Джоан Рос
Едно лято (5)

5

Палето изглеждаше направо ужасно. Не само че беше мръсно, със сплъстена козина, но сигурно беше и пълно с бълхи. Това значеше, че ако го качи в колата, ще даде на бълхите нов дом.

Но и това беше преживявал — достатъчно го бяха хапали досадните пясъчни бълхи в Афганистан и Ирак. Освен това му беше останало бурканче от специалното мазило, с което задължително снабдяваха морските пехотинци в такива рискови зони.

Тъй като не знаеше името на ветеринарката, с която беше разменил няколко приказки на сватбата, Гейб потърси с джипиеса най-близката клиника. След това направи обратен завой и последва инструкциите на женския глас от навигацията, които го върнаха обратно към Шелтър Бей.

Клиниката, която отдалеч повече приличаше на семеен хотел в изискан викториански стил, се намираше в далечния край на пристанището. Имаше само една обикновена дървена табела, боядисана в бяло, с надпис „ВЕТЕРИНАРНА КЛИНИКА ХАРБЪРВЮ, Д-Р ЧАРИТИ ТИЕРНАН, ДОКТОР ПО ВЕТЕРИНАРНА МЕДИЦИНА“.

Гейб остави кучето в караваната, в случай че клиниката не работи, и се качи по стълбите към широката предна веранда. Боядисаните в бяло груби дървени столове и саксиите с цветя само допълваха впечатлението, че се намира пред хотел, оттук се откриваше невероятен изглед към пристанището. Според работното време, поставено на предния прозорец, който беше разкрасен от висящо стъклено украшение в различни цветове, клиниката беше затворена. Под табелката обаче имаше оставена бележка, в която се приканваха посетителите да натиснат звънеца, ако им е необходима помощ след работно време. Той така и направи.

След по-малко от минута вратата се отвори. И, дяволите да го вземат, се появи точно тя! Момичето от сватбата! Беше свалила шнолата, която преди прибираше тъмната й коса, и сега хубавите кичури се спускаха по раменете й. Освен това се беше преоблякла в долнище на пижама на розови и лилави райета, както и една огромна тениска с надпис Аз спя с кучета. До краката й седеше някакво огромно животно, което изглеждаше повече като бяла мечка, отколкото като куче. Не ръмжеше и не проявяваше агресия, но си личеше, че е готово да защити господарката си, ако потрябва.

— Здрасти! — поздрави го тя. — Ето на това му казвам изненада!

— Не е, каквото си мислите — каза той и сам се учуди на тези глупави думи.

— А какво съм си мислила?

— Не съм дошъл да ви свалям. — Божичко, това пък откъде му дойде? Вече е съвсем ясно, че трябва да се научи отново да общува с хора.

— Хубаво — отвърна тя и скръсти ръце пред гърдите си. Не изглеждаше ни най-малко разочарована. — Тъй като се съмнявам и да сте дошли, за да ми продавате сватбени снимки, то защо сте на верандата ми по това време вечерта? — От тона й и от веселите искрици в зелените очи си личеше, че му се присмива. А Гейб определено не беше свикнал на такова отношение.

— Имам тук едно куче.

— О, браво! Кучетата са сред любимите ми хора. — Тя разсеяно погали по огромната глава собствения си домашен любимец, а след това надзърна през рамото на Гейб към караваната.

— Не, кучето не е мое. Намерих го.

— Безпризорно?

— Така излиза. Собственикът му го изхвърли пред очите ми на крайбрежното шосе.

Тя въздъхна. Веселите искри в очите и угаснаха.

— За съжаление се случва доста често. Но откъде знаехте, че имам приют?

— Не знаех. Но той е ранен. Навигацията в колата ми даде този адрес като най-близката ветеринарна клиника.

— Ранен? — По същия начин, по който цял военен конвой реагира мигновено на новина за експлозия на самоделно устройство, тя незабавно премина от дружелюбни приказки към пълна професионална готовност. Погледът й отново се върна към караваната. — Тежко ли е пострадал?

— Няма счупено. Поне така си мисля. Но доста е ожулен, след като го влачиха няколко метра под микробуса.

— Може ли да го доведете?

— Веднага. Сигурно няма и пет килограма.

— Горкото животно. — Тя поклати глава. — Ще приготвя манипулационната, докато го донесете.

