Джоан Рос
Едно лято (8)

8

Както и последния път, когато бяха дошли тук с Бернар, сладкарницата „Грабни тортата“ беше пълна и оживена. И нищо чудно, защото ароматът на прясно изпечени сладкиши се носеше по цялата улица. Тук не продаваха само торти и кроасани. Мястото се беше превърнало в любимо място за срещи, с красивите бяло боядисани маси от ковано желязо, които бяха поставени и вътре, и на открито, а освен това продаваха, поне според рекламата на собственичката, най-хубавото кафе в града. Адел, която все още правеше своето кафе по стария луизиански обичай с цикория, не можеше да отрече това.

За техен късмет една двойка тъкмо освободи една от масите в предния двор, когато Адел и Чарити пристигнаха заедно.

Също за късмет слънцето все пак успя да пробие облаците и сега мъглата бързо се разнасяше. След като предложи на Адел да седне, Чарити влезе вътре, за да поръча за двете.

— Много обичам това място — каза тя, когато се върна на масата. — Разбирам защо Кели избра тукашните мъфини за сватбата.

— Гостите определено ги харесаха — съгласи се Адел, като тайничко се зарадва, че толкова ясно си спомня сватбения ден. — А вие хванахте букета!

— Ами нямах голям избор, понеже той направо ми падна в скута — отговори Чарити с малко тъжна усмивка, докато обелваше хартийката на вкусното кексче, украсено с маслен крем във формата на морска мида. Лакомството на Адел с вкус на лимон и кокосов орех беше украсено с жълта роза. Освен на отличния вкус, Адел се възхищаваше й на вниманието към детайла на хубавата русокоса собственичка на сладкарницата. Самата тя се стремеше по същия начин към съвършенство в собствената си работа — едно време като икономка, после, когато се захвана с рисуване, за което крайбрежната им къща беше много подходяща, а сега с плетенето.

— Тогава никак не ми се сторихте зарадвана на букета — каза Адел, продължавайки да си спомня подробности.

— Ни най-малко не съм суеверна, затова никога не съм вярвала в бабините деветини, че което момиче хване първо букета, то ще се омъжи. — Чарити близна малко от кокосово ананасовата глазура от пръста си. — А и не съм сигурна, че бих се омъжила.

— Защо не?

Адел отдавна беше открила, че едно от предимствата на старостта е, че човек може винаги да говори искрено и без заобикалки. Можеше да казва неща и да задава въпроси, които за един по-млад човек биха изглеждали неудобни или неприлични. Тя цял живот беше казвала това, което мисли, но навремето повече премисляше как да оформи думите си.

Сега, когато наближаваше залеза на живота си, тя беше стигнала до извода, че няма никакъв смисъл човек да си губи времето в тактични обходи.

— На теория съм голям привърженик на идеята, но започвам да си мисля, че май нямам нужните гени, за да съм семеен тип. И двамата ми родители са се женили по толкова много пъти, че отдавна съм се отказала да помня на коя дата каква годишнина се навършва.

— Само защото те са се държали като пеперуди, прелитайки от едно цвете на друго, това не значи, че и на теб ти е писано същото. Все пак и ти си била сгодена. И си се отказала в деня на сватбата или поне така се говори.

Адел сама се сепна от тези си думи. Да говориш направо е едно, но последното изречение си беше направо грубо. А тя цял живот се беше гордяла, че не говори грубо. Но все по-често й се случваше да изказва на глас мислите си, особено след падането. Дори започна да се притеснява от това, но София де Лука, която от десетки години беше най-добрата й приятелка, я уверяваше, че и тя прави същото, а дори се случвало още по-често, след като съпругът й починал. А не беше ли София най-земният, най-разумен човек, който Адел беше срещала някога?

Дори и да й беше станало неприятно, че в Шелтър Бей се разнасят приказки за личния й живот, младата жена с нищо не го показа. Вместо това просто сви рамене.

