Джоан Рос
Едно лято (25)

25

Можеше да е толкова лесно, мислеше си Чарити, докато пътуваха с колата към Шелтър Бей. Той я желаеше. Тя го желаеше. В крайна сметка и двамата бяха пълнолетни. И макар тя наистина да копнееше за дълготрайна връзка, Гейбриъл Сейнт Джеймс беше възможно най-малко подходящият мъж.

Докъде ли щяха да стигнат нещата, зачуди се тя, ако той изведнъж не беше обхванат от внезапни угризения? Щеше да е толкова лесно просто да се отдадат на инстинкта си.

Но след това какво?

Ставаше дума за много по-важни неща, отколкото просто задоволяване на някакво сексуално желание. Тя не беше като майка си и не можеше да следва сърцето си, без дори да забелязва какво опустошение оставя след себе си.

Беше на девет, когато поредният брак на майка й най-неочаквано завърши с развод след една приказна ваканция на крайбрежието. Тогава доведеният й брат Лукас направи всичко възможно да я утеши и да прогони чувството й на вина и самосъжаление. Благодарение на него се бе научила, че единственият човек, от когото зависи щастието й, е самата тя.

Самият Лукас бе осъзнал това почти на нейните години, когато малката му сестричка починала след дълга битка с левкемията. Болката, която семейството преживяло през онези три години на болестта, непоправимо разстроило отношенията на родителите му. Майка му се върнала в родния си град в Колорадо, оставяйки го сам с баща му. И макар да прекарвал с нея всяка втора Коледа, както и по три седмици всяко лято, той явно не намерил начин да разведри мъката на майка си.

Мислейки за това от дистанцията на времето, Чарити осъзна колко зрял е бил Лукас за възрастта си. Беше високо момче, очите му бяха с цвят на шоколад, кестенявата му коса беше изрусяла на кичури от лятното слънце. Беше най-хубавото момче, което някога беше срещала, и макар че никога не би го признала, тя — заедно с всички останали момичета в Шелтър Бей — беше тайно влюбена в него.

Освен това беше най-грижовният, най-състрадателният и интелигентен човек, когото познаваше. И точно заради това, след като той изтри сълзите от очите й и раздели с нея шоколада, който беше донесъл, тя реши да се вслуша в думите му.

И точно това беше правила през годините, макар и с различен успех.

Колкото и да се бе надявала на „нормален“ живот, пропадналите бракове на родителите й, заедно с нейния собствен, лежаха зад нея като отломки, изхвърлени на брега след буря. Понякога Чарити се чудеше дали изобщо знае как да се държи в една дългосрочна връзка. Дали изобщо знае какво точно е нужно, за да може човек да създаде семейство. Защото това не се учи и за него няма диплома. За да стане ветеринар, тя ходеше прилежно на лекции, учеше за изпити и получаваше оценки, които я насочваха докъде и в какво е успяла. Но ако вярваше на статистиките за разводите, поне половината от хората, които се женеха, май имаха нужда от сериозно обучение за брака.

Каква забавна мисъл само, а?

Тя беше успяла да увери себе си, че този „мораториум“ върху секса е съвсем логична стъпка. Нали всички женски списания и книги по въпроса те предупреждават колко е опасно да започнеш веднага връзка, след като предишната се е провалила? Така че да си почине малко, особено след като имаше и толкова много задачи междувременно, й се струваше съвсем разумно нещо.

Постепенно беше успяла да се самоубеди в това.

Но Гейбриъл Сейнт Джеймс я беше целунал и тя изведнъж усети, че ледовете около сърцето й — за които дори не знаеше, че съществуват — започват да се пропукват.

Но вместо да се радва, Чарити беше притеснена. Защото — да, точно така, макар да звучи като клише от романтичен филм или роман — тя наистина никога преди не се беше чувствала така.

Майка й беше специалистката по драматизациите — тя или се радваше като дете, или страдаше истерично, а махалото на емоциите й като че ли не знаеше как да се успокои в средата.

Чарити, от друга страна, винаги е била много сдържана. Целенасочена. Даже когато прие предложението на Итън, а също и после, когато отмени сватбата, тя поне искаше да си мисли, че е постъпила рационално, разумно. А сега нямаше нищо разумно в тази буря от емоции, които целувката предизвика. Чувстваше се, сякаш стои на ръба на висока скала. Още една стъпка и можеше да се озове в бездната.

Мъглата, носена от бриза, се беше сгъстила и сега беше като гънеща се бяла пелена, която обгръщаше прозорците на колата. Високи борове се издигаха и от двете страни на криволичещия път като мълчаливи стражници.

— Бях женен — заговори Гейбриъл, докато чакаха да се спусне подвижния мост.

Той пусна тази „бомба“ толкова неочаквано и тихо, че Чарити, потънала в собствените си мисли, не беше сигурна дали добре го е разбрала.

— Моля?

— Бях женен.

— Така ли? — Ах, какъв прекрасен, интелигентен отговор! Затова опита още веднъж: — В момента женен ли си?

— Какво?

