Джоан Рос
Едно лято (67)

67

Накрая всичко се оказа невероятно лесно. Джони и Ейнджъл вече бяха в леглата, когато госпожа Грийн пристигна в къщата и обясни на Чарити нещо, което не било включено в официалните документи на Ейнджъл. Всеки път, през годините, когато многобройни социални работници успявали да открият уж постоянни осиновители на привидно очарователното малко момиче, семействата, в които я настанявали, се обаждали само след няколко дни, настоявайки, че с детето нещо съвсем не е наред, защото ужасните гневни изблици, в които изпадала, я карали да изглежда като обладана от демони.

Въпреки отдавна диагностицираната шизофрения на майка им, всички изследвания с ядрено-магнитен резонанс и компютърна томография, както и прегледи от множество невролози и психиатри не успели да установят никаква медицинска причина за резките промени в поведението на Ейнджъл Харпър.

Затова социалните служби продължавали да упорстват в търсенето на постоянен осиновител.

И всеки път Ейнджъл успявала да се върне обратно в системата. Чарити и Гейб знаеха, че това нехарактерно поведение е било единственият начин, който момиченцето можело да измисли, за да не позволи завинаги да я разделят от батко й. Който, в очите на малката, беше най-важният човек на света.

Тя беше в къщата на Чарити вече една седмица. Аманда и съдията се бяха върнали във Вашингтон, а Джони и Ейнджъл свикнаха в новия си дом невероятно бързо, доказвайки колко жилави са децата всъщност. Животът щеше да е чудесен, мислеше си Чарити. Ако не беше една сянка, увиснала на хоризонта.

Всяка вечер тя заспиваше в обятията на Гейб, страхувайки се, че на следващата сутрин ще се събуди, а него вече няма да го има.

Това не се беше случило. Но на седмата сутрин, когато тя се събуди и го намери седнал на чаша кафе до масата в кухнята още при първите лъчи на зората, тя знаеше, че времето им вече е изтекло.

— Ти тръгваш.

Той погледна нагоре към нея. Под очите му имаше тъмни сенки, което значеше, че е бил буден цяла нощ.

Голяма работа, помисли си тя първо. Втората й мисъл беше, че той правеше най-голямата грешка в живота си, а тя не можеше да измисли никакъв начин да го спре.

— И двамата знаехме, че ще си тръгна.

— Да. Това беше сделката, в края на краищата. — Тя се беше съгласила да я приеме. Но те преживяха толкова много неща през последните седмици, че нямаше как той да я мисли за поредната бройка, която оставяше зад гърба си в някакъв далечен град. — Винаги можеш да останеш — предложи му, докато вървеше към кухненския плот, за да налее чаша кафе и за себе си. Каната беше почти празна. Явно беше станал отдавна. — Снимките, които направи, докато беше тук, са невероятни.

Освен това показваха дълбочина на емоцията, каквато липсваше от всичките му други снимки. А това, беше й казал той, не останало незабелязано от агентката му, която била развълнувана от тази очевидна промяна в посоката на работата му. Чарити беше осъзнала, че той постепенно позволява на собствените си емоции да излязат от кутията, в която ги беше заключил преди толкова много години. Още когато е бил дори по-малък от Джони.

Просто му трябваше малко повече време, за да го осъзнае и самият той.

А на нея й трябваше малко повече време, за да му помогне да види, че животът му може да бъде толкова повече…

— Имам договор, който включва още три щата — напомни й той.

— Сигурна съм, че другите фотографи не живеят като номади.

— Мнозина го правят.

— Но не всички.

— Не.

Той въздъхна, очевидно усещайки накъде отива разговорът.

Също като майка си, Чарити беше последвала сърцето си, което я отведе в любовта. Но за разлика от това, което майка й беше правила толкова много пъти през живота си, тя нямаше да се откаже от тази връзка, без да е опитала всичко, на което е способна.

— Сигурна съм, че някои от тях имат жени. Деца. Семейства, които ги изпращат и посрещат. Това не ти е седемнайсети век. Хората пътуват заради професията си през цялото време. Това не означава, че позволяват работата да определя всеки миг от живота им.

— Някои го правят. Други пък създават толкова много серийни връзки, че майка ти е като монахиня в сравнение с тях.

