Джоан Рос
Едно лято (68)

68

— Мислех, че морските пехотинци би трябвало да са смели, мамка му!

Гейб погледна надолу към намръщения тийнейджър, яхнал черно колело със скорости, което той му беше купил преди два дни.

— Вече не си някакво хлапе от дом за сираци — внимателно каза Гейб, докато закачваше джипа към караваната. — Ще трябва да говориш прилично. Чарити да се гордее с теб.

— Майната ти! — Ако хлапето изпълнеше смъртоносната закана, която гореше в очите му, Гейб вече щеше да е два метра под земята. — Ти я накара да плаче!

— Съжалявам за това.

Съжаляваше и още как. Дълбоко. Ужасно.

— Не ми казвай на мен, пич! Кажи на нея.

— Така е по-добре.

И двамата старателно не обръщаха внимание на Шадоу, който в минутата, в която Джони се появи с колелото, се беше тръшнал по гръб и се гърчеше в любимата си поза, приканвайки ги да го чешат по коремчето.

— Заради мен е, нали?

— Какво? — Стреснат от този неочакван въпрос, Гейб вдигна очи от теглича. — Това пък откъде ти хрумна?

— Чух те да й казваш, че я обичаш.

— Това означава, че си подслушвал.

— Голям праз. Вярно ли е? Или просто го каза, за да я вкараш в леглото?

— Божичко.

Гейб се изправи и се зачуди, не за първи път, откакто бе пристигнал в Шелтър Бей, какво толкова е съгрешил, та господ му праща такива изпитания.

— Първо на първо, покажи на дамата уважението, което заслужава, като не говориш за нея с такива груби думи.

— Аз уважавам нея. За теб не съм толкова сигурен.

— Не си единствен. И не, по дяволите, моето заминаване няма нищо общо с теб. Или със сестра ти. И двамата сте страхотни деца, тя е голяма късметлийка, мамка му, че има такъв брат като тебе, и ще имате страхотно семейство.

— Току-що каза мамка му. Освен това ни трябва баща.

— Може да е така. Но аз не ставам за баща.

— Ти го казваш — думите прозвучаха с остър сарказъм.

— Да. Аз го казвам.

Момчето трепна — само за малко — но, доказвайки се като истински боец, както Гейб отдавна беше забелязал, не беше готов да отстъпи.

— Правиш голяма грешка.

— Няма да е първата.

— Добре.

Той бръкна в раницата си и извади от нея един кафяв плик.

Все още не вярвайки, че разговорът е приключил, Гейб взе плика.

— Изчакай да излезеш от града и тогава го отвори — каза Джони.

След това се наведе, за да почеше коремчето на кучето и се изстреля с колелото, въртейки бясно педалите към моста, водещ обратно към града, отнасяйки със себе си още парченце от сърцето на Гейб.

— Добре — обърна се той към кучето. — Давай да потегляме.