Джоан Рос
Едно лято (24)

24

Слънцето все още хвърляше златен ореол около облаците, но на хоризонта се задаваше буря. Ситни водни капчици като мъгла се виеха около краката им, докато вървяха по линията на прибоя. Чайки се гмуркаха и появяваха от пенестите вълни, гларуси се виеха над главите им, мирисът на сол и водорасли се носеше с океанския бриз. В далечината, почти погълнат от сивата мъгла, фарът на Шелтър Бей просветваше с жълтата си предупредителна светлина.

На километри наоколо нямаше жива душа. Усещането беше сякаш са последните двама души, останали на Земята.

Макар че кошмарите, които сънуваше след уволняването му от армията, почти бяха изчезнали, откакто се беше захванал с работа, Гейб усети — и в съзнанието, и в тялото си, — че за първи път се чувства наистина спокоен.

— Колко е приятно — каза тя, без да иска изговаряйки гласно мислите му, докато се разхождаха по влажния пясък, по който имаше разхвърлени тук-там кръгли камъни, парченца блестящ кварц и стари дървени парчета, изхвърлени от морето.

— Напълно съм съгласен.

Ръмеше дъждец — по-скоро едри капки мъгла, не точно дъжд, почти невидим. След годините, прекарани в постоянния пясък и прах в Ирак и Афганистан, който влизаше навсякъде — в палатката, в камиона и във всяка пора на тялото, този лек дъждец му се стори чист, свеж и приятен.

— Искаш ли да се връщаме? — На него не му се щеше да се прибира, но се чувстваше длъжен да я попита.

— Защо?

— Заваля.

Тя се засмя и вдигна лице към небето.

— Това е Орегон! Местните наричат този дъжд „течна слънчева светлина“. Ако искаш да видиш истински дъжд, трябва да поостанеш още няколко месеца.

Смехът й му подейства точно като слънчева светлина. Сплитайки пръсти с нейните, той й помогна да се задържи, докато тя преминаваше върху хлъзгавите, облечени с водорасли скали.

— Бившият ми годеник беше от старо, известно чикагско семейство — изведнъж каза тя. — Знае корените си не само от времето на Големия пожар, чак до прочутия Стивън Дъглас.

— Онзи, който е известен заради дебатите, които водил с Линкълн?

— Точно същият.

— Сигурно са и фрашкани с пари?

— Меко казано. Основният им бизнес е международна търговия с борсови стоки, но имат финансово участие в почти всичко, което може да ти дойде наум. Банки, недвижими имоти, застраховане.

— Аз не мога да проследя семейната си история осемдесет години. — Нито пък някога беше искал да го прави.

— И аз така. — Чарити се наведе, вдигна едно многоцветно камъче и го хвърли във вълните. Гейб предполагаше, че се опитва да си събере мислите, за да прецени колко точно би мота да му разкрие от тази история.

— Не че съм расла в недоимък — продължи тя. — Майка ми винаги казваше, че за една жена е по-добре да се влюби в богат мъж, отколкото в беден. Богатството на Дъгласови не ме впечатляваше. Нито пък фактът, че бащата на Итън и чичовците му членуват в бордовете на толкова корпорации. Благодарение на афинитета на майка ми към хайлайфа и аз знаех как да играя игричките, които са характерни за богаташките клубове.

— Макар че не са ти харесвали.

— Мразех ги — призна тя. Погледна нагоре към него. Той видя собственото си отражение в зелените й очи. — Кажи ми честно. Изглеждам ли ти като човек, който би се чувствал у дома си в клуб по поло?

— Честно ли?

— Нямаше да те питам, ако исках да излъжеш.

— Добре де, истината е, че според мен ти би се вписала във всеки тип живот, който избереш. Или във всяка ситуация, в която попаднеш.

— Ами… — Тя изглеждаше малко изненадана от отговора му. — Благодаря.

— Както ти казах, това е истината според мен. Но тъй като и ти си имала достатъчно пари, нямаше да ти е чак толкова трудно.

Поне не достатъчно трудно, за да стане проблем богатството на годеника й.

— Благодарение на мъдрите инвестиции на дядо ми, никога не съм била притеснена финансово. Но за разлика от майка ми, никога не съм се впечатлявала от светските игри, от статуса ми в обществото, изобщо от такива неща. Мразя да играя игрички и макар че е много мило от твоя страна да кажеш, че бих се вписала навсякъде, честно казано, не ме бива много по тази част. Както госпожа Дъглас не спираше да ми натяква.

