Джоан Рос
Едно лято (33)

33

Направо не можеше да повярва. Докато се изкачваше по стълбите към верандата на Чарити, Гейб се почувства като някакъв пъпчив юноша, дошъл да вземе своята дама за първия училищен бал. При това не кое да е момиче, а най-хубавото.

Опитвайки се да овладее обхваналата го тревога, той потърка брадата си, която бе обръснал за втори път днес. После си пое дълбоко дъх, уж за да успокои — не че помогна особено — и натисна звънеца.

Вратата, на която имаше красив стъклопис от оловно стъкло, се отвори веднага, което го накара да помисли дали и тя не е била толкова нетърпелива да го чака… Но после, когато успя да я огледа, този въпрос — а заедно с него и всяка възможност за логична мисъл — изчезна от съзнанието му, тъй като всичката кръв от главата му се оттегли в съвсем друга част на тялото.

— Здрасти.

Беше останала почти без дъх. Сякаш беше тичала по стълбите.

— И ти здрасти.

Той се зачуди дали тя има и представа колко е красива, с тъмната коса, вдигната на небрежен висок кок. Стори му се, че вижда и малко грим, което не беше характерно за нея, но тя го беше сложила толкова пестеливо, че не беше сигурен дали приятната руменина на скулите й се дължи на козметика или на обикновено вълнение.

Вместо обичайните джинси беше облечена в лятна рокля без презрамки, която разкриваше заоблените й форми и невероятно хубавите крака така, че почти му се зави свят. Черният памучен плат с десен на тропически цветя плътно обгръщаше тялото й и го накара да се зачудя какво ли носи под него.

— Благодаря.

— За какво?

— Че си облякла тази рокля.

Тя прокара ръка около талията.

— Можеш да благодариш на майка ми. — Чарити бръкна в шкафа до вратата и извади оттам тъничка лятна жилетка. — Роклята е всъщност нейна.

— Ще й благодаря непременно.

Тя приличаше на тропическо цвете, което са присадили случайно по мъгливите брегове на Орегон. Гейб посегна към обицата с форма на раковина, увиснала почти до ухаещото й рамо, което внезапно му се прииска да целуне още тук и сега.

— Когато те върна у дома утре сутрин.

Тя сбърчи чело.

— Исках да ти кажа за това…

След като строго си напомни, че тя има право да промени решението си, Гейб каза:

— Извинявай, май избързах.

— Не, не е това. Просто моята секретарка ми напомни, че имам насрочена операция за утре. Става дума за обикновена кастрация и ветеринарката, която ме замества, предложи да я направи, но собственичката е имала горчив опит с ветеринари, докато живеела в Корвалис, и ми отне известно време, за да спечеля доверието й, и…

— И се чувстваш отговорна.

— Да. Така е.

— В колко часа?

— Девет. Но ще трябва да се върна в клиниката най-късно до осем и половина.

— Няма проблем. — Не беше толкова лошо, колкото очакваше.

— Благодаря.

— Ти си добър лекар. Работата ти е важна за теб. И макар да трябва да призная, че от време на време напълно забравям останалото, понеже си толкова секси, всъщност се възхищавам колко много държиш на нея.

— Ами в такъв случай… — Тя въздъхна с истинско облекчение, което го накара да се зачуди дали бившият й годеник не е имал проблеми с това, че тя невинаги е била на разположение. — Все пак ти благодаря за разбирането.

Колкото и да искаше да повярва, че всичко е много простичко — вечеря в ресторант, страхотен секс, без последствия, без обвързване, без обещания — Гейб все още не беше сигурен дали и двамата мислят по един и същи начин.

— Остава ми още да снимам и във Вашингтон — каза той, докато вървяха към джипа. — След това искам да завърша в Аляска, преди снегът да накара всички местни да се приберат на топло.

— Това е добра идея. Макар че сигурно зимният пейзаж е грандиозен, твоето куче — на което наистина ми се иска да му дадеш име, защото не искам да говоря за него по такъв безличен начин — има такава козина, която лошо се сплъстява при сняг.

Все още не вярвайки на късмета си, той попита:

— Това ли е?

— Каза ми какви са плановете ти за пътуване. Освен това много ясно ми даде да разбера, че не се интересуваш от дългосрочна връзка. Така че ще оставим нещата простички.

— Простички.

— Простички — повтори тя с търпението, с което човек говори на дете от детската градина. — Повярвай ми, свикнала съм хората в живота ми да продължават всеки по своя път…

— Има още едно нещо — продължи тя, докато той отвори вратата и, сложил длан на лакътя й, тъй като тя носеше чифт високи сандали с тънки каишки, леко я повдигна към високата кожена седалка.

Ха! Знаеше си той, че няма да е толкова лесно.

— И какво е то? — Опита се да не зяпа като гимназист, когато роклята се вдигна още по-нагоре по дългите гладки бедра, докато тя си слагаше колана.

— За мен е важно да знаеш, че не правя секс с всеки готин мъжага, който се случи да мине през града.

— Предполагам, че трябва да съм поласкан.

— Абсолютно. И аз съм напълно съгласна с програмата. Само дето не си падам много по съжаленията. Така че, когато си тръгнеш оттук — и нека да повторя, напълно разбирам, че точно това планираш, — искам да няма съжаление нито от моя страна, нито от твоя.

Той тъкмо щеше да я увери, че това няма да е проблем, когато някъде в главата му зазвъня предупредителна аларма. Той не му обърна внимание.

— Съгласен.

— Е, в такъв случай — тя му се усмихна лъчезарно и кръстоса крака, — да тръгваме към „Морска мъгла“, за да не си загубим резервацията. Тази вечер сервират специалитети на пара. Винаги се събират много хора.

Мислейки, че все пак трябва да има някаква уловка — нали винаги има? — Гейб затвори вратата, заобиколи, седна в собствената си седалка и изведнъж му се прииска да се върнат старите дни, още преди той да се роди и определено, преди да въведат закона на предпазните колани, когато предната седалка на колата е била като цяла пейка и момичетата са можели да се сгушат до този, който кара. Понеже в момента, докато вдъхваше ароматите на Хавай, които излъчваше тялото й, конзолата между двамата му се струваше широка колкото Големия каньон.

— Откъде си ти, всъщност? — осъзна, че е задал въпроса на глас, едва когато тя се засмя.

— Това е дълга история. Не знам дали една вечер ще ми стигне да ти разкажа.

— Лагерът едва започна. Той плъзна длан по лявото й бедро. — Ще има и други вечери.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Разчитам на това.