Кучето си седеше точно там, където го беше оставил — на седалката до шофьора. Кръглите като копчета кафяви очи погледнаха с доверие към Гейб, докато палето търпеливо чакаше новият му приятел да оправи нещата. От обратната му захапка се виждаше цял ред долни зъби, които във всяка друга ситуация сигурно биха изглеждали смешни. Един от зъбите беше счупен. За огромна изненада, предвид онова, което беше преживяло само преди половин час, кучето започна да тупа радостно с опашка по кожената тапицерия.

— Хич и да не се надяваш — предупреди го Гейб и го взе на ръце, за да го отнесе. — Само защото се направих на добрия самарянин, това не значи, че в живота ми има място за куче. — Както беше притиснато до гърдите на Гейб, кучето вдигна предните си лапи на раменете му и го близна по бузата. — А, не ми минават тия — повтори му Гейб и го понесе към сградата.

Отвътре клиниката беше също толкова уютна и приветлива, колкото и отвън. Зад бюрото на рецепцията имаше стенопис, в голям соленоводен аквариум плуваха красиви блестящи рибки, а изрисуваните знаци над двете врати, извеждащи от фоайето, обозначаваха отделни чакални за кучета и котки. На една коркова дъска бяха залепени снимки на кучета от всякакви размери и породи — като бюлетин с издирваните от ФБР престъпници в провинциална пощенска станция.

— Олеле! — Ветеринарката пое кучето от ръцете му и погали мръсната му глава. — Миличкият ми той, доста си пострадал май, а, сладурче?

Огромното бяло куче вече го нямаше. Гейб реши, че тя сигурно го е прибрала, за да не уплаши мъника. Или да не вземе да го схруска вместо бисквитка преди лягане.

Тя понесе пациента си по късия коридор, изрисуван също с весели стенописи с животинска тематика, към манипулационната.

— Много точно сте преценили. — Обърна се тя към Гейб, след като претегли кучето. — Четири килограма и половина, от което поне килограм е само козина. Прилича ми на мелез с ши цу, доколкото се вижда под това чорлаво руно, значи трябва да е поне малко по-тежък.

Докато кучето търпеливо седеше на кантара, сякаш очакваше да види какво ще се случи, тя протегна ръка.

— Така и не се запознахме по-рано. Казвам се Чарити Тиернан.

— Да, това го прочетох от табелата. — Тя стисна здраво ръката му с малката си мека длан. — Гейб Сейнт Джеймс.

— Аз пък знам това от книгата ви.

— Виждали сте я?

— Не. Обаче асистентката ми много ми я препоръча. Планирах утре да я потърся в книжарницата.

Гейб никога не се беше замислял какви ли са хората, които купуват неговите книги. Но по някаква причина много му хареса мисълта, че тази жена ще разгледа снимките му. Поне, помисли си той, като знаеше каква е професията й, тя няма да се отврати от кървавите сцени, които бяха част от ежедневието му повече от десет години.

Тя не си беше издърпала дланта от неговата. Ръката й беше копринено мека и миришеше на свежо — сигурно от някакъв лосион, който си беше сложила, преди да отвори, — но това не попречи в главата му отново да се завъртят мисли за това как ли би изглеждала, легнала до него на огрян от слънце плаж, какво ли би било тези ръце да го докосват… а неговите да докосват нея.

По върха на пръстите й усети как пулсът й се ускорява и осъзна, че и тя също го е усетила.

— Да се захващаме. — Тя отстъпи назад и сложи гумени ръкавици.

Когато я видя за първи път на сватбата, му се стори интелигентна и привлекателна. Когато му отвори вратата, изглеждаше мека, гостоприемна, по домашному непретенциозна, достъпна. А сега някак си успяваше едновременно да изглежда като грижовна майка и абсолютен професионалист едновременно.

Кучето, което явно беше доста по-смело, отколкото бе очаквал, се държа изненадващо спокойно по време на прегледа. Но през цялото време не отделяше огромните си питащи очи от Гейб, сякаш да е сигурно, че няма и той, като предишните му собственици, просто да го зареже.