— Госпожа Дъглас звучи същата идиотка като сина си.

— Итън завърши с отличие Принстън. Освен това има магистърска степен по бизнес от прословутия колеж Уортън, а също и диплома по право от Харвард. Той с това основно се занимава. Стопанско право за семейната фирма.

— Браво на него. — И все пак очевидно беше пълен идиот, след като беше оставил такова чудесно момиче да си тръгне от него.

— И така, госпожа Дъглас — както всъщност я наричах, защото така и не получих покана да си говорим на малко име, в случай че се чудиш — настояваше, че трябва да вземам уроци по етикет, за да знам за какво се използва всяка от десетките вилици на официалните вечери. Знаеше ли например, че вилицата за миди е единствената вилица, която се поставя от дясната страна на чинията?

— Даже не знаех, че има такова нещо като „вилица за миди“.

— И аз не знаех. Обаче има и се поставя от дясната страна на лъжиците.

— Ще имам предвид, ако ми сложат такава вилица в „Рачешката барака“.

— Точно така. Освен това се подразбира, че почти се провалих с онази част на теста, при която се проверява доколко мога да различавам нюансите на официалното поведение. В средите на Дъгласови това е като неписан закон.

— Тогава защо изобщо се сгоди за тоя?

— Повярвай ми, доста време сама си задавах този въпрос. Отговорът не е много лесен, но сега, от перспективата на времето, една от основните причини да приема предложението на Итън е, че макар често да ми беше скучна компанията му, намирах непоклатимата стабилност на семейството му много привлекателна.

— Искаше да пуснеш корени.

Ето още една причина да стои колкото може по-далеч от нея.

Твърде късно, обаче.

— Точно така.

— И си успяла да го постигнеш тук, в Шелтър Бей. Значи не си имала нужда от годеника си, за да го направиш.

— Така е. — Тя замълча, сякаш се опитваше да реши дали да му разкаже цялата история.

Той чакаше. Ако фотографията и животът в армията го бяха научили на нещо, то това беше търпението.

Тя тръсна глава.

— Е, вечерта е много приятна, за да я разваляме с тази тема — каза накрая. Когато сви рамене, блузата се плъзна от рамото й, разкривайки хубава гладка кожа. — Изобщо не знам защо отново започнах да говоря за това.

— Може би защото още не ти дава мира.

— Както ти казах, нямам никакви чувства към Итън. Онова, което не ми дава мира, е, че направих такава грешка.

— Всички правим грешки. Поне твоята не е била фатална.

— Прав си.

Приливът беше започнал. Пенестите вълни се приближаваха все по-близо до високата скала на плажа. Далеч над океана залязващото слънце създаваше златна пътека, която изглеждаше така, сякаш човек може да премине по нея.

За да не се окажат притиснати от прилива, те тръгнаха обратно, минавайки покрай потъмнелите останки от огън.

Вървяха рамо до рамо, без да говорят, но тишината между тях не беше неловка. И точно в този момент Гейб реши, че в крайна сметка няма защо да бърза със заминаването. Нямаше някакъв график, който трябва да гони. Беше настоявал за това, когато се съгласи да подпише договора за проекта.

— Ще участвам.

— Какво? — Отново беше успял да я изненада. Тя се хлъзна, докато се качваше по едно мокро и покрито с мъх парче старо дърво, а той реагира инстинктивно, прихващайки я през кръста, докато тя почти падна в обятията му.

Ах, по дяволите. Докато дланите му обхванаха ханша й, Гейб си каза, че прави това само за да й помогне, докато се изправи стабилно на крака.

— Казах, че ще участвам. В това с лагера.

Усмивката й беше ослепителна, като залеза, който проблясваше през позлатеното сиво небе.

— О, толкова ти благодаря! Обещавам, че няма да съжаляваш.

Част от него — онази част, която беше твърдо решена да вдигне гълъбите от това място, преди да е успял да се обвърже с нея — вече съжаляваше.

— Ако искаш да се отпечатат тези снимки, ще ни трябва принтер.

— Имам два в офиса. И понеже един ветеринар ще ме замества следобедите, когато съм в лагера, ще мога да взема единия. А сигурно ще намеря и още, ако поразпитам из града.

— Няма нужда. Аз имам два широкоформатни, които ще донеса със себе си.

— Много мило.

Той сви рамене.

