Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шелтър Бей (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Едно лято

Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 23.05.2014

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-093-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3737

История

  1. — Добавяне

3

Няма как сватбата на Дюшет да мине скучно и обикновено, мислеше си Гейб, докато си тръгваше с колата от „Бон тан“, каджунския танцов салон и ресторант, където се беше състояло щастливото събитие. Макар че не можа да научи много подробности, от това, което разбра, братът на Коул — Сакс, бил работил заедно с шерифката на Шелтър Бей по два неразрешени стари случая на убийства в града. Когато им съобщиха, че бившата агентка от ФБР, работеща по случаите, е намерила доказателства за самоличността на убиеца, двамата се бяха изнесли от приема, за да задържат извършителя.

Коул беше казал на Гейб, че няма нищо против, ако иска и той да участва в преследването, понеже сигурно ще може да направи няколко снимки, които после да продаде на вестниците, но Гейб отвърна, че вече е приключил със снимките, в които има оръжия.

Затова беше останал на тържеството до края, когато щастливите младоженци напуснаха гостите и бяха изпратени с дъжд от жито. Тъй като вече беше опитвал брачния живот, Гейб нямаше никакво намерение да повтаря упражнението. И все пак трябваше да признае, че изражението на лицето на Коул, докато с булката тръгваха към летището в Портланд, за да отлетят след това за Хавай, беше на чисто, неподправено щастие.

Понеже лично беше свидетел на ужасните моменти, които Коул беше преживял в елитната разузнавателна група на морските пехотинци, Гейб смяташе, че приятелят му заслужава да е най-щастливият човек в цялата страна. И никой нямаше да може по-добре от него да изпълни мотото „Чест, смелост, вярност“ в брака си.

Но сега, когато беше изпълнил дълга си, той беше благодарен най-сетне да се измъкне от многолюдното сватбено тържество. Винаги е бил единак. Даже бившата му съпруга в прощалното писмо, в което му съобщаваше, че се развежда с него, го обвиняваше, че е „студен и дистанциран“.

Гейб не можеше да не се съгласи с тази оценка.

Затова и така упорито бягаше от славата и успеха, които неговата агентка го уверяваше, че са му в кърпа вързани, ако поне малко я послуша и направи снимките си по-топли. Не като цветове, а като гледна точка.

Вероятно това, че беше отраснал в дом, далеч от идиличната представа за идеално семейство, беше причината той да не гледа на света по начина, по който — според неговата агентка и редактора му — го правеха останалите хора. Наистина неговият поглед беше по-остър, по-студен, отколкото останалите хора виждаха с невъоръжено око.

Независимо дали в кадрите си беше уловил ожесточена битка, или пък усмивките, озарили уморените лица на бойците, повечето от които са голобради момчета, как раздават подаръци на иракските деца, снимките му неизменно оставаха някак отдалечени, без да издават личните възгледи на фотографа за изобразеното в тях.

И въпреки това по някакъв странен начин те успяваха да докоснат струните на човешкото сърце. Не само в армията, където го бяха назначили за фотожурналист, след като видяха снимките му от Фалуджа, но и сред редакторите на „Ню Йорк Таймс“, където за първи път започнаха да публикуват негови фотоси.

След това колекция от негови снимки беше публикувана в албум, издаден от Военноморския институт на САЩ. После излязоха и две книги. След това още една. Тъй като снимките бяха правени, докато работеше на щат в армията, той не получи никакви хонорари за тях, но пък и не беше отишъл при военните, за да забогатява. Нито пък беше правил снимките, за да ги продава.

Неговата мисия, както я виждаше самият той, беше да каже истината. Да бъде свидетел на войната. И дяволски добре си беше свършил работата. За съжаление, след осемнайсет месеца без прекъсване в Ирак и Афганистан, той се беше върнал в Щатите с неочаквани и много досадни симптоми на посттравматично стресово разстройство.

Недостатъчно силно изразено, за да има опасност да грабне оръжието и да избие невинни хора. Нито да посегне на собствения си живот. Не се беше обърнал дори към алкохола и наркотиците, за да потърси спасение.

Просто се беше затворил в себе си, беше залостил капака на собствените си емоции още по-здраво.

Когато мисията му приключи, той реши да напусне армията. След връщането си в цивилния живот имаше намерение поне една година да не докосва фотоапарата. За жалост само две седмици по-късно установи, че когато не работи, кошмарите и внезапните тежки спомени стават още по-свирепи.

Когато неговата агентка (и кой, по дяволите, би предположил, че един никому неизвестен младеж от малко градче в Южна Каролина ще се сдобие с влиятелен и талантлив агент от Ню Йорк?) му предложи да направи фотографска обиколка, за да отрази живота на американците във военно време, като потърси контраста между доста по-активното участие на цивилното население по време на войната във Виетнам и преобладаващия страх през Втората световна война, той се съгласи.