— Прав сте — каза тя накрая. — Макар че за всеки случай ще направя рентгенови снимки, заради травмата, която е преживял, но засега не намирам нищо счупено. Със сигурност има кърлежи, а от тази сплъстена козина може да се получи инфекция, тъй като дразни кожата. — Тя разтвори един фъндък и му показа зачервената кожа отдолу. — Не само че е грозно, но се превръща в омагьосан кръг. Понеже кожата го сърби заради сплъстяването, кучето я ближе точно там, космите се слепват, което пък води до раздразнение и инфекция, затова кучето продължава да ближе. Ще трябва да го разрешим, да му сложим антибиотичен крем по раните, по охлузванията, по изгорените места.

— Какви изгорени места?

— Ето тук. — Тя разтвори козината на друго място. — И тук. — Още един белег. — И тук. Тези малки кръгчета.

— Мамка му! — Гейб се беше нагледал на какво ли не. Твърде често беше виждал ужасни неща от една ръка разстояние. Но когато разпозна какво значат тези червени мехури, стомахът му се обърна. — Изглежда като да са от запалена цигара.

— Сигурно. За съжаление, не виждам такива за първи път. — Тя погали кучето по главата и получи в отговор благодарно близване по облечената в ръкавица ръка.

— Как успяваш? — попита той, минавайки на „ти“.

— Как успявам какво? — Тя извади спринцовка и игла от шкафа си.

— Да изглеждаш толкова спокойна и да не побесняваш, като видиш такова престъпление?

— Аз съм бясна! — Едно кратко, остро повишаване на гласа за миг показа истинските й чувства. — И след години работа с животни, до ден-днешен не разбирам как е възможно хората да позволяват такава жестокост. — Тя сложи инжекция на кучето, което дори не изквича. Породата уж беше на глезен домашен любимец, но под топката козина палето явно беше с характер на морски пехотинец. — Освен това в моя приют не практикувам евтаназия без медицински причини и, повярвай ми, никак няма да ми е трудно да стана цинична към хората, ако си позволя да го направя.

Тя си пое дълбоко дъх. Свали ръкавиците и прокара копринено нежните си ръце през косата. Той я наблюдаваше как се опитва да се успокои след изблика преди малко. Значи тази жена има сърце, все пак. Интересно.

— Но вместо да се ядосвам, аз се опитвам да се съсредоточа върху работата си, която е да се грижа за животни, които си нямат никой друг, който да се грижи за тях. Още докато учех в университета, осъзнах каква загуба на време е да се опитваш да разбереш как човек може да изтезава нарочно едно сладко същество като това. Това, което трябва да направим, е да се постараем да компенсираме преживяното и да дадем на този мъник бъдещето, което заслужава.

— Аз не бих могъл да съм толкова снизходителен. — Макар че Гейб познаваше ветерани, които успяваха да разделят различните части на живота си, той се съмняваше самият той да успее да прости на гадовете, които бяха направили всичко възможно да го убият. И които бяха убили толкова много от колегите му в армията.

— Невинаги успявам. Някои дни определено е по-лесно от други. Днес бях на сватбата на двама души, който очевидно са лудо влюбени един в друг, ядох мъфини, които бяха направо невероятни, и извадих на бял свят шест кученца. Кученцата и майка им сигурно щяха да умрат, ако Бернар Дюшет не беше намерил кучката да се рови из боклуците на плажа и не я беше довел при мен. Затова бях в доста добро настроение, когато ти се появи на вратата. — Усмивката й беше като слънчев лъч, който пробива през мрачен дъждоносен облак над океана. — И това доста ми помогна.

— И сега какво ще правиш?

— Ще го изкъпя, ще го намажа с препарат срещу кърлежите и бълхите, ще обработя възпалената кожа и раните, ще го подстрижа, за да махна сплъстената козина и да изглежда по-представителен, и ще го нахраня като хората. Освен това ще му сложа микрочип, ваксина срещу бяс и, разбира се, ще го кастрирам.

Гейб усети как тестисите му конвулсивно се свиват.

— Знаеш ли, че всеки път, когато кажа това на мъж, той ми отвръща със същото ужасено изражение на лицето, като твоето в момента?

— Може би защото повечето мъже наистина се притесняват някой да не им отреже топките.

