Джоан Рос
Едно лято (23)

23

Омарите, които беше купил, бяха отлични, както винаги. Но нямаше как да се ядат прилично. Джейк, собственикът на „Рачешката барака“, беше пратил вестник, с който Гейб застла масата, а след това го затисна с камъни от плажа. Джейк беше пратил и цял пакет мокри кърпички.

Вместо варени, този път раците бяха пържени в чеснов сос с масло. Яркооранжевите им черупки бяха крехки и чупливи, месото — крехко и сочно и невероятно хранително.

— О, боже — изстена Чарити. — Направо мога цял живот да живея с така сготвени раци.

— Сакс ме увери, че след собствената му кухня, това било най-доброто в града. Но „Бон тан“ е затворен днес.

— Каджунската кухня с морски деликатеси на Сакс е прочута и целият град се радва, че той отново отвори „Бон тан“. Но не съм сигурна дали мога да поставя тези раци на второ място. — Тя потопи залък от хрупкавия хляб в соса, който ухаеше невероятно. — Мисля, че бих ги сложила и двете на първо място.

Определено не беше скованото и притеснено ровене в чиниите със салата, което обикновено представляват първите срещи. Нямаше как да се яде такава храна, без човек да се изцапа, и със сигурност щеше да лекьоса чудесната блуза, която майка й беше успяла да й пробута, след като отхвърли всичко останало в гардероба й като неприемливо. Но Чарити не можеше да отрече, че разчупването на напоените с масло раци и яденето с ръце беше много чувствено преживяване. Напомняше й за еротичното ухажване в „Том Джоунс“, което изглеждаше много подобно.

— Значи — отбеляза той, докато си вземаше от вкусната зелева салата с една от белите пластмасови лъжички, които Джейк беше пъхнал за всеки случай в торбата — не си го опитвала преди?

— Обожавам омари и съм си поръчвала от сандвичите и салатите на Джейк и преди. Обаче цял омар никога не съм си поръчвала — не е за сам човек.

— Направо не мога да повярвам какви тъпи мъже има в тоя град, да не те заведат в такъв хубав ресторант.

— Защо, да не би мъжете да смятат, че яденето на мазни храни с ръце е нещо като любовна игра?

— Точно така — весело отвърна той.

— Канили са ме. Просто не съм била в настроение да приема.

— Защо? — Той махна опаковката на две варени царевици, които бяха — ах, каква изненада — също приготвени в сос от масло.

Макар че направо усещаше холестерола, който се лепи по артериите й, при вида на царевицата Чарити не можа да се въздържи и хапна и от нея. Да. Определено щеше да се наложи да прекара на тренажора поне още трийсет минути, за да изгори една трета от калориите на днешното ядене.

— Обявих нещо като мораториум на романтичните срещи, откакто се преместих тук. — Тя изтри маслото от ъгълчето на устните си и го погледна. Очите му потъмняха. Беше права. Този мъж наистина е опасен.

— И как ти се отрази?

— Ами много добре. Тъкмо започвах клиниката, откривах и приюта за животни, това отнема много време и енергия. Просто нямах сили и за срещи.

— Но сега си тук с мен.

— Така е, да.

— Е, ами… — Той облегна лакти на масата и я огледа бавно и с голям интерес, без да продума.

Макар изражението му да не показваше нищо, Чарити се чувстваше като на тръни, усещайки изпитателния му поглед върху себе си.

— Е, ами какво? — опълчи се тя, усещайки, че губи равновесие.

— Защо се наложи да отмениш сватбата си?

— Виж, знам, че дадох доста поводи за клюки, откакто се преместих тук, но всъщност никой не знае кой точно от двамата е отменил сватбата.

— Няма как да е бил мъжът.

Тя го изгледа с възможно най-хладния поглед, на който беше способна.

— И защо?

— Защото мъж, който би изпуснал жена като теб, трябва да е не само идиот, но и евнух.

Тя усети предателска руменина да пропълзява по бузите й. Това беше направо смехотворно. Тя никога не се изчервяваше. Джейк сигурно беше сложил някакви подправки в чесновия сос за омара.

— Предполагам, че това е комплимент.

— Правилно предполагаш, аз това имах предвид.

Чарити не се срамуваше от онова, което беше станало. В крайна сметка цялата неразбория беше нейна вина. Но нямаше как да не се притеснява поне малко заради това, че тъй грешно беше преценила Итън.