— Мен не ме зарязаха на системата така, както се е случило с децата, които идват на лагера. Бях първа година в колежа, когато родителите ми починаха, но и двамата не бяха от най-добрите родители, така че горе-долу сам се отгледах. Вероятно можех да поема по някоя крива пътека, ако един човек не ми беше сложил фотоапарата в ръцете, когато бях на петнайсет. Така че няма как да се откажа от тази възможност да изплатя дълга си.

— Вече определено започвам да те харесвам, Гейбриъл Сейнт Джеймс.

— Много хубаво. Понеже аз също те харесвам, и не отсега. — Неспособен да се въздържи, той прокара върховете на пръстите си по бузата й.

Това е лудост, зазвуча някъде в главата му гласът на разума. Би било абсолютна лудост да се забъркаш сериозно с тази жена.

Сигурно е вярно. Но докато шумните гларуси се въртяха в кръг над главите им, а слънцето тихо потъваше във водата, Гейбриъл не му обърна никакво внимание, наведе глава и докосна с устни нейните. И в този момент разбра, че е загубен.

Беше толкова невероятно мека. Мека като мъглата, която ги обгръщаше. А самият той толкова болезнено я искаше. И макар да знаеше, че най-умното, най-логичното, най-безопасното нещо в момента беше да се отдръпне — той я привлече още по-близо до себе си.

Тя пое пресечено въздух. После разтвори устни, приканвайки го да я целуне истински. Което той и направи.

Хладните й устни се стоплиха. Тялото й, което за миг се напрегна, когато той за първи път я целуна, бавно се отпусна.

Той я желаеше. Гола. Под него. Обградила го отвсякъде.

Дъждовните капчици се бяха наредили като мъниста по медоцветното й рамо, будейки у Гейб диво желание да впие устни в него. Съмняваше се тя да има нещо против, защото, освен ако всичките му инстинкти не бяха изчезнали изведнъж — нямаше да е много чудно, тъй като мозъкът му май съвсем се беше замъглил, — тя също го желаеше.

Докато в главата му сякаш избухваха хиляди взривове на блаженство, Гейб знаеше, че дори с най-малкото усилие — помилване с длан, докосване с устни там, където пулсът й усилено туптеше, точно под брадичката, няколко страстни думи, пошепнати в ухото й — той можеше много бързо да се озове в караваната и да смачка чаршафите с прекрасната и съблазнителна доктор Чарити Тиернан.

Също така знаеше, че не трябва да го прави.

Той бавно и с нежелание вдигна глава.

Тя примигна. Бавно. Веднъж. После още веднъж. Желанието се вихреше като буря в очите й.

По дяволите. Правилно са казали, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

Той я притегли с ръка и я притисна още повече към болезнената си ерекция.

— Още веднъж.

— Още веднъж — съгласи се тя с тих, гърлен глас, от който Гейб изведнъж разбра защо древните моряци са вярвали в русалки. И защо са се оставяли да бъдат примамени в непознати, бурни води.

Този път устните му се притиснаха в нейните с истински устрем. И без милост.

Докато тя се надигна на пръсти, опъната като струна до него, той изведнъж беше разтърсен от емоции, които се бореха със самоконтрола, изграден преди толкова години, за да не повтаря грешките на баща си. Да не губи от поглед целта.

Сладка.

Доктор Чарити Тиернан беше невероятно сладка. Усещането да я целува беше като глътка хладна вода или като ледена бира след цял ден, прекаран лазешком из горещите пясъци на пустинята.

Докато желанието го превземаше напълно, той пъхна ръка под блузата й и усети как тя потрепери, по тялото му пробяга чувство за сила, подобно на електричество. Макар да не я познаваше добре, Гейб подозираше, че тази интелигентна и самоуверена жена не е от онези, които биха се възбудили от всеки срещнат мъж. Но ето, с него се случваше.

Насърчен и вече неспособен да се съпротивлява, той обхвана гърдата й с длан и усети въздишката й, докато я целуваше.

По дяволите! Щеше да е по-лесно, ако се беше отдръпнала. Ако се беше отдалечила от него, макар и малко. Но вместо това тя цяла участваше в тази целувка, отдаваше се, без никакво колебание.

Не беше спал с жена от много време, още откакто тръгна да кръстосва Америка, но Гейб не беше забравил какво е усещането, когато тялото му гори, когато го запали жена. Знаеше какво е женското докосване да накара кръвта му да кипи, знаеше как женските устни могат да му замъглят мозъка.

Но това беше различно.