— Не се притеснявай — тонът й беше уж равен, но той усещаше, че тя стоически потиска смеха си. — Твоите са в безопасност. Достатъчно нежелани кучета има на този свят. Няма нужда и този красавец да допринася към увеличаването на популацията. Той няма и да разбере разликата, а освен това ще боледува по-малко, като остарее. Антибиотикът, който му дадох, действа десетина дни. Ако има признаци за инфекция, ще му дам втора доза. Така ще ти спестя мъчението да го караш да пие хапчета.

— На мен ли?

— Няма ли да го задържиш?

— Нямам място за куче.

— Караваната е доста голяма. А кучето е малко.

— Да, така е, но аз имах предвид начина си на живот. Никъде не се задържам повече от ден-два.

— Имаш ли представа колко много хора в тази страна живеят в каравани през цялото време? И колко много от тях пътуват с домашните си любимци?

— И представа нямам. — Нито пък особено го интересуваше.

— И аз нямам — призна тя. — Но със сигурност са много, понеже в Шелтър Бей идват много такива туристи. Често се налага да лекувам домашните им любимци, докато са в района. На повечето хора наистина им харесва.

— Аз не съм от повечето хора.

— Леле, ето ти тебе новина. Тъй като съм над средната интелигентност, това успях и сама да го забележа. Все пак колко морски пехотинци правят сватбени снимки, нали така?

— Значи знаеш, че съм морски пехотинец?

— Нали ти казах, асистентката ми разказа за книгата ти — напомни му тя. — Явно целият град говори за теб. И си много талантлив. Това ме кара да се чудя какво те е накарало да дойдеш да снимаш сватбата. Разбира се, сватбената фотография е чудесна професия, но е доста далеч от военните снимки.

— Коул беше в моята група.

— А, ясно — тя кимна. — Значи Semper Fi^[1], така ли?

— Да.

Очите й светнаха. Той виждаше собствения си образ, отразен в тях.

— Това е много сладко.

— Чакай да ти кажа нещо, докторке — морските пехотинци не смятат „сладко“ за комплимент. Що се отнася до кучето, просто направих това, което всеки би направил при тези обстоятелства. Но определено не съм мислил да поемам дългосрочен ангажимент към него.

— Ти си мъж — измърмори тя, докато намокряше една салфетка, за да почисти с нея очите на кучето. — А това, предполагам, означава, че поемането на дългосрочни ангажименти не е в ДНК-то ти.

— Не мога да отговарям за всички мъже. — Той беше давал клетва да е верен „докато смъртта ви раздели“ и от нея нищо не беше излязло. Оттогава беше решил, че не му е писано да е женен човек. — Но Коул изглеждаше адски щастлив на сватбата.

— Изглеждаше, нали? — усмихна се тя отново. После изражението й стана сериозно. Контрасти. — Виж какво, този мъник ще трябва да прекара нощта тук, така или иначе, за да мога да го почистя и да го наблюдавам, за да съм сигурна, че няма вътрешни наранявания, които съм пропуснала. Затова защо не премислиш нещата до сутринта, и да ми кажеш утре какво си решил?

— Не ми е нужно да чакам до утре, за да взема решение. Кучето вече не е мой проблем. — Той бръкна за портфейла си. — Нека да ти платя, колкото струва, плюс извънредната работа, тъй като ти прекъснах вечерта, и всичко да е пито-платено.

— Де да беше толкова лесно. Нали споменах приюта?

— Да.

— Ами в момента е препълнен до пръсване. И съм използвала целия си списък с евентуални осиновители.

— Но можеш да го задържиш, докато му намериш стопанин. Той сигурно е достатъчно симпатичен, като се махне мръсотията и сплъстената козина, за да му намериш дом?

— Ще му трябва повече внимание, отколкото мога да му дам, освен това имам ангажимент, който вече съм поела отдавна, и заради който ще съм заета през следващите няколко седмици.

Доктор Тиернан със сигурност не се оказа лесна за убеждаване. На Гейб изведнъж му се поиска братът на Коул — Сакс, да беше тук. Когато нещата опрат до чар, бившият боец от спецчастите имаше някакъв таен начин да се държи с жените така, че те да се съгласят с почти всичко. Явно Кара Конуей, шерифката на Шелтър Бей, се беше оказала малко по-трудна от другите, но като ги гледаше на сватбата как танцуват толкова притиснати един до друг, че почти се любеха на дансинга, по всичко личеше, че Сакс я е спечелил.