— Обичаше ли го?

— Кого? — Тя избута пластмасовата кутийка със зеле и моркови към него. — Искаш ли още малко зелева салата?

— Не, благодаря. Добър опит да отклониш разговора.

— Теб защо въобще те интересува?

Той сви рамене.

— Не знам, да ти кажа. Но явно ме интересува, така че защо не ми отговориш?

Защо наистина? Той приличаше на истински единак, съвсем не от хората, които биха разнесли новината из целия град. Освен това щеше да си тръгне съвсем скоро. На кого можеше да каже?

— Мислех, че го обичам. Поне се опитах.

— А сега?

— Не. Ни най-малко.

— Но си щяла да се омъжиш за него?

— Нали разбираш, че ако ще ме разпитваш за миналото ми, аз също ще искам да ти задам разни въпроси, за да сме квит. Всъщност май хората точно това правят, като излизат на срещи, ако правилно си спомням. Споделят какво харесват. Какво не харесват. Любими филми. Книги. А понякога и дълбоки тъмни тайни.

— Нямам никакви дълбоки тъмни тайни.

— Лъжец! — Тя обвинително насочи оранжева щипка от омар към него. — Всеки си има тайни.

— Може би заради това ги наричат тайни. Понеже хората не ги споделят.

— Ето виждаш ли? И въпреки това ти ме притискаш да ти кажа нещо, което не искам да споделям.

— Права си. — Той довърши бирата, която беше донесъл, заедно с малко вино за нея. — Добре, имам и друг въпрос, по-лесен. Защо стана ветеринарен лекар? Да не би като малка да си имала десетки домашни любимци из къщата и да си играела на чичо доктор с тях?

— Ти се запозна с майка ми. Какво мислиш, дали е било така?

— Вярно. Значи сигурно си слагала лейкопласт на плюшените животинчета, вместо да обличаш рокли на Барби?

— Всъщност с тези думи описваш Ейми, моята помощничка. Аз реших да ставам ветеринар, докато учех в едно училище с пансион в Кънектикът. Беше задължително да се работи в някаква обществена служба и, понеже не ми позволяваха да си имам домашен любимец, реших да се запиша като доброволец към един местен приют за животни. Бях абсолютно зарибена още от първия ден. Макар че сърцето ми се късаше, като гледах по колко животни се налага да приспиват всяка седмица. Тогава реших, че ще стана ветеринар и ще имам приют, в който животните не се убиват.

— Браво на теб. — Той извади още една бутилка от хладилната чанта. Фактът, че вече премина на безалкохолната бира „Калибър“ може би беше ключът към една от тайните му. Или просто се притесняваше, защото беше с колата. — Сигурно е приятно да си поставиш цел и да я постигнеш.

— Същото може да се каже и за теб.

— Освен ако не става дума за конкретна мисия, мен не ме бива много в поставянето на цели.

— Което ме насочва към въпроса, който исках да ти задам — каза Чарити. — Какви са плановете ти?

— Близките? Или дългосрочните?

Тя се ядоса малко на начина, по който той избегна да отговори на този простичък въпрос, но нали и тя беше направила същото, когато стана дума за сватбата й?

— Близките.

Той сви рамене.

— Ако изключим имейла на Коул, с който получих покана за сватбата през последната година не съм правил никакви планове. Просто пътувам из страната и снимам.

— Цяла година си прекарал така, на път?

— Точно така.

— Ами семейството ти? — И тя беше готова да признае, че този въпрос беше много любопитен.

— Нали ти казах, че нямам семейство.

— Съвсем никакво? — Самата Чарити имаше повече доведени бащи от средностатистическия американец, но пък мисълта, че човек няма никакви роднини, й се струваше смайваща.

— Съвсем никакво.

— Тъжна работа.

— Зависи от семейството. От армията са ме пращали къде ли не по света, но винаги съм се чувствал някак привързан към Северозападното тихоокеанско крайбрежие. Тази част от страната ми харесва, така че след като тъй или иначе съм дошъл тук, смятам да поостана и да снимам още малко.

Ако вече не си беше съставила мнение за Гейбриъл Сейнт Джеймс, Чарити сигурно щеше да е ужасена от вълната на абсолютно удоволствие, която я заля при тези му думи — че няма да напусне Шелтър Бей веднага.

