Джоан Рос
Едно лято (2)

2

Ветеринарна клиника „Харбървю“ се намираше — както сочеше и самото име, на улица „Харбървю“, която живописно се виеше край залива. Помещаваше се в красива стара викторианска къща с кулички и дърворезба, с широка веранда, която обграждаше цялата къща. Зданието още излъчваше разкоша и оптимизма на една отдавнашна епоха. Оттук не само се откриваше една от най-красивите гледки към пристанището на Шелтър Бей, но и сградата имаше доста живописна история, тъй като едно време тук се помещавал градският бордей.

След като бил изоставен десетилетия наред и започнал да се руши, в следващото си прераждане бордеят станал хотел — с фоайе и ресторант на първия етаж и стаи за гости на втория. Особеното минало на сградата й създало интересна слава, заради което стаите се пълнели с туристи, младоженци и други любители на романтиката.

И все пак бавното темпо на крайбрежния живот не беше за всеки, така че хотелът сменил собственика си няколко пъти. За радост на Чарити Тиернан последните собственици твърде много бързаха да се върнат към по-оживения Сиатъл и обявиха сградата за продажба точно когато тя бе започнала да търси място, където да отвори клиника.

Самата тя си казваше — не съвсем искрено — че решението й да се премести на запад няма нищо общо с това, че беше отменила пищната церемония, която вестник „Чикаго Сън-Таймс“ бе обявил за „Сватба на годината“, десет минути, преди да каже „да“ на избраника си.

Не беше никак изненадващо, че раздялата й с Итън Дъглас — бъдещият й съпруг и „най-желаният ерген“ според списание „Форбс“ — се превърна в най-важната клюка в града.

Докато опаковаше сватбените подаръци, за да ги върне на гостите, тя се бе спряла за миг и се загледа в едно украшение от морско стъкло, на което беше изобразено пристанището на Шелтър Бей. Украшението беше подарък от Лукас Чафий, неин доведен брат от един от безбройните бракове на майка й. Напомни й за една прекрасна ваканция, която беше прекарала с майка си и тогавашния й съпруг — архитект от Портланд — на орегонското крайбрежие.

Докато държеше цветното украшение в ръката си, тя изведнъж осъзна, че през онези шест седмици за първи път в живота си наистина се беше чувствала свободна да бъде себе си. Беше тичала боса по плажа, не се притесняваше дали косата й е прилично сресана и вместо да се държи като малка дама под строгия поглед на гувернантката си, тя нагъваше сандвичи и миди, сготвени на лагерния огън, раци, уловени същия ден и приготвени на пристанището, и захарен памук от бяла хартиена торбичка, след като омагьосана беше гледала продавачката в сладкарския магазин да го приготвя направо пред нея.

В спомените на Чарити Шелтър Бей беше останал като един малък рай. И точно затова винаги беше искала да се върне. Но след това майка й — съвсем в реда на нещата — се беше развела с бащата на Лукас и така прекъсна връзката им с това малко крайбрежно градче.

Или поне така си мислеше тя тогава.

Докато седеше на пода, обградена от подаръци, увити в златиста хартия и доставени от най-скъпите магазини в Чикаго, й дойде една идея. Беше така внезапна и ярка, сякаш в главата й неочаквано беше светнала крушка.

Още щом видя къщата в интернет страницата на агенцията за недвижими имоти, тя веднага се влюби в нея. Прекара часове пред компютъра, правейки виртуална разходка из сградата, представяше си как живее и работи под този покрив (който, ако можеше да се вярва на снимките, определено се нуждаеше от основен ремонт).

Когато взе самолета, за да разгледа лично имота, решението й се затвърди още повече. Предишният собственик беше сложил звукоизолация между двата етажа, за да не пречи шумът от ресторанта на гостите на хотела. Това за нея беше още един знак, че точно тук й е писано да живее, тъй като можеше да направи клиниката на първия етаж, а на втория да живее самата тя.

Пребоядиса къщата, сменяйки тъжните сиви стени със слънчев жълт цвят с чисто бели орнаменти и дограма, от което сградата стана много приветлива. Удобни столове на предната веранда, от която се откриваше гледка към лодките на пристанището, щяха да се използват като допълнителна външна чакалня в дните, когато времето позволява.

Единайсет месеца след пристигането си в градчето тя вече беше забравила забързания ритъм на Чикаго и се беше устроила удобно, радваше се на това, че местните хора й махат за поздрав, когато ги срещне на улицата, и всеки познава всекиго. И, разбира се, си вре носа в чуждите работи, но това — припомни си тя — беше съвсем поносима цена, която човек да плати, за да живее в рая. Дори само да се разхожда по улицата я караше да се чувства като щастливото, безгрижно момиченце от едно време.

— Е, как се справя пациентката? — попита тя още от входната врата.

