Джоан Рос
Едно лято (15)

15

Аманда подхвана Чарити още с влизането й в стаята за гости, която майка й беше завзела.

— Миличка! — възкликна тя и затвори мобилния си телефон. — Тъкмо казвах на Питър вълнуващата новина, че излизаш с известния Гейбриъл Сейнт Джеймс!

— Не излизам с него.

— Нали ще ходите на вечеря.

— Ти да не си подслушвала?

— Прозорецът беше отворен. — Без изобщо да се притеснява, че са я хванали в крачка, Аманда гневно замахна към прозореца с белите перденца. — И наистина беше мъдро решение да не приемаш поканата му за довечера. Винаги е добра тактика да накараш мъжа да чака.

— Това не беше тактика. Беше истината. Двете с теб трябва да поговорим.

— Хм, защо пък?

— Ами, например, защото си зарязала съпруга си, без изобщо да му обясниш причината?

Ето, майка й пак щеше да се разбеснее.

— Нали знаеш как не обичам конфликтите!

— Но може би някои неща — някои мъже, си заслужават да се бориш за тях.

— Обаче Итън не беше сред тях, а?

За човек, който толкова обичаше да бъде център на вниманието, майка й имаше отлични умения да обръща прожекторите в различна посока, когато така й отърваше.

— Не. Итън определено не си заслужаваше.

— И аз така мисля. Беше много смела да постъпиш така, въпреки обстоятелствата.

Чарити сви рамене.

— Стори ми се по-добра идея да приключа там, отколкото да мине церемонията и да се разведем шест седмици по-късно. — Твърде късно осъзна, че с тези думи ще засегне майка си. — Съжалявам, не исках да кажа…

— Знам. Моите бракове са почти колкото на Лиз Тейлър. И точно затова съм толкова ядосана. Наистина мислех, че този път съм намерила партньора си за цял живот.

— И аз така смятам. — Това беше истина. — Също така смятам, че най-малко дължиш на Бентън да обсъдиш всичко с него. Възможно е обяснението да е съвсем просто.

— Например?

— Нямам представа. Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

— Това е вярно. — Аманда тежко въздъхна. — Но ми трябва време… А междувременно — изведнъж каза тя с много по-ведър глас — какво смяташ да облечеш за срещата си с този хубав младеж?

Чарити тъкмо отвори уста, за да повтори отново, че няма да ходи на среща, а само ще вечерят заедно, когато мислите й се отклониха към нещо друго, което майка й беше казала.

— Мислиш, че е хубав?

— Абсолютно! Ти не мислиш ли?

— Не е хубав като Брат Пит. — В съзнанието й изникна издяланото като от скала лице с белезите по него, очите, които като че никога не стояха съвсем отворени, широката брадичка, признак за излишък на мъжки хормони. — Привличащ окото, може би. — Сама знаеше, че тези думи не го описват достатъчно добре.

— Напомня ми на баща ти. Още в началото на връзката ни.

— Наистина? — Баща й беше хубавец, като Джордж Клуин и Кари Грант. По нищо дори не напомняше Гейбриъл Сейнт Джеймс.

— Да, точно така. Но ти си го виждала само след пластичните операции.

— Баща ми си е правил пластични операции? Защо?

— Ами помисли малко, миличка. Макар че от едно време посвещава по няколко седмици всяка година, през които прави безплатни операции за реконструктивна хирургия на деца в най-бедните държави, целта на кариерата му беше да стане най-известният хирург на звездите. Това щеше да е трудно, ако самият той не изглежда като холивудска звезда. Затова си направи няколко операции, за да добие образа, който искаше останалите да забележат. Когато се омъжих за него, той още беше стажант-хирург и имаше белег много подобен на този на Гейбриъл, само че неговият беше отстрани на лицето. Беше го получил във Виетнам.

— Чакай малко. — Чарити вдигна ръка. — Баща ми е бил във Виетнам? И на мен никой не ми е казал и думичка за това?

— Не беше доброволец, получи призовка от военните — обясни Аманда. — Но в това отношение много приличаше на Питър — не обичаше да говори за войната. Нито тогава, нито сега. Но е бил на три мисии във Виетнам като парамедик. Всъщност така успя да си плати следването в медицинския университет.