Макар че не послуша майка си да остави косата си пусната, сега усещаше, че океанският бриз така или иначе е освободил няколко кичура, които трептяха по лицето й. Когато Гейб пресегна през масата и ги прибра зад ухото й, погледът му гореше. И беше неумолим.

— Та да се върнем на брака ти — каза той.

Дяволите да го вземат. Явно щеше да повдига въпроса, докато най-сетне му каже нещо. Освен това случката не беше по нейна вина. Както Седона не спираше да й повтаря, всъщност бившият й годеник трябваше да се срамува.

— Щях да се омъжа за Итън — каза тя. — Така се казваше. Итън Дъглас. Беше адвокат във фирмата на баща си, международна търговска компания в Чикаго. Подчертавам на думата „беше“. Минало време. Всичко приключи. Отдавна.

— Ако е било толкова лесно да го забравиш, защо си се отказала напълно от срещи с други мъже?

— Започвам да подозирам, че фотографията е била само за заблуда. Всъщност си следовател под прикритие за военното разузнаване. Вече имам чувството, че съм на разпит.

Тя очакваше извинение. Но не го получи.

— Освен това, макар да съм позабравила как се излиза на среща, със сигурност си спомням, че разговорите за бившите любовници не са най-приятната тема за разговор. И тъй като храната е чудесна и то на такова хубаво място, не искам да си развалям вечерта, като говоря за това. Нека само да ти кажа, че цял живот съм гледала как майка ми следва сърцето си, вместо ума. Резултатите не са особено очарователни. Затова, след като завърших ветеринарния университет, който отнемаше всичките ми сили, и си намерих работа в голяма ветеринарна клиника, започнах да си мисля, че ще е хубаво да има с кого да споделя живота си. Но, за разлика от мама, реших да мисля с главата. От това, както става ясно, също нищо не излезе. Затова в момента не знам накъде да поема.

— И все пак си тук. С мен.

— Всъщност трябва да ти призная, че имах и задни мотиви.

— Изобщо няма да се оплача, ако мотивът ти е бил да ме свалиш с един поглед и да се любим до сутринта.

— О, съжалявам! — Тя му се усмихна сладко. — Страхувам се, че не е това.

— Е, бях длъжен да опитам. — Той се облегна назад. Скръсти ръце пред широките си гърди. Ако добре разчиташе езика на тялото му, нямаше да е никак лесно. — Е, какъв е мотивът ти? Освен, че се опитваш да ме увещаеш да не връщам кучето?

— А, това вече е решено. — Тя безгрижно махна с ръка.

— Ти пък откъде знаеш?

— Седона от „Грабни тортата“, каза, че те видяла с кучето на плажа днес. И не само тя. Всички казаха, че двамата с кучето сте изглеждали като стабилна двойка.

— Това са само клюки и недомлъвки.

— Значи са ме излъгали?

— Не точно. Нека просто да кажем, че започнах да свиквам с него. Но — той вдигна длан, спирайки я да каже колко много се радва да го чуе, — ако реша да го оставя, което не е изобщо сигурно, ще има проблем.

— Какъв проблем?

— Този проект е свързан с пътуване през петдесет щата. Остават Вашингтон и Аляска, приключвам в Хавай.

— Ау. — Тя знаеше, разбира се, накъде клони разговорът. Нали точно по тази причина й връчиха персийската котка, която сега се опитваше да уговори Седона да прибере? — Но няма да е задълго, нали?

— Не би трябвало.

— Тогава може да успея да помогна. А междувременно може да не говорим за този проблем, той още не е актуален.

— Съгласен съм. Та какъв е мотивът ти да ядеш омари на плажа с мен?

— Става дума за един лагер.

— Лагер? — Изразът на лицето му беше още по-малко обещаващ от скръстените ръце. Все пак, тъй като идеята вече й беше хрумнала и й се струваше все по-добра с всяка минута, Чарити реши да се осмели да я сподели.

— Летен лагер. На езерото Рейнбоу, само на три-четири километра от града.

— Бил съм там. Когато пристигнах тук за първи път. Но не видях никакви лагеруващи. Само туристи. Предимно семейства.

— Защото лагерът започва чак утре.

— Мястото е хубаво. Но аз се отказах да спя на земята, откакто не съм в армията.

— Лагерниците нощуват на едната страна, в хубави нови бунгала — обясни тя. — Повечето от възпитателите са от другата страна, макар че някои, които преподават и водят дейностите, имат стаи заедно с персонала в основната вила. Доброволците обикновено пътуват с коли от града, освен една вечер, когато всички трябва да станат много рано заради екскурзията с кану до острова, където се готви закуската, но това е много забавно. Има една двойка — Фред и Етел Далтън.