Вляво беше едната от две чакални, а дясната врата водеше към едновремешния салон за гости, където някога мъжете от риболовните флотилии и дърводобивните лагери са избирали своите дами за вечерта, а сега беше нейният кабинет. Нейното собствено куче — един петдесеткилограмов красавец от породата Пиренейско планинско куче, по ирония кръстен „Фъстъчко“ от предишния си собственик, започна да маха пухкавата си бяла опашка за поздрав. След това бързо се изправи, когато до носа му достигна ароматът на лакомствата, който се издигаше от кутията в ръцете на Чарити.

Пациентката беше старичка бездомна кучка от породата английски булдог. Намериха я почти умряла от глад и бременна да се бие с чайките за остатъците от храна в един от кошовете за боклук на плажа. Макар че раждането при кучетата обикновено минава леко, също както и при хората, някои бременности носят по-голям риск. Тази беше точно от тях.

— Ейми твърди, че бебетата са вече на път — каза сивокосата жена зад бюрото, повтаряйки почти дословно думите от есемеса, който помощничката й вече беше изпратила.

Шейсет и няколкогодишната рецепционистка беше дошла да потърси работа един месец преди откриването на клиниката, докато Чарити боядисваше чакалните в нежен нюанс на морскосиньо, който да успокоява пациентите и техните собственици. Наскоро разведена, жената си търсеше работа, с която да може да финансира хобито си — рисуване. Първите й картини съвсем наскоро се появиха в местната галерия.

Двете с Чарити си допаднаха от пръв поглед и кандидатката получи работата още там, на място. Джанет се оказа истинско съкровище с организирането на документация, като дори направи система за деловодство, която беше много по-ефективна от тази на счетоводителя в Чикаго едно време, който й вземаше луди пари. И сякаш това не беше достатъчно, тя се захвана да рисува по стената зад бюрото си, в чакалните и във фоайето.

— Така пишеше и в съобщението. Донесла съм разни лакомства.

Чарити постави на бюрото розовата кутия с изящен надпис „Грабни тортата“. Майсторката на торти, която й беше станала добра приятелка, й беше изпратила останалите от приема мъфини.

— Хайде, отиде ми диетата! — Приятно закръглената жена въздъхна и грабна един изкусителен шоколадов мъфин с млечен шоколад отгоре. — А така заминават и шансовете ми за страстен секс с Джордж Клуни.

— Животът е компромис, какво да се прави. — Кикотейки се, Чарити извади мъфин „Тропически остров“ с глазура от ананас и кокосов орех. После хвърли на Фъстъчко парченце дроб и тръгна към манипулационната.

— Готово ли е всичко? — попита тя своята помощничка.

— Направих кръвните изследвания, обръснах и почистих мястото на операцията, а като каза, че тръгваш, й сложих една инжекция, за да се отпусне. Още щом й сложиш маската за анестезия, веднага ще заспи. Разбира се, минута-две повече нямат особено значение. — Тя си взе втори мъфин и отхапа от него. — И така — попита с пълна с шоколад уста, докато Чарити събуваше убийствено високите обувки, които наивно беше позволила Ейми и Джанет да я убедят да купи, — как мина сватбата?

— Всички си прекарваха чудесно, когато тръгнах.

Тя свали роклята, която момичетата я бяха придумали също да купи за случая, и облече синия си работен гащеризон с щампа на кокалчета.

— Съжалявам, че те откъснах от тържеството.

— Няма проблем. — Чарити едва не се разплака от облекчение, когато мушна уморените си крака в удобните жълти гумени обувки. Не можеше да си спомни кога за последно беше носила токчета. — И без това не си падам особено по сватбите. Просто се чувствах задължена на Дюшетови, че взеха две бездомни кучета от приюта.

— Че смее ли някой да ти откаже, когато подкараш влака. Запозна ли се с готиния пехотинец?

— Там беше пълно с пехотинци. Седяха като истукани със смешните си подстрижки и високомерно отношение. И повечето бяха готини.

— Говоря за сватбения фотограф.

— И фотографът ли е пехотинец?

— Бивш де, макар че баща ми, който също е военен, веднага би те осведомил, че няма такова нещо като бивш морски пехотинец. Доколкото разбрах, Гейбриъл Сейнт Джеймс е стар боен другар на Коул. Военен фоторепортер.

— Сватбените снимки нямат нищо общо с военната фотография.

Нищо чудно, че беше в такова мрачно настроение. Освен това не би го нарекла точно „готин“. Лицето му беше като изсечено, с ярко изразени скули и малко твърде остро, за да се смята за красиво, а назъбеният бял белег, преминаващ през тъмната му вежда, му придаваше смътно заплашителен вид. Дълбоко поставените му очи, с цвят на януарски дъжд, разкриваха едновременно арогантност и хладна отдалеченост. Освен когато гледаше през обектива, очите му никога не се задържаха на едно място, непрекъснато обикаляха стаята.