Опа. Явно и вторият опит не беше особено успешен, понеже той й хвърли изпепеляващ поглед. Фактът, че не отговори веднага, също значеше много — заедно с нервното помръдване на челюстта му. Всичко сочеше, че той не беше особено възхитен от втория въпрос.

Тя се прокашля смутено и се опита да не бъде страхлива. Макар че определено се уплаши. Е, поне малко. Макар че сега си изкарваше прехраната с фотографии, Гейбриъл Сейнт Джеймс беше войник. До мозъка на костите.

— Попитах дали…

— Това го чух. — Гласът му беше хладен, погледът също. — Онова, което искам да знам, е какво те е накарало да мислиш, че бих си позволил да те целуна, да те докосна, по дяволите, ако някъде по света имам дом, където ме чака жена ми.

— Някои мъже не смятат това за особена пречка.

Можеше да се закълне, че видя от стоманеносивите му очи да изскачат искри.

— Аз не съм някои мъже. Може би не си слушала, когато ти казах за девиза на пехотинците и за това, че той се спазва дори когато си съвсем сам, на тъмно.

Това май беше част от проблема. Още от първата им среща Чарити си беше мислила — и мечтала — точно за този конкретен пехотинец и какъв ли би бил той „на тъмно“.

— Девизът е страхотен. Но…

— Казах, че съм бил женен — прекъсна я той отново. — В минало време.

— Съжалявам.

Наистина съжаляваше, че бракът му се беше оказал неуспешен, тъй като знаеше, че дори най-приятелските раздели носят болка. Но не съжаляваше, че го обсъждат сега, тъй като това й даваше възможност да разкрие още един слой от мистерията, която представляваше Гейбриъл Сейнт Джеймс.

— И аз съжалявах.

— Понеже ти повдигна темата, дали ми е позволено да попитам какво се е случило? — Присмял се хърбел на щърбел. Макар че самата тя не беше разкрила всичко за себе си, Чарити наистина искаше да знае.

— Историята е съвсем обикновена. Ожених се за едно момиче, което беше пленено от хубавата униформа и от идеята, че мъжът й е морски пехотинец. Обаче явно не беше взела предвид, че ще остава сама месеци наред, докато съпругът й е изпратен в различни военни зони. Затова намери друг, който да й прави компания.

— Съжалявам — повтори тя.

Нали самата тя много добре знаеше какво значи това. Не изневяра беше причината за края на годежа й. Тя, освен това забеляза, че Гейбриъл не спомена каква е била неговата причина да се ожени. Той сви рамене.

— Накрая всичко се нареди. Тя е щастлива, живее в Сан Диего, омъжена е за някакъв мъж, който продава коли. Беемвета. Имат две деца — и нито едно от тях не е мое, ако се чудиш — и сега очакват трето.

Смайващо беше наистина, но той не звучеше като да й е сърдит. Може би не я е обичал толкова. Може би, казваше едно гласче в главата й — той не е от мъжете, които изобщо могат да обичат, която и да е жена. Може би нямаше семейство, защото наистина е мислел точно това, което й каза — че не иска семейство. Което означаваше, че няма как да е подходящ за нея.

— Обичаше ли я? — Тя сложи длан на корема си и осъзна, че не си поема дъх, очаквайки отговора.

— Не.

Това беше изненада. Чарити очакваше той поне да каже, че е мислил, че обича бившата г-жа Сейнт Джеймс. Или че се е опитал, както тя се беше опитала да обича Итън. Явно не е преувеличавал за кодекса на честта, за който говореше по-рано. Сигурно някъде в него беше написано и да не се лъже.

— Честно казано, аз май просто исках да съм женен. Да знам, че някой ме чака, когато се върна от мисия. Някой, за когото не е все едно дали съм жив или умрял.

— Искал си да имаш дом.

Този път в погледа, който й отправи, като че ли имаше повече учудване, отколкото раздразнение. Наблюдаваше го как обмисля отговора си.

— Ами да — каза той накрая. — Сигурно е точно това.

Мостът се спусна.

— Но после си променил мнението си?

— Да, така излиза. — Той отново погледна към нея, докато пресичаха залива в посока към града.

— Повярвай ми, не придавам голяма тежест на тази раздяла. Всичко се случва. В казармата ни казваха, че ако армията иска морският пехотинец да има съпруга, сигурно щеше да му зачисли такава служебно. Доста е вярно, а и аз съвсем не бях единственият, който получи прощален имейл. Това вече не ме занимава. Единствената причина да подхвана темата е онова, което каза ти, че трябва да сме квит. Трябва да призная, че бях доста груб, като те притисках да ми кажеш за годеника си, затова реших, че е добре да ти отвърна със същата искреност.

— Оценявам го. — Чарити се чудеше доколко това изненадващо признание за провалилия се брак не е индиректно предупреждение да не се надява на дългосрочна връзка.

Той кимна делово и съсредоточи вниманието си върху колата. Джипът се друсаше през железопътната линия, покрай магазинчето на Дюшетови, а после зави по нейната улица.

Никой от двамата не проговори, докато не паркираха пред къщата.