Джоан Рос
Едно лято (41)

41

— Джони!

Жасмин, момиченцето, което по-рано бе известно с името Ейнджъл, се затича към него. Торбичката със събрани мидички се удряше в загорелите й голи крачета. Това беше първото им идване на плажа тази година и тя беше толкова свободна и щастлива.

Беше се сприятелила с две сестри от Ашланд и вместо да стои залепена до него като миналото лято, тя прекарваше по-голяма част от деня с новите си приятелки, като градяха пясъчни замъци и събираха миди.

— Познай какво открих!

— Акула?

— Не. — Тя тръсна глава.

— Моби Дик?

— Какво е това?

— Кит.

— Не! — Още по-категорично тръскане на главичката.

— Пиратски кораб?

— Не. Но е почти толкова хубаво! — Лицето й светна в усмивка. Тя сграбчи дланта му със свободната си ръчичка. — Ела да видиш!

Той повървя с нея около двайсетина метра по плажа, заобикаляйки купчините зелени водорасли и морските звезди. Плажът, на който ги бяха довели Фред и Етел, беше с форма на полумесец, извит около скалата, където се намираше фарът на Шелтър Бей.

— Трябва да ми обещаеш да не казваш на никого! — нареди тя.

— Обещавам. Колко още трябва да вървим?

— Ето тук е! — Спря пред някакъв отвор, който му приличаше на пещера. — Това е пещерата на Аладин! — обяви тя. Задърпа ръката му. — Ела да видиш!

В контраст със слънчевия ден, издълбаната в скалата пещера беше черна като нощта. На Джони му трябваха няколко секунди, за да се приспособи към тъмнината. Когато това стана, той видя какво толкова силно е развълнувало сестра му.

— Виж! — Тя се завъртя с разперени ръчички като малката балерина, танцуваща в музикалната кутия, която майка му имаше преди години. Тя понякога навиваше кутията и танцуваше из апартамента по същия начин, по който Ейнджъл го правеше в момента. — Има диаманти по стените!

От урока по геология, който Фред беше изнесъл на по-големите деца, Джони знаеше, че брилянтните парчета, проблясващи от стените и тъмния пясък на пода всъщност са кварц, гранат, а може би и малко злато. Преди години бяха изкопали повечето злато.

— Това е наистина страхотно — каза той.

Което, въпреки че не бяха истински диаманти, си беше вярно.

— Чудесно е! — Тя обхвана рамене с ръчички, сякаш се опитваше да не полети към красивия таван от радост. — Познай какво си мислех?

— Какво?

— Че тук могат да живеят хора.

— Докато не дойде приливът.

— Има едно високо място — посочи тя. — Може да останем там, когато приливът дойде. И може да ловим риба и раци и да продаваме диаманти за пари, за да си купим други неща, които са ни нужни. Има много място. Все едно сме на къмпинг.

— Може да си помислим — каза той, понеже не искаше да я разочарова.

— Бихме могли да живеем тук — отново каза тя сърдита, че той не разбира напълно прекрасната й идея. — И тогава няма да трябва да се връщаш в Салем, а аз — в Бенд. И социалните служби няма да знаят къде да ни намерят.

О, по дяволите. Сигурно нямаше да боли толкова, ако някой бе изтръгнал сърцето му.

— Това е страхотна идея — каза Джони. — Ами училището?

— Ти си по-напред от мен. Може ти да ме учиш.

Тя очевидно го беше обмислила. С цялата си осемгодишна фантазия.

— Мисля — каза той бавно, — че ако избягаме от лагера, ще докараме на Фред и Етел много неприятности. Може да се наложи да закрият лагера. Тоест и другите деца вече няма да могат да идват.

— О-о-о… — Долната й устничка се издаде. — Това ще е тъжно.

— Да.

— Макар че нямам нищо против онези гадни момичета от автобуса никога повече да не идват тук.

— Притеснявали ли са те оттогава? — Може би трябваше да говори с Етел. Или може би с Чарити, която беше много мила. Беше чул поне няколко деца да казват, че искат майка като нея. И макар това да беше като предателство към истинската му майка, Джони тайно си беше пожелал същото.

— Не, не особено… И без това никой друг не ги харесва. — Тя въздъхна. — Наистина мислех, че е страхотна идея.

— Страхотна е. — Той се наведе и разроши косата й. — Може да се обърнем към социалните служби и те да ме обявят за твой настойник. Тогава ще се преместим в Шелтър Бей и ще идваме на плаж всеки ден.

Тя се оживи малко при това предложение.

— Може да вземем пари за наема на апартамента от диамантите.

— И аз точно това си мислех. — Той я хвана за ръката и стисна окуражително пръстенцата й. — Засега обаче по-добре да ги оставим тук. Така че други лагерници да не ги откраднат.

— Добър план!

Макар да беше твърде тъмно, за да види ясно лицето й, той усети как сестра му отново се усмихва.

Пехотинецът вървеше към тях и Джони предположи, че ги е видял как се отдалечават и се е върнал да ги потърси. Това му се стори доста странно, а и не беше свикнал никой да се притеснява, че нещо може да му се е случило.

Тъй като грижите за променящите се настроения на осемгодишната му сестричка се виждаха доста уморителна задача, той се зачуди какво ли би направила майка им на негово място. Ако изобщо спазеше обещанието си да се върне.

При тези мисли тревожността, която беше поизчезнала заради приятната разходка на плажа, отново се върна и загриза стомаха му.