Джоан Рос
Едно лято (13)

13

След като самата тя беше разбрала колко е ужасно да си обект на хорските приказки, Чарити въобще нямаше намерение да разпитва Гейбриъл Сейнт Джеймс за миналото му. Но не беше толкова заради онова, което каза — в крайна сметка колцина можеха да се похвалят с детство като в телевизионна реклама? А по-скоро начинът, по който я погледна — все едно е извадил, без да иска, предпазителя на ръчна граната, я накара да разбере, че той не е имал намерение да споделя с нея каквото и да било от миналото си. А такава позиция тя разбираше и уважаваше напълно.

Но това не значеше, че не е любопитна.

— Доста инатлив собственик ти се падна — каза тя на кучето, докато го вдигаше от леглото си, където то се беше свило между възглавниците за заслужена дрямка. — Никак няма да е лесно да го спечелим на наша страна. Но ти имам пълно доверие, че ще успееш да му замаеш главата.

Ако се съдеше по махането на пухкавата опашка и веселото близване по лицето й, кучето явно беше съгласно.

— Съвсем ясно е, че двамата сте си лика-прилика — отбеляза тя, продължавайки да убеждава животинчето, докато го носеше надолу по стълбите. — Виж, и двамата сте оцелели през какво ли не. Не се давате лесно. — Наистина не беше виждала друг път такова пале, едва пет килограма, да преживее такова мъчение, че и влаченето зад колата, и въпреки това да не се озлоби. — А и знаеш ли какво ще ти кажа? Според мен той има нужда от теб също толкова, колкото и ти от него!

Макар да не беше готов да го признае. Най-вероятно, защото не смееше да го признае дори пред самия себе си. Тя подозираше, че когато човек е прекарал толкова много години във военна обстановка, се научава никога да не показва слабостта си. И не само военните развиваха този инстинкт, той вероятно идваше още от тъмната история на пещерния човек. Този инстинкт човешките същества споделяха с много други животни.

В миналото й се беше случвало да лекува една улична котка, която месеци наред беше успяла да скрие, че кракът й е бил счупен. Накрая костта беше зарасла сама, но накриво. След операцията и възстановяването котето съвсем оздравя и сега прекарваше дните си в слънчевата витрина на книжарница „Приливна вълна“, където клиенти и минувачи му се радваха и го галеха.

Така че този мъник и морският пехотинец с гранитните очи наистина ще си допаднат. Точно заради това беше толкова твърдо решена да ги събере.

— Абе кого се опитваш да заблудиш? — промърмори тя на себе си.

Истината беше, че макар наистина да смяташе, че и кучето, и човекът биха имали полза да бъдат заедно, всъщност тайната й мисъл беше да накара Гейбриъл Сейнт Джеймс да остане в града още поне известно време. Не завинаги. Ясно се виждаше, че не е от хората, които пускат корени. Но поне достатъчно дълго, за да може тя ясно да разбере какви са тези смътни и вълнуващи чувства, които бе събудил у нея.

Чарити беше живяла трийсет и една години, без да е преживяла нито една сексуална фантазия — ако не се брои как си представя себе си като Ейми Марч, ухажвана от невероятно хубавия Лори на Крисчън Бейл, но тези мечтания бяха също толкова наивни и детински, колкото филмът Малки жени, от който бяха породени.

Но сънят от миналата нощ, как мургавите ръце на Гейб оставят следа от искри по гърдите й, по корема й, по бедрата й, а после горещите му, гладни устни между краката й — този сън наистина заслужаваше да му се сложи знак „препоръчителен родителски контрол“.

Той вече чакаше на верандата, когато тя излезе.

Преди даже да може да се възпротиви, че не иска да вземе проклетото куче — както тя знаеше, че ще направи, — тя просто бутна животинчето срещу широките му гърди. И докато топчицата от пухкава черна козина, ухаеща на шампоан, вдигна предни лапички към раменете му, тя се отдръпна назад, при което той нямаше друг изход, освен да хване кучето.

— Хубаво го измисли — призна той, а в това време кучето извади розовото си езиче и преодолявайки подобната на фуния защитна „каишка“, сложена, за да не му позволява да лиже раните си и да нарани шевовете, то успя да близне лицето на пехотинеца. — Но не си търся куче.

— Това вече го чух. — Тя скръсти ръце, така че той да не може да върне горкото животно обратно в обятията й. — Но ако питаш мен, вие двамата сте идеални един за друг. Може и да не искаш да си го признаеш, но той има нужда от теб точно толкова, колкото и ти от него.