Тя взе кучето от металната маса и го бутна в ръцете му.

— Поне го подръж за секунда, докато проверя дали имам свободна клетка — каза тя.

Макар да реши, че това е само блъф, Гейб не искаше да рискува да убие кучето — което можеше да падне, ако той не го поеме. Затова нямаше никакъв избор, освен да го гушне в обятията си.

Със сигурност се забави повече от секунда. Всеки морски пехотинец си има вграден часовник в мозъка, а според Гейб я нямаше повече от пет минути, когато най-сетне се появи. Беше добър номер, като се има предвид, че кучето буквално беше сложило калните си лапи около врата му и щастливо лижеше лицето му, а опашката му се въртеше така, сякаш щеше да се откачи. Двамата с ветеринарката явно се бяха наговорили. Но мъж като него, оцелял в толкова военни зони, нямаше да се предаде толкова лесно.

— Както казах, пълни сме — обяви тя. Ех, че изненада. — Мислех да сваля една от транспортните клетки, с които обикновено изнасяме кучета от приюта, за да спи в нея през нощта, но горкичкият вече достатъчно е преживял… След като го изкъпя, най-добре да го взема с мен горе.

— Ти тук ли живееш?

— Къщата е голяма. Едно време е била хотел. Влюбих се в нея още щом я видях за първи път в интернет. А и придвижването до работа е много по-лесно, отколкото беше в Чикаго.

— Значи не си оттук? — Тя беше толкова естествена и спокойна, че се вписваше в това място, сякаш е родена тук.

— Не. Живея в Шелтър Бей от година и половина. Но съм идвала тук веднъж като малка. Майка ми беше омъжена за един архитект от Орегон за известно време и имах доведен брат, който в момента е в армията, и с когото още сме близки. Затова, когато почнах да търся къде да се преместя, къде да пусна корени, това градче, където бях прекарала най-хубавата лятна ваканция в живота си, ми се стори много подходящо.

След като се беше отказал от еретичната идея да има съпруга, която да го чака у дома, Гейб беше решил, че корените пречат на човек. Знаеше обаче, че може би малцина са на неговото мнение.

— Е, отнех ти вече достатъчно време. — Ако беше достатъчно искрен, всъщност му се щеше да й отнеме още време, но именно затова трябваше да си тръгне._Веднага._

Той върна четирите и половина килограма черна сплъстена косместа топка обратно на масата.

— Само ми кажи колко ти дължа.

— Страхувам се, че не мога.

— И защо не?

— Защото нямам представа какво мога да открия, след като го изкъпя и подстрижа. Може да има кожно заболяване, може да има даже глисти. А е възможно да са нужни и още изследвания.

— Добре де, закръгли сумата — предложи Гейб. Той извади пачка двайсетачки, които беше взел тази сутрин от банкомата на бензиностанцията. — Ето триста долара. Ще се обадя утре и ако е повече от това, ще ти изпратя остатъка.

Тъй като тя не отговори веднага, Гейб се зачуди дали не се притеснява за парите.

— Наистина трябва да дадеш шанс на горкото животинче — каза тя. — Виж го как изглежда чистичък и подстриган, преди да го отхвърлиш.

— Сигурен съм, че ще изглежда чудесно. Но не си търся куче. А и дори да търсех, този космат запъртък едва ли щеше да е сред породите, които ме интересуват.

Кучето, което в момента беше седнало, го погледна в очите с един абсурдно боготворящ поглед. Едва ли човек можеше да си представи куче, което да е по-неподходящо за мъж.

— Учудена съм. — Тя го погледна право в очите и потупа палето по главата. — Не очаквах голям и силен морски пехотинец като теб да има проблеми с мъжествеността.

— Това беше под кръста, докторке. — Ето, тя пак го правеше! Присмиваше му се открито. Би трябвало това да го ядоса, но по някаква причина, която щеше да обмисли по-късно, това не се случваше. — И въобще не си права!

Тя вирна брадичка.

— Докажи го!

— Как?

— Като го прибереш при себе си утре. Само пробно. Не е нужно да му правя тестове за поведението, защото той вече доказа, че е изключително дружелюбен. Говорим само за един ден. Ако все още не е спечелил сърцето ти, след като съм го изчистила, тогава го връщаш и всичко е честно и почтено. — Тя сви рамене. — Какво лошо може да стане?

