Джоан Рос
Едно лято (16)

16

На следващата сутрин Гейб установи, че макар да изглеждаше като ходещ моп за почистване на пода, кучето явно беше истински магнит за хубави момичета. Понеже планираше да пътува по крайбрежието към Астория, беше решил първо да разходи животното, и тогава да тръгне от града.

Кучето не само че му висеше на ръцете и нямаше отърване, но на всичко отгоре настоя да спи при него в леглото. Отначало се опита да бъде строг и постоянен, като го сваляше на пода всеки път, когато то скочеше в завивките. Но когато го заключи пред вратата на спалнята, към скимтенето се добави и досадно драскане по вратата. Накрая Гейб реши, че има две възможности.

Или да го застреля, или да се предаде.

Именно по тази причина, когато се събуди сутринта, погледът му срещна две огромни кафяви очи, които се взираха благоговейно в неговите.

Даде на песа малко от гранулите, които ветеринарката му беше оставила, а после му сложи повода — също червен, за да върви с червената каишка, която Чарити Тиернан беше избрала — и поведе животното, зареден със салфетки и празна найлонова торбичка, надолу към плажа.

Уж трябваше да бъде кратка разходка от около километър и то с определена цел, а се превърна в протяжно упражнение, тъй като почти всички в Шелтър Бей ги спираха, за да се радват на кучето. Мнозина го поздравяваха и за снимките от сватбата, които сръчната булка на Коул беше успяла вече да публикува на уебсайта си от хотела в Хавай, където прекарваха медения си месец. Той не обичаше да говори за работата си, тъй според него работата му говореше сама за себе си. А и със сигурност не искаше да добива известност с някакви сватбени снимки. Но заради Коул и Кели Дюшет сега се насилваше да се усмихва и да кима на правилните места в разговора. Поне така се надяваше.

Деца вдигаха хвърчила и шумно пляскаха в плиткото край брега, строяха пясъчни замъци, а бдителните им майки ги наблюдаваха, непрекъснато търсейки задала се отнякъде опасност.

Кучета тичаха по плажа, по самия ръб на вълните, после пак към собствениците си, техният лай се заглушаваше от тихия шум на вълните, а морският бриз го отнасяше надалеч. Вместо да се дърпа на повода, за да играе с кучетата, неговият нов познайник се притискаше още по-близо до крака на Гейб, като на всеки няколко крачки поглеждаше притеснено нагоре, за да е сигурен, че господарят му все още е там.

Адел Дюшет и нейният съпруг Бернар вървяха по линията на прилива, хванали се за ръце като младоженци. От време навреме тя се навеждаше, вдигаше някоя мидена черупка, която слагаше в торбата, която носеше в свободната си ръка. Наблюдавайки ги, Гейб изпита някакво странно вълнение, което много приличаше на завист. След това безмилостно го потуши у себе си.

Пеликаните летяха в стройно ято ниско над вълните, като търсеха риба, а чайките се виеха над тях, нарушавайки утринната хармония с пронизителните си писъци.

Една чайка изпусна рак точно до краката на Гейб. Макар че кучето прояви интерес, то не се опита да излапа рака. Това обаче не важеше за останалите чайки, които накацаха по пясъка, пляскайки с криле. С неудържими крясъци те се биеха за нещастния рак като държави, водещи война за парче земя. Борбата беше шумна и хаотична. Точно като войната. Тъй като винаги носеше фотоапарат със себе си, Гейб спря за момент, за да запечата сцената, като си помисли, че може да му послужи в даден момент като визуална метафора.

Няколко жени явно обръщаха внимание на кучето, като даваха ясно да се разбере, че не са ангажирани и нямат нищо против вниманието и на стопанина му. Правейки се на ударен, той продължи да не обръща внимание на недотам тактичните закачки.

Шерифката, с която Сакс явно имаше сериозна връзка, мина с джипа си по твърдия влажен пясък, патрулирайки по плажа. Тя весело помаха на Гейб, свали прозореца и се спря да поговори с него, без да гаси двигателя.

— Я! — възкликна тя. — Виждам, че най-упоритата ветеринарка в Шелтър Бей е хванала и теб.

— Гледам го само за ден-два — отговори той, точно каквото беше казал и на приятеля й по-рано. — Докато тя му намери дом.