Чарити беше поразена.

— Има ли още нещо, което не си ми казвала досега?

— Чарити, миличка — тонът на майка й беше като към шестгодишно капризно дете, — всички си имаме своите тайни. Даже и ти, предполагам. Освен това не е моя работа да разказвам за баща ти.

— Той можеше да ми каже. — Чарити се нацупи. Наистина като малко дете, а тя никога не правеше така. Това беше от арсенала на майка й.

— Предполагам, че е решил да го остави в миналото си, тъй като спомените са били твърде болезнени. — Аманда стана сериозна. — И в това отношение, точно ти би трябвало напълно да го разбираш.

С това удари слабото й място. Наистина Чарити така и не бе споделила с майка си цялата история, заради която беше отменила сватбата.

Тоест най-добре беше да сменят темата на разговора.

— Кога се прибира Бентън?

— Нямам никаква представа. Каза ми, че няма да го има една седмица. Но как мога да вярвам и на една думичка, изречена от този човек? Така или иначе, каквито и да са плановете му, ако иска да говори с мен, ще трябва да дойде тук. Понеже аз нямам намерение да стъпя повече в онази къща, докато той не обясни странното си поведение.

Ах, каква радост.

Майка й разтърка длани, сякаш да се отърси от нещо, полепнало по тях, и каза:

— И така, какво ще облечеш за вечерята с Гейбриъл?

— Изобщо не съм мислила.

— Тази сутрин минах през „Морска мъгла“. Чудесно изглежда.

Сградата с кафяви каменни плочи на покрива, сгушена в залива, наистина беше красива. Всяка маса беше обърната към пристанището, а във вътрешното дворче беше много приятно в слънчеви дни.

— Да, хубаво е. Но не върви да ходиш там накипрен с тоалети, както е в повечето ресторанти в Сиатъл. — Чарити вече усещаше какъв е планът на майка й и добре знаеше, че ще последва атака.

— Е, все пак, трябва да изглеждаш възможно най-добре. Имаш ли изобщо рокли?

— Разбира се, че имам. Сериозно ти говоря! — настоя Чарити, когато Аманда вдигна въпросително вежди. Нямаше смисъл да споменава точно сега, че е дарила всичките си „градски“ дрехи — повечето купени в безплоден опит да отговаря на високомерните стандарти в семейството на бившия й годеник — на една благотворителна организация, която помагаше на жени, изпаднали в безпаричие, да се върнат отново в професията, като осигуряваше добре изглеждащо облекло, подходящо за интервюта за работа.

— Покажи да видя.

Чувствайки се отново на тринайсет, когато майка й я беше повлякла по магазините да търсят „прилична“ рокля за първото й причастие, Чарити я поведе към спалнята, отвори гардероба и извади жълтата дреха, която беше обличала на сватбата на Коул и Кели в „Бон тан“.

— Не е лошо — съгласи се Аманда. — Всъщност е много хубава и цветът отговаря на твоя тен, макар че аз самата никога не бих носила такъв.

Чувството за облекчение, че ще се спаси от екскурзия за пазаруване до Портланд или Юджийн не остана за дълго.

— Разбира се — заключи делово майка й, — тази рокля е прекалено официална, за да я носиш на първа среща.

— Не е среща! — сигурно за четвърти път натърти Чарити.

Без изобщо да обърне внимание на думите й, Аманда я огледа изпитателно от глава до пети.

— Слава богу, двете носим почти еднакъв номер дрехи. Имам една страхотна пола от газ, с блузка с голи рамене, много са подходящи за случая. Освен това е от коприна, синьо-зелена с ефект на акварел, цветът на очите ти ще изпъкне много добре.

Защо изведнъж всички наоколо се засилиха да я обличат като някаква кукла Барби?

— Не съм от жените, които носят поли от газ — посочи тя, прокарвайки длани по джинсите си. — А колкото до блузата — тези не излязоха ли от мода още със залеза на хипарското движение?

— Не, пак са на мода! И нали не си мислила да идеш облечена по този начин? — Намръщеното лице на майка й показа на Чарити истинското й мнение за обичайната „униформа“ от джинси, тениска и маратонки.

— Аз съм ветеринарен лекар. Не мога да оперирам кучета и котки нагиздена като за сватба.