По дяволите. Гейб се беше изправял срещу мюсюлмански екстремисти, които не бяха такива инати като доктор Чарити Тиернан.

— Утре имам работа.

— Няма да правиш толкова снимки посред бял ден. — Когато той въпросително вдигна вежди, изненадан, че тя знае това, тя отново сви рамене. — И двамата ми родители са се женили по десетина пъти. Един от доведените ми бащи беше Питър Жилет.

Макар да беше прекарал много от последните години извън страната, даже Гейб разпозна името. Жилет беше, без всяко съмнение, най-известният фотограф на богатите и известните в света.

Гейб беше ходил на негова изложба в Музея на изкуствата във Филаделфия, докато правеше снимки в Пенсилвания. Хареса му начинът, по който фотографиите успяваха да разкрият индивидуалността под бляскавата фасада на всеки от обектите. А тя, особено ако я гледа критично око, не беше чак толкова приятна.

— Той е гений. — Гейб винаги беше вярвал, че когато нещо е хубаво, трябва да му се отдаде дължимото.

— Така казват. Той беше четвъртият съпруг на майка ми. Двамата се запознаха по време на фотосесия в дома ни, която трябваше да се публикува в списание „Таун енд кънтри“. Когато се ожениха, той ми позволяваше да стоя при него в тъмната стаичка, докато проявява снимките, и беше страхотно. — Тя замълча. — Ти сигурно използваш цифров фотоапарат?

— Да. Отначало използвах филм, обаче цифровите са по-добри, когато искаш снимките да се изпратят по-бързо, особено от военна зона. Освен това много от момчетата искаха да могат да изпратят снимките до семействата си.

— Това е много мило.

Гейб сви рамене. Също като сладко, мило не беше от думите, които обикновено свързваше със собствената си личност.

— Хората, ако изобщо мислят по тази тема, обикновено смятат, че военната фотография съществува, за да снима церемонии за раздаване на медали или да документира войните. Това, разбира се, е част от работата. Но аз винаги съм мислил за нея като за запечатване на моменти от историята.

— Има ли разлика между това да документираш войната и да запечатваш историята?

— Никога не съм работил със съзнанието, че снимам битки. Онова, което ме интересуваше, беше да покажа как момчетата в униформа правят всичко по силите си да се справят в условия, които цивилните не биха могли да си представят и в най-ужасните си кошмари.

— Но все пак, за да заснемеш тези исторически моменти, е трябвало да поемеш същите рискове и да преживееш същите трудности, които са имали и те.

Гейб сви рамене.

— Аз бях на първо място морски пехотинец. Едва тогава фотограф. Макар че — призна той — след Фалуджа и аз започнах да нося много повече амуниции със себе си.

Той дори не беше осъзнал, че се усмихна при тези думи, докато тя не каза:

— Би трябвало по-често да го правиш.

— Какво?

— Да се усмихваш. Така изглеждаш… по-малко заплашителен.

— Заплашена ли се чувстваш от мен?

— Не. — Тя наклони глава и го изгледа внимателно. — Трябва ли?

— Така смяташе бившата ми жена.

Той я погледна сериозно, почти строго.

— Съжалявам за това. Но вероятно й е трябвало оправдание, за да направи това, което и без това е била решила, по някакви свои причини.

Изведнъж стените на стаята като че ли почнаха да се затварят около него. Гейб имаше чувството, че се задушава.

— А пък може да е била съвсем права.

Промененият тон на гласа му ясно показа, че темата е приключена.

Нейната ръка разсеяно поглади главата на кучето, докато хубавите зелени очи го обходиха, от което той остана с чувството, че го разглеждат като на изложба. Което си беше съвсем вярно.

— А може би — с кротък глас добави тя, — си прекалено суров към себе си.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Наясно съм, че за някои хора този метод е вероятно прекалено опростенчески, но аз често съдя за хората от начина, по който общуват с деца и животни. — Тя погледна към кучето, което в отговор размаха опашка, а после отново към него! — Ти прекъсна каквото си планирал, и се намеси, за да спасиш живота на този мъник днес. Това не е поведение на изпълнен с гняв човек.

Тъй като не знаеше как да отговори на последната реплика, Гейб замълча.