вещица в „Магьосникът от Оз“, — му беше казала, че никой никога няма да осинови нито него, нито Ейнджъл, защото не можело да се вярва на генетичната им история.

— Никой не знае кои са бащите ви — така беше казала. — А и както пише в твоето досие и в полицейските документи, майка ти има психически проблеми.

Това последното, за съжаление, беше вярно. Но не му пречеше да се чувства виновен. Може би ако беше обичал майка си малко повече, ако повече се беше грижил за сестричката си, за да не се притеснява майка му, може би още щяха да са семейство…

Не всички приемни родители бяха като Злата вещица от Запада. Някои бяха мили хора, а един-двама даже се отнасяха към него така, както биха се отнасяли към собственото си дете, даже го караха да им казва „мамо“.

Но той не можеше да си го извърти езика, защото те не му бяха наистина майки. Той си имаше майка, макар да не знаеше къде е. Тя винаги беше казвала на Джони, че каквото и да се случи, който и да го отнеме от нея и да ги държи разделени, винаги ще му бъде майка. Единствената му майка.

Отказваше да я забрави, както мнозина възрастни го съветваха, беше й простил за поведението й в миналото, което сега разбираше, че не е зависило от нея, тъй като повредената й психика просто е прекрачвала границите. Той търпеливо я чакаше да се върне. Дълбоко в себе си знаеше, че това сигурно никога няма да стане. Но не му пречеше да се надява. И да чака.

И през цялото време лицето на майка му и нейният парфюм с аромат на жасмин го следваха като сянка — от един приемен дом в друг. Като призрак.