— Съмнявам се да ти се наложи да оперираш кучета и котки в „Морска мъгла“ — не й остана длъжна Аманда. — Какво ще кажеш да направим компромис? Примерно да облечеш хубави бели джинси, но да сложиш моята блуза. Ще изглежда толкова хубаво с гердан от морско стъкло и сребро.

— Нямам бели джинси. Много си личи, като ги нацапам с кръв.

— Ако се опитваш да ме стреснеш, Чарити, да знаеш, че няма да стане. Все пак съм била омъжена за хирург, който носеше вкъщи видеозаписи от операции, за да ги гледа и да се учи. Няма как да е толкова трудно да намерим някой по-свестен чифт джинси. Значи излизаме да пазаруваме утре.

— Утре имам работа.

— Освен това трябва и да се храниш. Ще пазаруваме в обедната ти почивка. Нямаше ли един бутик близо, до онази хубава сладкарничка?

— Да, „Танцуващата сърна — две“. Държат го две възрастни дами, които неотдавна се преместиха тук от Вашингтон, но мамо, наистина…

— Миличка моя! — Този тон й беше много познат. Явно майка й напълно се беше вживяла в ролята на светска дама. — Не ти ли обясних преди малко, че целият ми живот се руши пред очите ми и скоро май ще се озова заобиколена отново само от руините на поредната неуспешна любовна връзка?

— Да се надяваме, че не е толкова фатално — кротко предложи Чарити.

— От твоята уста — в Божиите уши. Както и да е. — Тя въздъхна, после пак избърса сълзите си. — Отчаяно се нуждая от малко шопинг терапия. И тъй като се съмнявам в това хубавко заспало градче да има нещо, което самата аз бих облякла, остава ми само да пазарувам за теб.

И тъй като майка й направо засия при тази мисъл, Чарити разбра, че е загубила битката. Добре де, какво толкова? Нали оцеля, докато ходеше по магазините, за да избере роклята за сватбата? Е, онова беше по-лесно. Просто се беше обадила предварително и беше казала какво й трябва, а като се появи, вече бяха избрали тази рокля и тя я чакаше, окачена зад щанда. Все едно да имаш личен консултант.

— Моля те, миличка! — О, да, това сладичко извисяване на гласа, като чуруликане на птичка, наистина беше добре изиграно.

Чарити отдавна беше приела, че някак си модните гени на майка й са я подминали. Не че не се беше опитвала, особено в гимназията. Не само искаше да спечели одобрението на майка си, но и за редките посещения при баща й в Лос Анджелис — където всички момичета задължително бяха руси и с тен и изглеждаха така, сякаш са излезли от снимачната площадка на „Въздухарки“ и „Професия блондинка“ — толкова много искаше да се впише в групата, че по цял ден разгръщаше „Seventeen“ и „УА“ и не пропускаше епизод на „Бевърли Хилс, 9020“, като се опитваше да открие какво точно да носи. И, още по-важно, какво да не носи.

Модата обаче, както тя с горчивина установи, постоянно се променяше! Тъкмо свикваше горе-долу да се чувства удобно с дълги летни рокли на цветя в комбинация с каубойски ботуши, изведнъж героите на екрана почваха да носят къси прости роклички, тесни клинове и кубинки.

После, когато дойдоха на мода избелените джинси, не беше толкова зле и тя бързо свикна, макар че така и не се престраши да добави разни вериги и разголени горнища. Но когато се появи гръндж модата, Чарити вдигна ръце и просто прие факта, че нейният личен стил на обличане винаги ще бъде назад от модата.

— Няма как да се измъкна, нали? — Майка й наистина имаше брачните навици на пъстра пеперуда, но така и никога не се беше отказала да превърне дъщеря си ако не в познавачка, то поне в послушен последовател на модата.

— Нямаш никакъв шанс.

— Така си и помислих… — Ако имаше избор, сигурно би предпочела да я топнат във ваната с препарат против кърлежи. Но ако това щеше да извади майка й от състоянието на наранена примадона, което заплашваше опасно да се влоши…

Край прозореца прелетя ято белокрили пеликани, поели към морето. На Чарити много й се прииска и тя да може да отлети с тях.