— Как хубаво го каза. — Идваше й да закрачи нервно из стаята, но се насили да седне и поне да изглежда спокойна. Ако се отдадеше на инстинктите си, в къщата нямаше да остане здрава чиния. — Това са крайностите. Сигурна съм, че мнозинството не живеят така.

Той отново сви рамене.

— Би ли имало значение, ако ти кажа, че те обичам?

Още една въздишка.

— Знам, че ме обичаш. И аз също те обичам.

И тя го знаеше, но не беше сигурна дали той е толкова наясно със собствените си чувства. Беше й показал обичта си по безброй начини. Но сега за първи път каза думите на глас. И вместо да прозвучи като музика, те сякаш легнаха тъмни и тежки между тях. Като погребален звън.

— И точно защото изпитвам това…

— Защото ме обичаш. — Тя щеше да го накара да го каже отново. И отново, ако е нужно, за да види най-сетне истината с упоритата си глава.

Той кимна, приемайки поправката.

— И точно защото те обичам, затова си тръгвам.

Чарити успя да се въздържи да не изкрещи. Отказа и да се разплаче, от което отчаяно имаше нужда. Вече беше видяла, че както повечето мъже, Гейб по-скоро би се изправил срещу рота терористи, отколкото да трябва да се справя с женски сълзи.

Няма да използва това оръжие, защото ако той останеше — и ах, Господи, как й се искаше да остане! — тя искаше да го направи не заради разни женски номера, а защото сам го иска и има нужда да остане.

— Нали разбираш, че в това няма никаква логика.

— За мен има. Уредила си си чудесен живот тук, Чарити. — Той махна с ръка, обхващайки с един жест кухнята, къщата, целия град, който блестеше под сутрешните лъчи като романтична сцена от пощенска картичка. — Нямам никаква идея как да бъда съпруг и баща.

— Значи поне ще сме двама. Защото и аз нямам никаква идея как да бъда съпруга и майка. Но съм готова да се опитам и да дам всичко от себе си.

— Да. Е, всеки вижда, че ще си страхотна. А аз само всичко ще объркам и накрая ще ме намразиш. А това не го искам нито аз, нито ти.

Тонът му беше равен. Окончателен.

Знаеше, че това се задава. Така че се стегни и поне се опитай да излезеш от всичко това с малко достойнство.

— Събра ли си багажа?

— Снощи. — Той посочи към брезентовата торба до вратата, която тя не беше забелязала, когато влезе в кухнята.

Торбата не беше голяма. Без усложнения, без багаж. Поне — помисли си тя с дълбока вътрешна въздишка — поне вече няма да бъде напълно сам. Защото сега, благодарение на нея, с него щеше да бъде Шадоу.

— Добре тогава. Днес имам много натоварен ден. — Това беше лъжа. Единственото нещо, което беше планирала за този ден, беше да го прекара на плажа с Гейб, децата и кучетата. — Май е най-добре да се захващам.

Той я оставяше да си тръгне. Част от нея знаеше, че всичко ще свърши по този начин. Но друга част, по-силната част, беше вярвала, че когато наистина дойде решаващият момент, той няма да може да си тръгне.

Чарити вече беше тръгнала към задното стълбище, когато той я извика по име.

— Какво? — погледна тя назад. Надеждата беше като колибри, пърхащо със своите нежни, ярко оцветени крилца в гърдите й.

— Желая ти щастлив живот.

Един от любимите филми на Кара, който тя беше накарала Чарити и Седона да гледат безброй пъти, беше „Казабланка“. Мина й през ума, че като думи за сбогуване неговите нищо не струват в сравнение с онова, което Боги каза на Ингрид Бергман точно преди да я качи в самолета.

Тъй като искаше и тя да му каже няколко прощални думи, тя едва не каза на глас това за „Казабланка“.

Но вместо това каза:

— Ти ще мислиш за мен. Може да избягаш, Гейбриъл. Но аз ще бъда с теб. Навсякъде. И винаги. Където и по света да отидеш, няма да можеш да ме извадиш от ума си. Нито от сърцето си.

Докато се изнасяше от стаята с драматична грация, на каквато и самата Аманда би се възхитила, тя го чу да промърморва на себе си:

— Може да съм кръгъл идиот… Но това го знам и без да ми го казват.