— Не беше точно пред олтара — с тих глас каза тя. — Всъщност отмених сватбата няколко минути преди началото на церемонията. Но след като църквата вече се беше напълнила с гости.

— Сигурно е било трудно — каза Адел, а наум добави „и смело“. Не беше сигурна, че самата тя би имала куража да разочарова толкова много хора. Но пък и никога не й се беше налагало, тъй като обожаваше своя Бернар още от първата минута.

— Да, човек така би си помислил, нали? — Чарити отхапа от сладкиша. — Сега като си спомня, сигурно съм била в истински шок, защото тръгнах към олтара самичка, а това доста смути хората…

— Представям си как са зяпали всички — съгласи се Адел.

— Шумът беше все едно съм попаднала в стършелово гнездо. Не че чувах нещо… Нали знаеш как, като сложиш рапан до ухото си, все едно чуваш морето?

— Разбира се.

— Ами горе-долу това чувах и аз тогава. Както и да е, отидох отпред до олтара, обясних с глас, който после майка ми каза, че бил спокоен и уравновесен, че церемонията няма да се състои, но тъй като банкетната зала, храната и питиетата вече са платени, се надявам хората да останат и да не се отказват от тържеството…

— Така е, кой би се отказал от тържество. Ти самата отиде ли?

— Не. — Този път Адел май долови сянка на тъга в тези хубави зелени очи. — Макар че си спомням, че набързо грабнах бутилката шампанско за цели четиристотин долара, която годеникът ми беше настоял да вземем за сватбения тост.

— Божичко, това са много пари за бутилка вино. Пък било и шампанско.

— И аз това казах тогава на Итън — така се казваше годеникът ми, но той настоя. А и макар да имам добър вкус за сладкиши, от вино нищо не разбирам. Но поне не се наложи да го споделям с него. — Лъчезарната й усмивка прогони сянката от очите. — На другия ден се събудих със страшен махмурлук, но си мисля, че това не е голяма цена, защото ме спаси от нещастен брак.

— Точно така е.

Не за първи път Адел си помисли какъв късмет бе имала тя, че срещна своя Бернар, когато се беше върнала една ваканция у дома след католическото училище. Изведнъж мисълта да стане монахиня рязко избледня в сравнение с перспективата да се омъжи за този хубав млад моряк и да му роди деца. И сега, десетилетия по-късно, той не само все още беше любовта на живота й, но и неин най-добър приятел.

А като се сети за съпруга си… паметта може наистина да й изневеряваше, но едно нещо не се беше променило: тя усещаше присъствието на мъжа си почти инстинктивно. Адел само вдигна очи и ето го и него, приближаваше се към тях с характерната си поклащаща се походка на мъж, който е прекарал по-голямата част от живота си по риболовните лодки, а зад него се виждаше блестящата дъга, изгряла над залива.

Може да беше над седемдесетгодишен, но рамената му все още бяха широки и опъваха шевовете на работната риза от джинсов плат. Мускулите на ръцете му бяха добре оформени от години на повдигане на клетки, пълни с раци, а крачката му беше сигурна и широка.

И тя може да беше над седемдесетте, но това не попречи сърцето й да подскочи от познатото вълнение само при вида на мъжа й. После нещо я жегна, когато видя безпокойството в очите му.

— Добре съм — увери го тя, преди той да може да й каже как е обещала да не излиза от къщата самичка след проклетото падане от стълбите.

Понякога се чувстваше повече като дете, отколкото като негова съпруга. Особено откакто се бяха преместили при сина и снаха им, и макар че се чувстваше чудесно с цялото семейство, имаше моменти, когато на Адел й липсваше личното, само тяхно си пространство, което с Бернар имаха едно време.

Не че имаха чак такава нужда от лично пространство, особено като се има предвид, че той се отнасяше към нея като към скъпоценна кристална ваза, от онези, които те така и никога не бяха успели да си позволят. Не че тя имаше нещо против, защото за нея такива дреболии нямаха значение.

Тя се изправи, когато той стигна до масата, и веднага бе обгърната в топлата му мечешка прегръдка. Не беше сигурна кой от двамата трепери. А може би трепереха и двамата.