Никога досега не беше изпитвал такъв адски глад само от една целувка.

С истинско съжаление, опитвайки се да не обръща внимание на тихия й протест, той вдигна глава и се отдръпна от нея.

Настъпи тишина.

— Ами… — Тя пусна ръце от раменете му и пое дълбоко въздух, което отново привлече вниманието му към хубавите й гърди, които той жадуваше да целуне. — Това беше… интересно.

— Ако ще го определиш само като интересно, то сигурно нещо не съм направил както трябва.

— Не. Всъщност беше доста приятно. — Тя го изненада, като се усмихна, вдигайки в същото време длан към него. — Извинявай. Не исках да кажа приятно. Но определено нямам оплаквания.

— Моето его ти благодари.

— Имам един въпрос, който обикновено не задавам на този етап, но тъй като се оказва, че ще прекараме следващите две седмици заедно…

Гласът й заглъхна, като че ли мислеше как точно да формулира въпроса.

— Питай!

— Оттук накъде тръгват нещата?

Ето ти теб говорене без заобикалки. Макар че вероятно щеше да е по-лесно да излъже, Гейб й каза абсолютната истина:

— Нямам представа. — А след това, понеже и това беше вярно, добави: — Знам, че те желая. Много. — Даже и това беше слабо казано. Направо беше готов на колене да я моли…

Тя наклони глава. Ако все още беше разтърсена от целувката, която съвсем беше разместила неговия свят, тя поне не го показваше.

— Нещо не звучиш много доволен.

— Не съм доволен… винаги съм се гордял със самоконтрола си.

Тя пак се усмихна. Този път и очите й се усмихваха и, Господ да му е на помощ, но той загуби ума и дума.

— Аз също. И точно заради това подозирам, че знам как се чувстваш в момента.

— Не мога да ти дам онова, което търсиш. — Между двамата определено се случваше нещо и той реши да изясни този въпрос още от самото начало.

— Така ли? — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — И какво си мислиш, че е това нещо?

Заинтригуван от начина, по който слънчевото й излъчване изведнъж беше охладняло, Гейб сви рамене.

— Ами горе-долу каквото искат всички жени. Къща с бяла оградка отпред, две-три деца, мъж, който се прибира у дома в шест следобед от понеделник до петък, а в събота тренира футбол с децата.

Тъй като виждаше себе си отстрани със същия брутален обектив, който използваше при фотографските си сесии, Гейб знаеше, че е твърде изтощен емоционално, за да й даде всичко това.

— Леле! Всички морски пехотинци ли са толкова назадничави или ти си изключение?

Ледът в очите й се беше превърнал — само с едно примигване на зелените като на сирена очи — в закачлив хумор. Вместо да е раздразнена от мъжкия му шовинизъм, тя явно му се присмиваше весело. По същия начин, по който го бе направила при първата му поява пред вратата й.

Странното беше, че го привличаше още по-силно. А това можеше да значи само едно — явно прекалено дълго е живял като монах, та сега всеки женски трик му замайваше главата.

— Да не искаш да ми кажеш, че не искаш семейство?

— Не, не искам. Онова, което искам да кажа е, че макар да не искам да следвам безразборния семеен живот на майка ми, възгледите ми за семейство отдавна са еволюирали извън кадрите на разни рекламни клипове. И даже и да ми се иска да се превърна в образцова съпруга, което всъщност не искам, единствено заради това, че съм се целувала с някого, не означава, че очаквам това да доведе до диамантен годежен пръстен и сватба.

— А какво стана с мораториума?

— Мораториумът се отнася до секса. Онова, което двамата с теб направихме, беше просто целувка.

Скептичното му отношение сигурно пролича на лицето, защото тя бързо добави.

— Добре де, беше от онези разтърсващи целувки. И ако беше продължила още няколко секунди, сигурно щеше да влезе в класацията ми за десетте най-страхотни целувки на всички времена. Но човек не се жени само заради една целувка, нали?

— Разбира се.

— Ами заради секс?

— Аз съм мъж. Което значи, че по принцип гласувам с две ръце за него.

— Искам да кажа, правиш ли секс с всяка жена, която целунеш?

Той й отвърна също с въпрос.

— После аз съм водил разпити! Ти как мислиш?

— Много жени си падат по мъже в униформи.

Той знаеше това от собствен опит.

— А ти не си падаш?

— В момента говорим за теб.

А той се опитваше да избегне точно това.

— Не. Не казвам, че правя секс с всяка жена, която целуна, по дяволите.