Не само че имаше нужда от парите — още по-привлекателно беше, че работата не включваше общуване с хора.

Беше си купил каравана и джип, с който да я тегли, и започна пътешествието си в Мейн, където снима рибари, облечени в карирани ризи и бейзболни шапки, как протестират срещу ниските изкупни цени на омара. След това запечата лицето на един миньор в Пенсилвания, с черни като катран ръце и лице, как пуши цигара след дългия ден, прекаран под земята; и двойка младоженци, които бяха избрали плажа във Флорида за сватбената си церемония, докато на хоризонта зад тях се събираха черни облаци, предвестници на страхотна морска буря.

След месеци, прекарани по пътя, той беше преминал през вътрешността на страната, без да следва някакъв предварителен план, просто следваше настроението си. Съвсем не беше свикнал да живее така, особено след години наред, в които трябваше да планира всяка мисия до последната подробност.

Орегон беше четиридесет и седмият щат, който посети, и не можеше да отрече, че с изключение на сватбените снимки, това място му беше станало любимо заради драматичния контраст между почти пустинната вътрешност, красивите плодни градини и обработваеми земи, планините със заснежени върхове, богатите лозя, риболовните пристани и суровата красота на крайбрежието.

Сега се беше запътил към следващата си спирка — Вашингтон. След това планираше да поеме към Аляска, преди снегът да е завалял, и накрая да паркира някъде караваната и да отлети до Хавай, за да завърши проекта.

На няколко километра извън града той спря джипа на една височина, от която се откриваше невероятна гледка. Макар че не проявяваше интерес от кадри в стил „пощенска картичка“ с морски фарове и залези, на плажа, под нивото на крайбрежния път, беше видял група пенсионери, които тъкмо слизаха от автобус. Всички носеха табелки с имената си и старателно пристъпваха — почти маршируваха, все едно някой отброяваше „леви-десни“ — по двама.

Тази военна подреденост на поведението им и то на такова диво, девствено място, го заинтересува толкова, че той извади фотоапарата и тъкмо се готвеше да снима, когато на пътя от другата посока се появи един стар форд.

По дяволите! Едно от нещата, които не му харесваха, когато снимаше в цивилния свят, беше, че често се събираха хора да го гледат какво прави — за разлика от военните зони, където и бойците, и местните хора имаха само една задача: да оцелеят. А тук зяпачите често искаха да му задават въпроси и да сравняват фотоапаратите си с неговия — а и още по-лошо, в тази проклета епоха на цифровата фотография — да му показват собствените си „произведения“.

Той се опита да се изолира от всякакви шумове, но по някаква причина инстинктът му, който беше спасявал неведнъж собствения му живот и този на събратята му по оръжие, изведнъж го накара да застане нащрек. Даже косъмчетата на ръцете му настръхнаха.

Докато си повтаряше наум, че това сигурно е просто морският бриз от океана, той отново потърси с поглед пенсионерите и вдигна фотоапарата. Точно в този момент вратата на колата се отвори.

Той натисна бутона бързо, инстинктивно, без да се притеснява особено за фокуса, преди хората от колата да могат да го прекъснат. Но вместо човек, от автомобила се изтъркаля само една малка, черна, космата топка.

Топката се изтърколи като таралеж чак до каменната стена, която го спря да не продължи надолу по скалата и право в морето.

— Ей! — извика той.

Вратата на буса се затвори и той потегли със свистене на гуми и остра миризма на изгоряла гума.

Черната топка обаче, която се оказа куче, успя да се изправи на крака и хукна, да му се не надяваш, да бяга след отдалечаващия се автомобил с умопомрачителна скорост предвид дребния му ръст!

Шофьорът на буса рязко зави.

Сега вече и Гейб тичаше след него.

Колата мина през кучето и като по чудо не го премаза. Обаче нещо — може би нашийникът? — се закачи отдолу на автомобила и влачи животното поне два-три метра, преди то да се откачи и да тупне зловещо отново на земята.

Без да спира и за секунда и с решителност, която беше много учудваща за такова дребно животинче, кучето отново се изправи и побягна след бързо отдалечаващия се автомобил.

Притеснен, че може да го блъсне някоя кола, тъй като трафикът от туристи беше доста натоварен, Гейб се затича след него, вдигна го бързо от земята и го гушна под мишница като футболна топка.

— Ей, приятел — каза той, докато кучето се гърчеше в ръцете му, за да се освободи, — всичко ще се оправи.

Може би беше заради тона на гласа му. Може би защото кучето вече разбра, че не е възможно да настигне колата на собствениците си, която беше изчезнала зад следващия остър завой. А може би просто беше уморено от тичането…

Обаче зверчето погледна към Гейб през сплъстената си козина с големи и кръгли като топчета очи, сякаш искаше да каже: „Добре де, а оттук накъде?“.