Той вдигна вежда.

— Шегуваш се с мен, нали?

— Не. Това са имената им. Та както и да е, те спечелиха от лотарията преди няколко години, отказаха се от професиите си, купиха тази вила и изградиха бунгалата. И тъй като години наред са били приемни родители, те решиха да изградят лагер за деца, живеещи в приемни семейства. И всяко лято децата прекарват по две седмици заедно. Има нещо, което много хора не знаят, и то е, че три от всеки четири братя и сестри, дадени в приемни семейства, не живеят заедно.

Дали само тя си въобразяваше? Или изражението на суровите черти на лицето му наистина омекна мъничко?

— Това е гадна работа.

— Да, нали? Така че лагерът „Рейнбоу“ не е като обикновените летни лагери. Има, разбира се, обичайното плуване, спортове с кану, готвене край лагерния огън и най-различни дейности, с които децата се учат как да решават проблеми, да си определят сами цели, ефективна комуникация и работа в екип.

— Всичко това под формата на забава, нали?

— Точно. — Радваше се, че той разбира от половин дума. Това правеше задачата й много по-лесна. — Лагерниците пекат хляб, садят дървета, даже строят заслони и се учат да се ориентират в гората. Целта е да ги научат на елементарни умения за оцеляване в дивата природа, както и да калят характера им.

— Това започва да звучи като военно учение.

Чарити се засмя на това сравнение. Хареса й, че той се пошегува. Вече не беше толкова хладен и резервиран.

— Етел е детски психолог или поне е била такава, преди да спре работа, а Фред двайсет и пет години е преподавал география и екология в местния колеж. И двамата са много активни по всички екологични въпроси и много помагат на децата да усетят връзка със земята, както и това, че в голямата игра на живота всеки има значение.

— Браво на тях.

— Миналата година участвах като доброволец и сега отново се записах. Водя там кучета от приюта и децата се грижат за тях. Хубаво е за кучетата, понеже получават обич и внимание, каквито никой не може да им даде. И за децата също е хубаво. Не само ги учи да са отговорни, но и кучетата се отблагодаряват за всичкото внимание с безусловна любов. А много от децата дори не знаят какво е това.

— Предполагам, нямаше да се окажат в приемни семейства, ако знаеха.

О, да. Определено тонът му се променяше. Изразът на лицето му, цялото му поведение, което преди беше доста резервирано, сега беше много по-меко. Интересно нещо — макар че едва ли би го признал, той явно имаше слабост към деца и животни.

— Значи, искаше да взема кучето с мен в лагера, за да могат децата да играят с него? — попита той.

— О, не! Искам да кажа, разбира се, че можеш да го доведеш, но…

— Чакай! Чакай само минутка, по дяволите. — Дотук явно беше приятното поведение. Твърдият като скала военен, който без съмнение се беше изправял лице в лице със смъртта безброй пъти, се беше върнал. И още как. — Защо тогава аз да ходя там!

Тя се наведе напред през масата, за да подчертае онова, което щеше да каже.

— На тези деца вече толкова много им е било отнето. Единственото, което никой не може да им отнеме, са специалните спомени от времето, прекарано заедно в лагера. Затова си мислех, какъв по-хубав начин да запазиш спомените си от една снимка?

— Чакай малко, разбирам, че е за добра кауза. Но само защото съм направил няколко сватбени снимки за мой приятел, това не означава, че съм паднал дотам да снимам групови снимки на лагерници, които вероятно Фред или Етел спокойно могат да направят.

— О, аз не те молех за това — бързо каза тя. Твърде бързо, осъзна Чарити, когато тъмната му вежда отново се изви въпросително. — Нека да обясня.

— Да, няма да е лошо. Но въпреки това отговорът ми е „не“.

— Само ме изслушай, преди отново да влезеш в ролята на Самотния рейнджър? Която, между другото, не е бог знае колко привлекателна.

С уморена въздишка той й махна да продължи.

— Не ни трябва професионален фотограф за груповите снимки. Всички носим фотоапарати и макар да сме любители, винаги има снимки, които децата да отнесат със себе си. За да си спомнят добре прекараното време.

— Така си и мислех. Но все още не разбирам за какво съм ви аз.