Той я отдалечи малко от себе си. Притеснението в очите му изчезна.

— Та така — рече той, сякаш не го беше уплашила до смърт само преди малко, — как са сладкишите?

— Както винаги — отвърна Адел, — направо божествени! Искаш ли и ти?

— Не бих отказал от онези, на които им казват „червено кадифе“ — каза той, и в гласа му ясно се чу онзи толкова секси каджунски диалект, който той владееше още от родната Луизиана. — Може би да взема една кутия различни мъфини за децата, докато съм тук?

— Аз ще взема — предложи Чарити и почти скочи от масата. Адел не можа да определи дали ветеринарката е толкова нетърпелива да помогне или просто иска да се махне от масата, за да им даде възможност да останат насаме.

— Много мило. — Той посегна към джоба си. Чарити се поколеба за миг, когато той протегна ръка с банкнотата. Наблюдавайки я внимателно, Адел виждаше, че момичето се страхува да не го обиди, като предложи почерпката да е за нейна сметка.

— Чудесно момиче е тя — каза Адел, докато двамата я наблюдаваха как влиза в сладкарницата.

— Няма как да не се съглася. — Той завъртя стола си, възседна го така, че облегалката да е отпред, и сложи длан на бузата й. — Как си ти, chere? Ама честно! — добави той, преди тя да успее да го излъже и да му каже, че отдавна не е била толкова добре.

— Имах няколко неприятни момента. — След над петдесет години брак с него тя знаеше, че не умее да го лъже. — Но всичко мина.

— Изкарала си късмет, че ветеринарката е била там да ти помогне.

— Знам. — Тя въздъхна дълбоко. — Толкова отвратително беше.

— Това го разбирам. Особено като те знам каква си независима от едно време.

— В началото това не ти се харесваше особено — припомни му тя.

— Бях млад. И глупав. И бях възпитан да вярвам, че мъжът трябва да командва в къщата.

Та нали тогава всички бяха възпитавани по този начин…

— Но се промени.

— Поумнях — поправи я той с усмивка, от която още й се подкосяваха краката. — И двамата сме упорити и независими, Дел, миличка моя. Затова аз знам много по-добре от всеки друг как се чувстваш след този проклет инцидент. Но доктор Конуей каза, че сигурно ще продължиш да се подобряваш.

— Знам. Но става толкова бавно! — Имаше моменти като днес например, когато имаше чувството, че на челото й е изписано едно голямо червено „Д“, което значи деменция.

Той сплете пръстите си с нейните. Вдигна дланите й и ги целуна нежно, макар те да не бяха вече нито толкова гладки, нито толкова бели, колкото първия път, когато ги беше целунал.

— Независима и нетърпелива.

За разлика от него, който сякаш се беше родил с волско търпение. Понеже беше свикнала винаги да е в движение, Адел още преди много години беше решила, че сигурно ще полудее само за една седмица, ако трябва да си изкарва прехраната с риболов.

— Трудно е — каза тя, — винаги да трябва да моля някой да дойде с мен, когато искам да изляза от къщата.

— Никога не ми е било трудно да бъда с теб, Дел.

Тя се засмя и в същия миг в мозъка й блесна още един спомен: преждата! Заради преждата беше излязла от къщи!

— Защо не ми повториш същото, след като вече сме се върнали от „Плетеното кътче“?

— Е, предпочитам да ида до магазина за лодки на Мак, — честно отговори той. — Но щом това искаш, там и ще отидем!

— Ти си добър човек, Бернар Дюшет. — Сега беше неин ред да погали позагрубялата му буза. — И аз точно заради това се омъжих за теб.

Той се огледа, за да е сигурен, че никой няма да го чуе, а после се приведе до нея и прошепна в ухото й:

— Аз пък си мислех, че се омъжи за мен заради секса.

Този път смехът й зазвъня палаво и свободно и прогони и последните облаци на страха.

— О, имаше го и това, разбира се!