Джоан Рос
Едно лято (19)

19

Времето тук, на крайбрежието, наистина тече по-бавно, мислеше си Чарити, но това вече наистина на нищо не прилича. Поглеждаше стенния часовник с формата на кучешка лапа вече за стотен път. След като успя да увери една притеснена собственичка на котка, че животинчето няма да умре, след като изяло наведнъж цяла свинска пържола, която успяло да открадне от плота, сега не й оставаше друго, освен да брои часовете, оставащи до уречената поява на морския пехотинец.

Държиш се като гимназистка преди първа среща. Абсурдно беше толкова да се притеснява. В крайна сметка двамата просто щяха да вечерят заедно.

Да де, и колко пъти през последната година си си купувала нов тоалет, за да сготвиш спагети в микровълновата?

— Така си е — измърмори тя на себе си.

— Каза ли нещо? — Ейми, която в момента зареждаше медицинския шкаф, вдигна поглед към нея.

— Говоря си самичка.

— И аз така правя през цялото време — успокои я Джанет, която беше влязла, за да съобщи за нов пациент. — Викам си, щом не само си приказвам сама, но си и отговарям, значи сигурно съм наред. — Тя подаде на Чарити папката на пациента. — Виж, като почна да не си обръщам внимание и да не отговарям, значи нещо не е наред.

— Цял ден си малко нервна — каза Ейми.

— Не, не съм! — Това си беше лъжа. Добре де, малка лъжа.

— Приличаш на сляпа котка в стая с люлеещи се столове — не си замълча и Джанет.

— Сигурно е заради срещата — компетентно се изказа Ейми.

Джанет кимна.

— И аз това си мислех.

— Не е среща. — Думите й прозвучаха също толкова фалшиво, колкото когато ги казваше сама на себе си. — Само вечеря е!

— Вечеря, заради която си купи нов тоалет — посочи Джанет.

— И си лакира ноктите.

Чарити се опита да си скрие ръцете зад гърба.

— Това нищо не е, само прозрачен лак.

— Вярно. И жалко, че е така, защото ако имах твоите дълги пръсти, щях да се изфукам с тях — каза Ейми, която в момента носеше светлосин лак на късите си нокти.

— Но не са толкова късо отрязани, колкото обикновено ги носиш — не мирясваше Джанет. Явно имаше орлов поглед, което вероятно помага при рисуването. — И си ги оформила с пилата.

— Боже господи! — Чарити отвори папката, твърдо решена да сложи край на тази тема. — Вие какво искате, като клошарка ли да изглеждам.

— Разбира се, че не, миличка — каза Джанет. — Но е толкова очевидно, че се притесняваш за нещо. И понеже денят беше толкова тих…

— Не го казвай! — Ейми и Чарити в един глас се нахвърлиха срещу по-възрастната жена. Всеки ветеринар знаеше много добре, че най-добрият начин да дръпнеш дявола за опашката е да обявиш колко тихо са минали нещата в клиниката.

— Ох, извинявайте! — Джанет сложи длан на устата си.

Твърде късно. Само след секунда се чу звънецът на вратата. После отново. Рецепционистката вече бързаше да отвори.

Ейми и Чарити размениха погледи, в които имаше примирение. Лудницата явно започваше.