— И как разбра всичко това?

— Купих си книгата ти тази сутрин. Semper Fi. — Тя посочи книгата, която още беше на масата между двата стола. — Пастрокът ми е съвсем прав. Наистина си много талантлив.

— Благодаря. Но какво общо има между книгата ми и опита да ми пробуташ бездомно куче?

— Няма да е бездомно, ако го прибереш в своя дом.

— По дяволите, нека пак да ти напомня, че аз нямам дом.

— Разбира се, че имаш. Просто за момента домът ти е на колела. Кучетата много лесно свикват. Много повече от котките. Той веднага ще си намери място. Освен това няма да пътуваш цял живот.

— Хайде на бас?

Макар че беше репетирала всичките си аргументи предварително, след като разгледа снимките му, този кратък въпрос за миг я смути.

— Нямаш ли къде да се прибереш?

— Не. Никога не съм имал нужда от дом.

— И аз почти цял живот съм се местила къде ли не, когато майка ми за пореден път се омъжваше — призна тя. — Макар да беше наистина трудно винаги да съм новачката в училище, при съпруг номер три вече горе-долу бях свикнала.

Гейб сви рамене.

— Корените някой път пречат.

— Малко хора ще се съгласят с това мнение — кротко каза тя. — Ами семейството ти?

— Нямам семейство. Колко ти дължа?

Доста бързо сменихме темата, помисли си Чарити. Явно крие нещо.

Откакто се беше преместила в Шелтър Бей, вече не й правеше впечатление колко много се месят взаимно в живота си хората в малките градчета. Точно както всички знаеха историята за несъстоялата се сватба (макар че не знаеха причината, която тя беше споделила само със Седона) и тя знаеше интимни подробности за живота на всеки.

Например знаеше, че Мери Бет Адисън, след като цяла година се опитвала да забременее, беше почнала да купува плодове от Аврамово дърво и див ямс от София де Лука, надявайки се да преодолее проблема си. Въпреки образованието си като счетоводител от университета „Уиламет“ и факта, че после бе учила, за да стане експерт-счетоводител, сладкарката Седона Съливан беше пораснала на много странно място, поне за Чарити — хипарска комуна в окръг Ред Рок на Аризона, на която беше и кръстена.

Да не забравяме и злощастното падане на Адел Дюшет, от което беше получила деменция, а после как Кара Конуей се влюби в Сакс Дюшет, приятел на мъжа й от гимназията, и…

— Моля? — Мислите й съвсем се бяха отплеснали и тя изведнъж осъзна, че Гейб й беше задал въпрос.

— Колко ти дължа?

— О, не съм сигурна, не мога да кажа така наизуст. Защо не влезем заедно вътре и ще видя книжата.

Тя влезе обратно в къщата, като го остави да я последва. Заедно с кучето, което тя не беше поела обратно от него.

Намери документите и започна да въвежда сумите в калкулатора.

— Значи имаме препарата срещу кърлежи, прегледа, и тъй като не бях сигурна дали има ваксинации, съм направила всички задължителни. Маркировката за ваксинацията срещу бяс е сложена на каишката му. — За каишка беше избрала един красив червен десен на каре, който контрастираше с тъмната му козина и му придаваше доста бохемски вид.

Той намръщено погледна каишката.

— Нямаше ли нещо по-простичко?

Браво! Едва ли щеше да се вълнува за цвета на каишката, ако не беше вече решил да запази кучето.

— Съжалявам. — Тя му се усмихна сладко. — Но са ми свършили мъжествените каишки от черна кожа с шипове и капси.

Продължи да въвежда цифри.

— И антибиотикът. После мехлема за изгарянията, лекарствата срещу дирофилариоза, която, за нещастие, се среща доста по тези места, и…

— Май е много хубаво, че нямам къща — прекъсна я той. — Защото, както те слушам, май трябваше да я ипотекирам, за да ти платя сметката.

Добре, успя да я уязви. Тя вирна брадичка.

— Всъщност цените при мен са по-ниски, отколкото на много други ветеринари по крайбрежието. И още по-ниски, отколкото в градовете.

— Не искам нищо да кажа за цените — кротко отвърна той. — Просто исках да кажа, че явно не е евтино човек да притежава куче.

— Не е. Но повечето от тези разходи са еднократни. А и помисли за това — когато имаш куче, ще пестиш от собствените си сметки за доктор.

— Това пък как го прецени?

Тя отново наум си отбеляза, че той не каза, че няма да запази кучето.

