Джоан Рос
Едно лято (48)

48

„Фримонт Стрийт“ в Лас Вегас в продължение на много години беше събраната в пощенска картичка представа за образа на града на повечето хора. Тя, освен това се появяваше в много филми, включително в една сцена с преследване във филма за Джеймс Бонд „Диамантите са вечни“. Едно време известна като „Блестящата улица“ заради всички неонови светлини, които примамват туристите в казината, сега улицата преживяваше трудни времена поради конкуренцията от по-ярката, по-голяма, по-бляскава „Стрип“.

Точно когато вече изглеждаше, че гигантският неонов каубой, извисяващ се над улицата, може би вече маха за сбогом, „Фримонт Стрийт“ бе превърната в пешеходна зона, покрита с най-големия в света навес, представляващ течнокристален дисплей, който хвърляше светлини над главите на туристите. За съжаление, благодарение на климатиците, които поддържаха цялата улица постоянно топла, тя се превърна в популярно място на проститутките.

Улиците в Лас Вегас не остаряваха по красив начин. Само на една пресечка от „Бляскавата улица“ започваше доста опасен квартал. Джак Крейг не беше идвал преди в този район. Нито пък възнамеряваше да се върне тук. Ако зависеше от него.

На хоризонта тъмнееше идващата мусонна буря. Джак усещаше електричеството във въздуха. Усещаше даже вкуса му, заедно с металното жило на страха по езика си. Тъмните облаци, които се събираха над западната пустиня, съвсем подхождаха на напрежението, стегнало стомаха му.

Детективската агенция се намираше на втория етаж на една тясна сграда, притисната между долнопробен магазин за сувенири и офис, където уреждаха гаранциите за арестувани. Ожулените стени, които плачеха за една боя, бяха покрити с черни метални кантонерки, върху които бяха струпани раздърпани кафяви папки и вестници.

Портативен телевизор, прикрепен към едната стена с метална скоба, предаваше някакъв мач на „Чикаго Къбс“.

Джак не искаше да е тук днес. Но ако искаше да прави секс поне още веднъж в този живот, той нямаше друг избор.

— Господин О’Кийф? — обърна се той към мъжа, седнал зад бюрото над бяла хартиена кутия с китайска храна. Което обясняваше пикантния аромат на скариди „кунг пао“, който се носеше от офиса. Или може би се разнасяше нагоре през вентилационните отвори от ресторанта на нивото на улицата.

Мъжът вдигна поглед.

— Аз съм. А вие сигурно сте Джак Крейг.

Джак вътрешно потрепери. С трите му автокъщи и рекламите, които се въртяха денонощно по всички местни телевизионни и радиостанции, както неговото име, така и лицето му бяха познати.

Той застана на вратата, чудейки се — не за първи път — за какво, по дяволите, се е засилил да търси Кристал Харпър. Тази жена не можеше да донесе друго, освен неприятности. Тя беше личното му проклятие в продължение на шест бурни седмици. Едно проклятие, от което бе успял да избяга, беше го оставил изцяло зад гърба си.

Докато не му дойде ненормалната идея да сподели миналото си с новата си съпруга.

— Аз съм. Но бих искал това да остане в тайна. — Точно заради това не беше поискал от адвоката си името на уважаван детектив.

— Няма проблем, това често се случва. — Мъжът говореше на диалект, характерен за Средния запад, което, заедно с рамкираната въздушна снимка на Ригли Фийлд на стената му, показваше, че той, както и почти всички останали в града, е дошъл отнякъде другаде. Мнозина търсят възможност за ново начало и анонимността, която така липсваше на Джак днес.

— И така, какво ви води насам? — попита О’Кийф, явно без особено да се впечатлява от факта, че Джак беше известна фигура по тези места. — Като използвам моите невероятни детективски възможности, готов съм да позная, че не сте дошъл да ми продадете кола.

Джак погледна към единствения дървен стол отстрани на бюрото.

— Нещо против да седна?

— О, разбира се. — Детективът размаха пръчиците за хранене към стола. — Просто сложете тези документи някъде.

Това би могло да се окаже — наред с издирването на тази ненормална жена — може би най-лошото решение, което Джак някога беше вземал.

— Малко е сложно — започна той, като внимателно премести разбърканата купчина книжа от седалката на стола и ги сложи върху и без това затрупания нисък метален шкаф.

— Повечето ми случаи са такива. Ако бяха лесни, хората нямаше да имат нужда от мен. — О’Кийф взе още една хапка и изгледа Джак продължително, докато дъвчеше. — Искате ли нещо за обяд? — попита той с пълна уста. — Ресторантът на долния етаж доставя по офисите.

— Не, благодаря. — Стомахът на Джак вече беше достатъчно разбунен от нерви. — Става дума за една жена.

— Моите случаи обикновено включват по една жена. — Детективът отново погледна към телевизора. Поклати глава и въздъхна. — Отново скапан мач.

Той изключи телевизора, сложи настрана картонената опаковка с храната и насочи цялото си внимание към Джак. Макар офисът да не вдъхваше доверие, Джак забеляза проблясък на интелигентност в тъмните очи на детектива.

— Защо не започнем отначало? — предложи Даниел О’Кийф, собственик и очевидно единствен служител на детективска агенция „О’Кийф и съдружници“. — След това ще видим какво можем да направим, за да решите проблема си.

Джак си пое дълбоко дъх и си спомни всичките сълзи, заплахи и обвинения, които получи тази сутрин вместо закуска. След това започна своята дълга, болезнена история от самото начало.