Ядосан, той припряно разтри носа си с пръсти, сякаш намества невидими очила. Ако беше се провалял на военните си мисии така, както се проваляше в момента с нея, сигурно даже нямаше да е тук, за да водят този разговор.

— Просто се опитвам да бъда честен и да те предупредя, че това — каквото и, по дяволите, да е то — не може да стигне доникъде.

— А ти защо мислиш, че аз искам да доведе, където и да било? Дали те намирам за привлекателен? Разбира се. — Тя сви рамене. — Това би трябвало да е очевидно даже и за човек като теб, който явно нищо не разбира от жени. Но само защото между нас безспорно протича химия, това не значи, че аз вече си избирам сватбена рокля или се надявам да живеем заедно завинаги. Или даже, че искам да спя с теб, макар че няма да отричам — имаше един момент преди малко, когато бях силно изкушена. Така че какъв е проблемът?

Проклетият проблем, който той нямаше желание да обсъжда с нея беше, че тази хубава ветеринарка с копринена кожа го изпълваше с истински ужас.

— Винаги ли си толкова искрена?

— Боя се, че да — призна тя. — Не понасям лъжите. И тъй като съм видяла толкова бракове на майка ми да се провалят точно заради липсата на нормално общуване, аз твърдо вярвам, че нещата трябва да се наричат открито с истинските им имена. Виж — предложи тя, слагайки длан на ръката му, след като той не отговори веднага. — Ще прекараме много време заедно. — Тя спря за момент. — Освен ако не си си променил решението да помогнеш на лагера?

— Не. Каквото и да си мислиш за мен, не съм от онези, които първо обещават нещо, а после се отказват. Мотото на морските пехотинци — чест, доблест, вярност — не са само думи. Както казваме в казармата, това си самият ти, даже и на тъмно. Когато дам дума за нещо, аз винаги я спазвам, по дяволите.

Тя продължи да го гледа изпитателно. С онзи търсещ поглед. Гейб усещаше, че е на път да каже нещо, когато изведнъж ги застигна една вълна и едва не ги заля целите.

— Радвам се да го чуя — каза Чарити. Моментът отмина и тя отново се върна към обичайното си дружелюбно поведение на спокойна и самоуверена жена — същата, която беше отворила вратата към хубавата си, весело боядисана къща, и напълно обърка всичките му планове.

— Май най-добре да се връщаме, преди да ни отреже приливът. Искаш ли да се срещнем на лагера? — попита го приятелски, докато вървяха обратно по влажния пясък. — Или предпочиташ да ме вземеш от нас и да отидем заедно с колата? Така ще мога да те представя на останалите. Първата половина от деня е най-вече за запознанства, няма специална програма, така че няма да водя кучетата, докато не направим екипите и не решим колко точно ще ни трябват. Може да оставиш твоето куче в клиниката. Имаме услуга за „кучешка детска градина“ и сигурно ще му е приятно да поиграе с другите.

— Не се ли притесняваш, че ще го зарежа при теб и ще духна от града?

— Не.

— Толкова ли си сигурна в себе си?

— Не. — Засменият й поглед за миг стана сериозен. — Толкова съм сигурна в теб.

Преди Гейб винаги беше успявал да контролира едновременно всички аспекти от живота си и да ги държи разделени. Това не само че беше много важно при военните мисии — този талант беше развил още много по-рано, докато живееше с родителите си. Но начинът, по който тя естествено поемаше контрола във всяка ситуация, го впечатляваше и го караше да иска да я опознае по-добре. Да започне да маха един по един воалите, които я скриваха.

Разбира се, най-безопасното и най-лесно нещо щеше да бъде да държи тази жена на възможно по-голямо разстояние от себе си. Но точно както никога не е бил почитател на безопасното, опитът на Гейб в живота му досега го беше научил да не се доверява и на лесното.

— В колко часа искаш да дойда?

— Автобусите винаги пристигат около обед. Какво ще кажеш да се отбиеш около един часа? Така ще мога да организирам всичко в клиниката, преди да стане време за тръгване.

— Съгласен съм.

— Супер.

Усмивката й озари мъгливата вечер. Чарити преплете пръсти в неговите с един обикновен, непревзет жест, докато двамата вървяха към мястото, където беше паркирал своя джип.

Това е грешка, предупреди се той за пореден път. Докато вдишваше изкусителния аромат на цветя, който се носеше от нея, Гейб се зарече да не забравя това.