— Има все повече научни доказателства в подкрепа на теорията, че домашните любимци са полезни за хората по най-различни начини, някои от тях чисто физически. Специалистите в Щатския университет на Ню Йорк в Бъфало са установили, че да притежаваш домашен любимец помага повече за понижаване на кръвното налягане в стресови ситуации, докато други проучвания на Калифорнийския университет сочат, че ако имаш куче или котка, това определено значи по-добро здраве и по-малко посещения при доктора. Цели двайсет и един процента по-малко.

— Не съм бил на доктор от последния преглед, преди да напусна армията.

— Е, човек никога не знае. Мисли за него като за профилактично лекарство. Освен това, ако се местиш много често, както ти предстои, няма да имаш възможност да общуваш много с хора.

— Това всъщност е едно от най-хубавите неща от чергарския ми живот.

Е, определено не й помагаше. За радост Чарити нямаше нищо против предизвикателствата.

— Има много изследвания, които показват, че самотата намалява продължителността на живота при мухата винарка и увеличава риска от диабет при мишките.

— Значи да се благодаря, че не съм нито муха винарка, нито мишка. — Прихванал кучето отстрани до бедрото си, той посегна да извади портфейла си и измъкна от него кредитна карта. — Освен това може да си заобиколен от тълпи хора и пак да се чувстваш самотен.

— Е, тук ме хвана. — Тя прекара картата през машинката и му подаде касовата бележка за подпис. — Което обаче ми напомня още едно изследване, според което дори само мисълта за изолация е достатъчно, за да причини отрицателно въздействие при хората, включително сърдечносъдови заболявания, затлъстяване и отслабена имунна система.

Той надраска името си на бележката и си прибра картата. Но продължаваше да държи кучето.

— Сигурно си заредена с безброй такива истории, нали?

— Не бих казала безброй. Но наистина съвсем наскоро четох, че са постигнали успехи с кучета при лекуване на ветерани от посттравматично разстройство.

— И какво те кара да мислиш, че страдам от такова?

— Нямах предвид теб. — Но той беше отговорил доста бързо. Почти отбранително. — Само повтарях какво съм чела.

— Е, ако искаш да знаеш, не страдам от такова.

— Браво на теб.

Двамата замълчаха, разменяйки погледи през плота на рецепцията. Междувременно кучето продължаваше да се взира в лицето му като някакъв дошъл отдалеч поклонник, който е съзрял своя бог.

— Дали би могъл да го задържиш поне няколко дни. Докато му намеря дом — каза тя.

— Два дни.

— О, това е чудесно! Благодаря! Обещавам, че няма да съжаляваш…

— Два дни — повтори той. — Ако дотогава не си намерила хора, ще го върна на теб.

— Два дни е по-добре от нищо. А може би пък да решиш, че не искаш да ми го връщаш.

— Не разчитай на това, докторке. Готвят ли свястно в „Морска мъгла“?

Изненадана от внезапната смяна на темата, но същевременно чудейки се какво да каже, за да не го откаже от идеята да вземе кучето със себе си, Чарити каза:

— Готвят страхотно, всъщност. А изгледът от терасата им е може би най-хубавият в града.

— Чудесно. Ще те взема в осем.

— Какво? — Той на среща ли я канеше?

— Вечеря. С теб. — Той посочи към нея. — И мен. — Посочи себе си. — Заедно.

Значи наистина я канеше на среща.

— Не мога. — Но, дяволите да го вземат, толкова много искаше. Въпреки здравия разум, който я предупреждаваше да не го прави. — Майка ми е тук — напомни му тя и погледна нагоре към стълбите, по които Аманда се беше прибрала.

— Тя е пълнолетна. Не може ли да преживее няколко часа сама?

— Разбира се. Но както сигурно си разбрал от това, че отказа да си вдигне телефона, тя е тук заради личен проблем, за който трябва да поговорим. Не мога просто да я зарежа самичка.

Той се замисли на казаното, докато потъркваше широката си брадичка.

— Утре — повтори той накрая.

— Добре — съгласи се тя.

Той кимна, сякаш не беше и очаквал друг отговор. Тя би трябвало да се чувства засегната от мъжката му арогантност, но бог знае защо това не беше така.

Той спря на вратата. Кучето продължаваше да виси в обятията му като чувал с картофи.

— Дано нещата с майка ти се оправят.

И с тези думи си тръгна. Чарити нямаше друг избор, освен да се качи горе и да се изправи лице в лице с майка си.