Джоан Рос
Едно лято (39)

39

Звукът на сирената разтърси въздуха. Сини и червени светлини блестяха върху шерифската кола.

— Говоуи шеуифът — прозвуча по високоговорителя. — Изуезте с вдигнати уъце! — Заповедта щеше да има по-голяма тежест, ако не излизаше от устицата на една петгодишна русокоса сладурана, която силно фъфлеше.

— Май спечели конкурса за най-популярна личност — каза Гейб на Кара Конуей, докато двамата гледаха опашката от деца, чакащи своя ред да пробват техниката в шерифската кола.

— Децата обожават да играят на стражари и апаши — съгласи се тя. Нейният заместник, който поне видимо не беше много по-възрастен, отколкото някои от децата наоколо, изглежда се забавляваше не по-малко.

— Ти не обичаше ли?

— Разбира се. Но въпреки че баща ми беше шериф на Шелтър Бей, с полицейска работа реших да се занимавам едва след като се омъжих.

Той даже не знаеше, че тя е била омъжена и преди. От друга страна повечето от хората, които познаваше, бяха женени. Някои повече от веднъж. Явно, с изключение на Чарити, която се беше отказала в последния момент.

— Съпругът ми почина — сподели тя.

— Съжалявам.

— И аз съжалявах. Иронията е, че Джаред, това е съпругът ми, преживя две дълги мисии в Ирак, а накрая го убиха при полицейска акция след обаждане за домашен скандал.

— Това трудно се преживява. — От това, на което бе станал свидетел на сватбата, и от нейното весело отношение онзи ден на плажа, той предположи, че тя го е преодоляла.

— Това беше най-мрачното време от живота ми. Но имах късмет, че имам сина си, заради него нямаше как да се мушна в леглото и да дръпна завивките над главата си, за да прекарам така останалата част от живота си. — Тя въздъхна. — Нали знаеш какво казват — което не те убива, те прави по-силен?

— Точно така — съгласи се Гейб.

— Вярно е. И все пак, ако всичко това не се беше случило, нямаше да се върна в Шелтър Бей. И да срещна отново Сакс.

От това как светна лицето й, когато спомена името на брата на Коул, той веднага разбра, че нещата между двамата са много напреднали. Освен това го накара да се зачуди каква е тази тайна, която семейство Дюшет знаят, и която останалата част на планетата явно не успяваше да разбере.

— Чух, че с Чарити сте вечеряли в „Морска мъгла“ снощи — каза го някак „между другото“, но той долови скрития въпрос.

— Сигурно не само ти си чула, а целият град.

Тя сви извинително рамене.

— Градът е малък. Хората говорят. Това прави работата ми много по-лесна…

Недовършеното изречение го накара да подозира, че иска да каже и нещо друго, но не е сигурна дали да го направи. Беше видял да патрулира по крайбрежната улица сутринта, когато остави Чарити пред дома й, и беше сигурен, че това пристигане не е останало незабелязано от зоркия й поглед.

— Купих си книгата ти — каза тя.

Той не очакваше да чуе това.

— Благодаря.

— Трудно се убедих да го направя, не бях сигурна дали искам да видя това, което е видял Джаред.

— Напълно те разбирам.

— Но всички говореха за нея, така че вчера се отбих в книжарницата и я разлистих. — Тя погледна нагоре към него, но той все още не виждаше очите й. Сигурно точно заради това всички ченгета обичат да носят тъмни очила. — Пренесе ме мислено там. С тези снимки.

Той именно така си беше представял мисията си. Да бъде свидетел на историята. Да разтърси хората, да ги извади от тяхното безразличие.

— Това хубаво ли е? Или лошо?

Той не спомена, че запечатаното на снимките — независимо колко зловещи бяха някои от тях — е само малка част от онова, на което бе станал свидетел.

— Не съм сигурна. Помогна ми да разбера защо той се бе променил толкова много, когато се върна у дома след последната мисия. Купих я, за да я разгледам отново, тъй като и Сакс е преживявал подобни неща. Реших да я запазя, когато синът ми вече е пораснал достатъчно. За да му помогне да научи малко повече за баща си.

— Поласкан съм, че според теб моите снимки може да помогнат.

— Снимките са много добри. Особено ми харесва начинът, по който някак си успяваш да запазиш собствените си чувства за себе си, оставяйки зрителят да преживее собствената си емоция. Това трябва да е било трудно.

Две деца, които изглеждаха като близнаци, се качиха на задната седалка зад решетката, която разделяше арестантите от шофьора на патрулната кола.

— Чувам също, че пътуваш из страната и правиш снимки за нова книга — каза тя.

— Правилно си чула.

— Колко време смяташ да останеш тук?

Най-сетне. Ето го въпросът.

— Да не би това да ми казваш, че градът не е достатъчно голям и за двама ни, шерифе?

— Разбира се, че не. — В тона й усети рязкост, която му напомни какво беше казал Сакс за нея — че не цял живот е била шериф в малко провинциално градче. Била е ченге в Оушънсайд и даже е завършила курсове в Академията на ФБР.

— Добре. Защото още не съм свършил тук.

— Но когато свършиш, ще заминеш за следващия щат.

— Вашингтон — съгласи се той разсеяно, докато Чарити, която досега беше в кухнята, където помагаше на Седона Съливън с нейния клас по готвене, излезе от голямата хижа. — После Аляска. И най-накрая Хавай.

— Звучи амбициозно. Винаги съм си фантазирала как просто тръгвам и обикалям цялата страна.

— Доста път изминах.

Той наблюдаваше Чарити… Когато тя забеляза, махна с ръка и го дари с онази ослепителна усмивка, която можеше да озари и най-мрачния ден, Гейб усети как сърцето му подскочи.

— Чарити се премести тук малко преди да се върна у дома — каза Кара, проследявайки погледа му. — Станахме добри приятелки.

— Тя определено става за приятел.

— Вярно. Но ето какво искам да ти кажа. — Тя свали очилата си. Погледът й беше сериозен, а тонът — застрашителен като в полицейски участък. — Ако я нараниш, като нищо ще те застрелям.

Тя се шегуваше. Нали? Нямаше как да не се шегува. Приказките как външни хора изчезват в уж приветливи малки градчета, които пазят тъмни и опасни тайни, са просто клише в нечия фантазия, нали?

— Ще го имам предвид — каза Гейб.

Тя кимна. Предупреждението й беше прието.

— Точно така.