Нейният бивш годеник беше красив. Красив, богат, педантичен. Но все пак тя наивно беше успяла да убеди себе си, че неговата праволинейност, която го правеше почти скучен, е по-скоро в негова полза. Разбира се, не й се подкосяваха краката от вълнение, когато го види, а и сексът с него не беше онова разтърсващо преживяване, при което имаш чувството, че Земята се измества от оста си, но толкова дълго беше наблюдавала родителите си да преследват „страстната любов“ — и то с такива трагични резултати, че накрая реши, че липсата на страст между тях двамата с Итън е хубаво нещо.

Отдавна беше осъзнала, че дългите и трайни бракове — за какъвто винаги беше мечтала — не са изградени само върху романтичното привличане, а върху споделените интереси, уважение и доверие. Ето защо сама упорито беше убеждавала себе си, че Итън е нейният тип.

Но беше сгрешила.

Това обаче съвсем не значеше, че Гейбриъл Сейнт Джеймс, с неговия вълчи поглед, който вероятно би стопил вражеския куршум, още преди да стигне до него, е нейният тип.

— Сватбените снимки са къде-къде под нивото на таланта му — каза Ейми, докато мислите на Чарити се отнесоха към онзи момент, точно след като проклетият букет падна в ръцете й, а очите им се срещнаха, когато тя усети сърцето й да се обръща от вълнение.

Определено не е твой тип.

— Аз може да съм луда индианска пацифистка — продължи нейната асистентка, — но снимките му са направо невероятни!

Чарити тъкмо си слагаше лилавите гумени ръкавици.

— Виждала си ги?

— Албумът му се продава в книжарница „Приливна вълна“. — Ейми хапна останалата част от мъфина и започна да си мие ръцете. — Има и два екземпляра на витрината. На задната корица има една страхотна снимка на морски пехотинец в пълно бойно снаряжение, от която ти се подкосяват коленете. Явно е наистина много добър. Снимките му са публикувани във вестници по целия свят, включително в „Ню Йорк Таймс“. Даже е печелил награда „Пулицър“!

— А ти откъде знаеш?

— По дяволите, Чарити. — Ейми нетърпеливо издуха от челото си боядисания в синьо-зелено бретон. — Даже и да не бях прочела биографията му на гърба на албума, Амбър от хлебарницата казала на Една, която работи в шерифството, а тя пък казала на Хана, дето работи на пазара, която съобщила на Бриана, фризьорката, а тя пък прави прическата на булката и шаферките за сватбата, и ми каза и на мен, когато ходих вчера да ми поднови кичурите. Целият град говори за този мъж, откакто е пристигнал!

— Тоест целият град клюкарства.

Чарити, която сама беше станала жертва на градските клюкари преди време, правеше всичко възможно да не дава ухо на подобни приказки.

— Така е, но ако не си забелязала, Шелтър Бей не е голям град като Чикаго. По тези места клюките са важна част от обществения живот.

— И в Чикаго клюкарстват.

— Извинявай, не исках да събуждам лоши спомени.

— Това вече стана, докато бях на сватбата. Но знаеш ли какво?

— Какво?

— Осъзнах, че вече не ме вълнува.

Това беше истина. Тя стигна до това заключение даже преди да усети неочакваното сексуално привличане към морския пехотинец.

Когато за първи път пристигна в Шелтър Бей, няколко от местните ергени я поканиха на среща, тъй като беше новото момиче в града. Понеже мъжете в градчето бяха доста повече от жените, мнозина от мераклиите биха могли да минат за търсена партия — само ако тя беше проявила интерес. Но тя не го направи, тъй като съвсем скоро беше преживяла тежко разочарование от човек, на когото се беше доверила.

Година и половина по-късно продължаваха да я канят на срещи. В началото тя беше толкова заета да ремонтира къщата и да даде добро начало на ветеринарната практика, че почти нямаше време да спи и яде, да не говорим за излизане на срещи и други социални занимания.

Но от драмата, в която се бе превърнал сватбеният й ден, бяха се изтърколили почти две години. Чарити пресметна, че вече 610 нощи си е лягала сама. И се е събуждала сама — освен ако не се брои Фъстъчко, който спеше на пода до леглото й — вече 611 сутрини.

Не че беше броила всеки ден. Но все пак май беше време да сложи край на мораториума върху мъжката компания.

Когато мислите й бързо се върнаха отново към Гейбриъл Сейнт Джеймс, тя вътрешно се разбунтува.

С някого, който да не й създава проблеми.

Ако ще се хвърля отново в „морето от любов“, Чарити този път предпочиташе да стои на плитко, до брега. А да се захване с този морски пехотинец беше все едно да се бухне в дълбокото, за да поплува с някоя човекоядна акула!