— Защото ми хрумна, че снимките ще имат още по-голямо значение, ако децата могат самички да ги направят.

— И това не е лоша идея. За колко деца говорим?

— Около седемдесет и пет, плюс-минус няколко. Бройката се променя всяка година.

— Става дума за много фотоапарати.

Тя сви рамене.

— Колкото повече купиш, толкова по-евтино ти ги дават. А аз мога да си го позволя. Дядо ми ми остави малко наследство.

Бащата на нейната майка беше починал по време на околосветско плаване, когато Аманда била само дванайсетгодишна, но тъй като бил хем богат, хем благоразумен човек, той бил помислил предварително и създал тръстове за евентуалните си внуци. А единствената му внучка беше тя самата. Чарити често си беше мислила дали безкрайните търсения на майка й с едничката цел да намери любов не бяха отчасти заради това, че е загубила баща си на такава млада възраст.

Знаейки, че баба й беше останала вдовица съвсем млада, както и нещастната история на майка й с мъжете, Чарити също се чудеше дали жените в нейното семейство не са прокълнати никога да не бъдат щастливо омъжени.

— Въпреки това е много щедро от твоя страна.

— Те са страхотни деца. Макар че, трябва да призная, последния ден, когато всички се качат в различни си автобуси, направо ти се къса сърцето.

Тя въздъхна. След това се отърси от тъжния спомен и се съсредоточи върху хубавото.

— И така, освен че децата работят с животните, имаме и разни работилници. Миналата година Седона ги учеше да пекат. Бабата на Сакс учеше момичетата да плетат, а съпругът й Бернар — да играят шах и да правят моряшки възли. Едно събитие, което никога не се пропуска, е екскурзията с кану, за която ти споменах, до острова в средата на езерото, където Фред показва на децата как да си приготвят закуска в една кутия от кафе над открития огън. И, разбира се, театралната вечер, и…

— Ясно, разбрах.

— Но не си чул моя план.

— Не ми и трябва. Събирате цяла камара деца от приемни семейства, които прекарват почти цялата година разделени от братята и сестрите си. Ще купуваш фотоапарати, за да могат те да си направят албум за спомен.

— Да, това с албумите също съм го планирала. Има един магазин в града, казва се „Спомени“ и собственичката се съгласи да дари хартия, картон, лепило, всякакви нужни материали.

По дяволите. Той слушаше със затворени очи и Чарити имаше чувството, че го е загубила за каузата. Твърдо решена, обаче, тя продължи нататък.

— Но много хора не умеят да работят добре, даже с най-елементарните фотоапарати, тези с автоматичните настройки. Затова си помислих, ако може да отделиш по няколко часа, за да ги научиш на основните техники…

— Ще си помисля.

— Наистина? — Тъй като тя очакваше поредния директен отказ, в мислите си вече препускаше нататък, опитвайки се да събере още аргументи, за да може да го убеди. А след като той се съгласи поне да обмисли идеята, това я обърка.

— Както казах, не бързам особено. Жената, при която съм се настанил с караваната, явно ме харесва.

— Я, каква изненада — промърмори Чарити, а след това, когато осъзна, че е изказала на глас мислите си, изведнъж й се прииска земята да се отвори под краката й, толкова я досрамя. Наистина в тази част на страната ставаха земетресения от време на време… а може би най-сигурно щеше да бъде, ако изведнъж връхлети цунами.

Той й се усмихна с момчешко нахалство, което бог знае защо й напомни за пиратите, които едно време са акостирали на този бряг.

— Спокойно, тя е към деветдесетте. — Той спря за момент. — Така де, ако случайно ревнуваш.

— Не ревнувам. Просто съм изненадана, като се има предвид, че този свиреп поглед на древен воин, който явно така добре владееш, не е точно очарователен.

— На майка ти явно й хареса.

— Да ти кажа, като се има предвид, че майка ми не е прочута с добрата си преценка за мъжете, това не е голям комплимент. А и се отклоняваме от темата — оплака се тя. — Говорехме за лагера.

— А аз казах, че ще си помисля. Междувременно какво ще кажеш да приберем тези неща и да се поразходим?

Едно от малкото неща, по които Чарити приличаше на майка си, беше нейният оптимизъм; независимо колко тъжно изглеждаха нещата в момента, тя винаги виждаше светлина зад бурните облаци. Явно просто му трябваше още малко време…

— Добра идея, да тръгваме.