Момичешкият смях на Кара Конуей беше в остър контраст със строгостта на униформата й.

— Желая ти късмет! — каза тя, повтаряйки дословно думите на Сакс по-рано. Помаха му весело с ръка и потегли с колата.

— Никой не ще да ми повярва — оплака се той на кучето, което ровеше в пясъка, търсейки раци. Гейб дръпна повода, опитвайки се да отдалечи палето от дупката, в която то беше успяло почти напълно да се зарови. — Браво, бе. Сега ако не те изкъпя, ще ми напълниш караваната с пясък! — Включително по леглото и канапето, тъй като нямаше никакво съмнение, че кучето ще лежи точно там, докато Гейб търси добри места за снимки из хълмовете на Астория.

Единственият отговор на кучето беше лудешки да замаха смешната си пухкава опашка.

— Ах, колко е сладичък! — Чу глас зад гърба си.

Подготвяйки се за поредната женска атака, Гейб се обърна и веднага разпозна сладкарката от сватбата. Съмър? Сиера? Беше някакво хипарско име.

— Седона Съливън — помогна му тя. — Срещнахме се на сватбата.

— Вие сте сладкарката, която направи мъфините.

Тя се засмя и погледна към розовата си тениска, на която бяха нарисувани три цветни малки мъфина с логото на „Грабни тортата“.

— Чудя се как се сетихте?

— Добра реклама — каза той. Момичето изглеждаше също толкова сладко, колкото тортите, които правеше. Само преди няколко дни Гейб сигурно би проявил интерес. Даже и вчера можеше да си опита късмета. Но се беше появило друго едно момиче, с копринена тъмна коса и зелени очи като на русалка, което влезе не само в мислите му, но и под кожата.

— Доста по-лесно се тича с тениска, отколкото с костюм във формата на торта — с усмивка се съгласи тя. После се наведе и почеса кучето зад ушите. — Макар че май ще трябва да променя рекламния надпис, понеже смятам да започна да предлагам и пайове в менюто.

— Не познавам човек, който да не обича пай.

— И аз точно това си мисля. Как му е името на този сладур?

— И представя си нямам… не е мой — отговори той на озадачения й поглед. — Ветеринарката ми го остави само за няколко дни, докато му намери стопанин.

Тя се изправи и се засмя точно като Сакс и шерифката.

— Много добре те разбирам. Сега ме навива да взема една безпризорна котка, която била тъкмо за мен. Като реши нещо, настъпва като булдозер.

Тя пак погледна към кучето.

— Нали си спомняш старата поговорка, че съпротивата е безсмислена?

— От „Стар трек“?

— Точно. — Тя пак се засмя и прибра с длан разпиляната от вятъра коса. — Може би Чарити е просто киборг, обаче преоблечена като ветеринар.

Макар Гейб да не се чувстваше привлечен от нея, поне не по същия начин, по който го привличаше Чарити, сладкарката с хипарското име доста му допадна. Освен това изведнъж осъзна, че всъщност си прекарва много приятно — за първи път от адски много време насам.

— Предполагам, това значи, че сме в опасност от асимилация.

— Не знам за асимилация, но определено сме застрашени да се превърнем в собственици на домашни любимци. — Тя въздъхна театрално, а след това погледна часовника си. — Трябва да бързам. Помощничката ми върти магазина в момента, но понеже преди съм работила като счетоводител, направо съм луда на тема пълен контрол и ми е трудно да се отърся от навиците си. Освен това отваряме след трийсет минути, и трябва първо да се прибера и да се изкъпя. — Тя потупа ръката му приятелски, без намек от флиртуване. — И късмет! — завърши накрая, неволно повтаряйки думите на шерифката.

— И на теб! — Гейб я погледа как тича към стълбите, които водеха нагоре към скалата. И още докато се наслаждаваше на това как дългите й атлетични крака бързо преодоляват пясъчната ивица, той бе обзет от чувството, че тя е съвсем права.

Съпротивата явно беше безсмислена. Освен ако не зареже кучето пред клиниката на ветеринарката, след което да избяга от местопрестъплението посред нощ — а даже и той не беше достатъчно гадно копеле, за да го направи, — той трябваше наистина да се стегне, иначе щеше да загуби тази битка.